Харуки Мураками
Преследване на дива овца (32)

32.
Злощастен завой на пътя

Утринта беше мъглива и прохладна. Домъчня ми за овцете. Сигурно беше жестоко да плуват в такъв ден в студения дезинфектант. Може би не усещат студ? Може би не усещат нищо.

Кратката есен в Хокайдо отминаваше. Плътните сиви облаци на север вещаеха скорошни снегове. С полета от септемврийско Токио до октомврийско Хокайдо бях загубил своята есен. Бях видял началото и края, но не и сърцевината на есента.

Събудих се в шест и си измих лицето. Седнах, сам в коридора и загледах през прозореца, докато стане закуската. В сравнение с предния ден реката беше спаднала и сега беше бистра. По отсрещния бряг се бяха ширнали оризища и докъдето поглед стигаше, поривистият сутрешен ветрец вдигаше вълни сред узрялата висока трева. По бетонния мост мина трактор, отправил се към хълмовете, пърпоренето на двигателя му почти не се чуваше от вятъра. От вече златните брезови гори долетяха три гарвана. Те описаха кръг над реката и кацнаха на перилата на една сграда. Държаха се като съвършени зяпачи от авангардна театрална пиеса. Но бързо се умориха дори от тази роля, отлетяха един по един и се скриха нагоре по течението.

 

 

Точно в осем старият джип на пазача вече чакаше пред хотела. Беше с покрив като кашон и ако можеше да се съди по номера върху предния калник, който едвам се четеше, явно беше предназначен за силите за самоотбрана.

— Знаете ли, става нещо странно — каза пазачът веднага щом ме видя. — Опитах се да звънна предварително в планината, но не успях да се свържа.

Ние с приятелката ми се качихме на задната седалка. Миришеше на бензин.

— Кога за последно сте се опитвали да се свържете? — попитах аз.

— Ами май някъде на двайсети миналия месец. Оттогава не съм звънил. Обикновено ми се обажда той, ако има нужда от нещо. Списък с нещата, които да купя.

— Телефонът звънеше ли?

— Не даваше дори заето. Може би някъде се е скъсал кабел. Случва се, ако горе има дълбок сняг.

— Но сега няма никакъв сняг.

Пазачът погледна покрива на джипа и завъртя глава така, че вратът му изпука.

— В такъв случай трябва да отидем и да проверим, нали?

Аз кимнах. Бензиновите изпарения вече ме вбесяваха.

Минахме по бетонния мост и поехме нагоре по хълма по същия път, по който бях пътувал предния ден. При общинската овцевъдна ферма и тримата се обърнахме, за да погледнем двата стълба с надписа над входа. Фермата беше самото въплъщение на спокойствието. Представих си овцете: как всяка се е вторачила с ясни сини очи в своето си притихнало пространство.

— Оставихте дезинфекцирането за следобед ли?

— Е, да, не бързаме за никъде. Важното е да се направи, преди да завали сняг.

— Кога започва да вали?

— Няма да се изненадам, ако първият сняг падне още следващата седмица — отвърна пазачът. С една ръка върху волана той погледна надолу и се прокашля. — Но чак през ноември ще натрупат преспи. Виждали ли сте някога зима по тия краища?

— Не — отговорих аз.

— Е, започне ли снегът да се трупа, няма спиране, сякаш се е отприщил бент. Тогава вече не ти остава друго, освен да пропълзиш в къщата и да се завиеш презглава. Тук изобщо не е трябвало да се заселват хора.

— Но вие живеете тук през цялото време.

— Защото обичам овцете. Добродушни същества са. Дори помнят хората по лице. Няма да усетите, ако ги гледате една година, а после всичко започва да се трупа. През есента те се чифтосват, през пролетта раждат агнета, през лятото пасат. През есента, щом агнетата пораснат, те също се чифтосват. Пълен кръговрат. Всичко се повтаря. Овцете се сменят всяка година, само аз остарявам. И колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се живее отново в града.

— Какво правят овцете през зимата? — полюбопитства приятелката ми.

Без да сваля ръце от волана, пазачът се обърна и я изгледа, направо започна да пие лицето й, сякаш я е забелязал чак сега. Пътят беше с настилка, без завои и не се виждаха коли, въпреки това обаче аз плувнах от притеснение в пот.

— По цяла зима стоят затворени — отвърна пазачът, след като най-накрая извърна очи към пътя.

— Не им ли става скучно?

— А на вас не ви ли става скучно от вашия живот?

— Не мога да кажа.

— Е, същото е и с овцете — рече мъжът. — Те не мислят за такива неща, а и да мислеха, нямаше да им се отрази добре. Просто прекарват зимата в това да ядат сено, да пикаят, да се дърлят, да си мислят за агнетата в утробата си.

Хълмовете ставаха все по-стръмни и стръмни, по пътя се появиха остри завои. От време на време изникваше пролука, през която се виждаха низините долу.

— При сняг няма да можем да минем оттук — обясни пазачът. — Не че се налага, де.

— Няма ли ски писти и маршрути за туристически преходи? — попитах аз.

— Не, тук няма нищо. Затова няма и туристи. Ето защо градът бързо върви към края си. До началото на шейсетте години в него кипеше живот и той беше образец за селско стопанство в студени условия. Но откакто има излишъци от ориз, всички изгубиха интерес да обработват ниви на такъв студ, все едно са в хладилна чанта. Близко е до ума.

— А какво е станало с дърворезниците?

— Тук няма достатъчно работна ръка и те се изнесоха на по-удобни места. И днес в някои градчета има малки дъскорезници, но не са много. Днес дърветата, отсечени в планината, минават транзит през града и са откарвани в Найори и Асахикава. Заради това пътищата са в отлично състояние, а градът се разпада. Голям камион с вериги на гумите ще мине през всякакви преспи.

Инстинктивно извадих цигара, но още преди да съм я запалил, си спомних за бензиновите изпарения и я върнах в пакета. Вместо да пуша, засмуках лимонов бонбон. Резултатът: необичаен вкус на лимонов бензин.

— Овцете карат ли се? — попита приятелката ми.

— И още как! — отговори пазачът. — Както всички животни, които живеят на стада. В тяхното общество всяка овца си има строго определено място. Ако в кошарата са вкарани петдесет овце, има овца номер едно и овца номер петдесет. И всяка си знае мястото.

— Изумително — възкликна приятелката ми.

— И за мен така е много по-лесно да ги гледам. Повеждам овца номер едно и останалите тръгват след нея, без да задават въпроси.

— Но щом всички си знаят мястото, защо тогава се карат?

— Да предположим, че някоя от овцете се нарани и изгуби силата си — положението й става неустойчиво. Овцата след нея набира смелост и се опитва да излезе напред. Случи ли се такова нещо, си оспорват мястото три дни.

— Клетите те.

— Е, накрая пак се успокояват. Овцата, която като млада е имала предимство, в края на краищата го преотстъпва на друга овца. А когато се стигне до касапина, вече няма номер едно и номер петдесет. Има само щастливо барбекю.

— Хм — каза приятелката ми.

— Но най-окаян е разплодният коч. Знаете за овчите хареми, нали?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Когато отглеждате овце, най-важното, което трябва да следите, е чифтосването. Ето защо държите отделно овните и овцете. После прехвърляте някой от кочовете при женските. Това, разбира се, е най-якият овен, номер едно. С други думи, използвате най-доброто семе. След месец, когато цялата работа е свършена, връщате разплодния коч в преградата на овните. Но докато кочът се е трудил, другите самци са наложили нова йерархия. А заради усърдния си труд кочът сега тежи наполовина и е изключено да победи в битка. Ето защо останалите овни се съюзяват срещу него. Тъжна работа.

— Как се бият овцете?

— Блъскат си главите. Челата им са твърди като стомана и отвътре са кухи.

Приятелката ми не каза нищо, но явно беше потънала в мисли. Може би се опитваше да си представи как разярените овце си блъскат главите.

 

 

След трийсет минути настилката по пътя внезапно изчезна и той се стесни наполовина. От двете страни върху джипа ни като грамадни вълни връхлитаха тъмни, девствени гори. Стана по-студено.

Пътят беше ужасен. Джипът подскачаше като стрелка на сеизмограф, а бензинът в пластмасовия резервоар се люшкаше под краката ни. Издаваше зловещи звуци, сякаш нечий мозък се плиска и аха, да изскочи от черепа. Дали съм се притеснил ли? То оставаше да не се притесня.

Пътят си беше все такъв някъде към двайсетина-трийсет минути. Не можех да се закрепя, дори за да видя колко е часът. През цялото време никой не каза и дума. Държах се здраво за колана, прикачен към седалката, а приятелката ми се беше вкопчила в ръката ми. Пазачът стискаше съсредоточено волана.

— Вляво — каза ненадейно той.

Без да знам какво да очаквам, се обърнах и видях как тъмната гора се е разтворила широко и се е разкрила долина. Тя беше огромна и гледката беше невероятна. Но без намек за топлина. Скалата беше гола, без капчица живот. Сякаш се долавяше застрашителният й дъх.

Точно пред пътя изникна гладка конусообразна планина. В горния й край някаква невъобразима сила беше огънала и обезформила конуса.

Стиснал здраво волана, пазачът издаде брадичка по посока на конуса.

— Отиваме от другата страна на това тук.

Силният вятър, духащ по десния склон откъм долината, запрати нагоре гъста вихрушка от листа и поръси леко стъклата на джипа с пясък.

Малко преди върха на конуса резките завои свършиха и склонът отдясно се превърна във вулканични зъбери, после, накрая, в почти отвесна скала. Джипът продължи да пъпли нататък по тясната козирка, издълбана върху безликата стена.

Изневиделица времето се влоши. Петната светлосиво небе със синкави оттенъци се умориха от тези мимолетни подробности и потъмняха, станаха накъсано катраненочерни. И придадоха на планината унил вид.

В тази наподобяваща казан планина халите фучаха, свистяха и стенеха ужасно. Аз избърсах потта, избила по челото ми. И под пуловера бях плувнал в студена пот.

При всяко завъртане на волана пазачът издаваше устни — зави надясно, после още веднъж надясно. След това се наведе напред, сякаш се напъваше да чуе нещо, намали постепенно скоростта и накрая натисна спирачката на място, където пътят ставаше малко по-широк. Угаси двигателя и ние продължихме да седим, изоставени насред вледенената тишина. Чуваше се само вятърът, тръгнал да оглежда земите наоколо.

Пазачът отпусна ръце върху волана. Сякаш мина половин час, докато слезе от джипа и опипа земята с подметката на работните си обувки. И аз слязох и застанах до него, вторачен в повърхността на пътя.

— Лоша работа — каза пазачът. — Валяло е много по-силно, отколкото очаквах.

Пътят не ми се стори чак толкова мокър. Обратното, изглеждаше твърд и сух.

— Отдолу е мокро — обясни мъжът. — Всички се заблуждават. По тези краища нещата са различни.

— Различни ли?

Вместо да отговори, той извади от джоба си цигара и я запали.

— Искате ли да се поразходите малко с мен?

Отидохме на следващия завой, който беше на около двеста метра. Усещах противния студ. Закопчах якето чак догоре и вдигнах яката, но студът продължи да упорства.

Точно преди завоя на пътя пазачът спря. Свъси се, както стоеше с лице към урвата отдясно и стискаше между устните си цигарата. От средата на скалата се процеждаше вода, глинеста и светлокафява, която бавно прекосяваше пътя. Прокарах пръсти по камъка. Беше по-порест, отколкото изглеждаше, повърхността му се ронеше и при най-лекия допир.

— Не завой, а ад — отбеляза пазачът. — Повърхността е ронлива, но това не е всичко. Тази скала носи лош късмет. Дори овцете се страхуват от нея. — Той се закашля и хвърли цигарата на земята. — Неприятно ми е, но не искам да рискувам.

Аз кимнах.

— Как мислите, дали можете да продължите нататък пеш?

— Самото вървене не ме притеснява. Притесняват ме вибрациите от него.

Пазачът пак удари силно с крак. След половин секунда се чу мрачният му, потискащ отговор:

— Става за ходене пеш.

Бъркахме се при джипа.

— Оттук има още около пет километра — обясни пазачът. — Дори с жената ще стигнете за час и половина. Пътят е прав, почти няма наклон. Съжалявам, но не мога да ви откарам догоре.

— Няма страшно. Благодаря за всичко.

— Смятате ли да останете горе?

— Не знам. Може да сляза и утре. Но може да ми отнеме и цяла седмица. Зависи как ще потръгнат нещата.

Той стисна между устните си поредната цигара, но този път, още преди да я е запалил, се закашля.

— Все пак внимавайте. Както е тръгнало, нищо чудно снегът да завали и по-рано. А завали ли, не можете да мръднете от горе.

— Ще внимавам — обещах аз.

— При входната врата има пощенска кутия. Ключът е пъхнат на дъното. Ако няма никой, отключете с него.

Разтоварихме джипа под оловносивото небе. Свалих якето и облякох дебела канадка. Продължи да ми е студено.

Пазачът успя много трудно да обърне джипа и няколко пъти се удари в скалата. Всеки път тя се ронеше. Накрая направи обратен завой, натисна клаксона и махна с ръка. Аз също махнах. Джипът взе завоя и се скри.

Останахме сам-сами. Сякаш бяхме зарязани накрай света.

Смъкнахме раниците на земята и продължихме да стоим, без да казваме нищо — опитвахме се да се окопитим. Долу през долината се гънеше тънката лента на сребърна река с брегове, покрити с гъста зелена гора. Зад долината се надигаха талазите на ниски, обагрени от есента хълмове, а отвъд тях се откриваше гледка към обгърнатите с мъгла равнини. От оризищата, където след прибирането на реколтата бяха запалили стърнищата, на тънки струйки се виеше дим. Изумителна гледка, от нея обаче не ми олекна. Всичко изглеждаше толкова далечно, толкова… чуждо.

Небето беше похлупено от тежки, влажни, еднакво сиви облаци, които сякаш затулваха цялата светлина. Под тях се носеха други облаци, плътни и черни, толкова ниски, че сякаш бе възможно да ги докоснеш. Те препускаха на изток — идваха откъм Азиатския континент, прекосяваха Японско море и продължаваха изумително бързо към Охотско море. Всичко това допринасяше да осъзнаем колко несигурно е мястото, където стоим. Един по-силен порив на вятъра, и целият ронещ се завой, долепен до урвата, щеше с лекота да ни отнесе долу в бездната.

— Да тръгваме — подканих аз и нарамих чудовищната раница.

Във въздуха беше надвиснало нещо ужасно, дъжд или суграшица, и ми се щеше да съм близо до място, където има покрив. Със сигурност не исках да се намокря до кости тук на студа.

Побързахме да се изнижем в индийска нишка от този „завой на покойника“. Пазачът беше прав: мястото сякаш носеше нещастие. Витаеше някакво усещане за обреченост и погибел, което първо проникна в тялото ми, после ме удари като предупредителен знак в главата. Същото усещане, каквото те обзема, ако прекосяваш река и внезапно кракът ти хлътва в кал с различна температура.

Изминахме само триста метра, а звукът от стъпките ни по повърхността на пътя премина през какви ли не промени. От време на време пред нас като змийчета изникваха захранвани от пролетта ручеи.

Дори след като отминахме завоя, не забавихме крачка в опит да се отдалечим възможно най-много от мястото. Едва след половин час се поотпуснахме — зъберът бе отстъпил място на не толкова стръмен наклон и се показаха дървета.

Щом стигнахме дотук, нататък нямаше да ни бъде трудно. Пътят ставаше равен, а планината тук беше без остри хребети. Постепенно навлязохме в мирна високопланинска местност.

След още половин час конусът остана изцяло зад нас и ние стигнахме при плато, заобиколено от планини, които приличаха на изрязани от картон. Сякаш горната половина на грамаден вулкан се беше срутила. Докъдето поглед стига, се простираше море от брези с есенни листа. Сред тях се мяркаха храсти и шубраци в ярки оттенъци и тук-там по някоя повалена бреза, кафява и прогнила.

— Доста красива местност — каза приятелката ми.

След завоя местността наистина си изглеждаше красива.

Пътят ни поведе право през това брезово море. Беше тесен, на него едва ли щеше да се побере и джип, и беше съвсем прав. Без нито един завой, без стръмни наклони. Ако човек погледнеше напред, всичко бе всмукано в една точка. Над нея минаваха дори черните облаци.

И беше тихо. Звукът на вятъра беше погълнат от огромната гора. Въздухът беше разцепен от писъка на тлъст кос. Щом той се скри, тишината пак потече назад като разяждаща течност, запълнила всеки отвор. Окапалата шума беше наквасена от дъжда отпреди два дни. Пътят изглеждаше безкраен, точно като брезовата гора наоколо. Ниските облаци, които допреди малко ни бяха хвърляли в ужас, сега изглеждаха нереални в гората.

След още петнайсет минути излязохме при бистър поток. През него беше прехвърлен устойчив мост от брезови дъски с перила отстрани и наблизо имаше полянка. Свалихме раниците, отидохме на потока и пийнахме от него. Никога не бях вкусвал по-пивка вода. Толкова студена, че чак ръцете ми почервеняха, и сладостна, с едва доловима следа от пръст.

Облаците следваха предначертания си курс, но кой знае защо времето не се разваляше. Приятелката ми пристегна връзките на туристическите си обувки, а аз седнах на перилата и изпуших една цигара. Чувах надолу по реката водопад. Ако се съди по звука, не беше много голям. Отляво подухна закачлив ветрец, който надигна вълна по купчините нападали листа и ги разпиля.

Допуших си цигарата и я стъпках с обувката, колкото да видя до ходилото си още една угарка. Вдигнах я. Сплескана „Севън Старс“. Не беше влажна, значи беше хвърлена вече след дъждовете. Вчера или днес.

Опитах се да си спомня какви цигари пуши Плъха. Но не се сетих дори дали изобщо пуши. Отказах се и метнах угарката в потока. Течението в миг я понесе надолу.

— Какво беше това? — попита приятелката ми.

— Намерих наскоро хвърлена угарка, значи някой съвсем неотдавна е седял тук като мен и е пушил.

— Приятелят ти ли?

— Де да знаех!

Тя се намести до мен и прибра косата си — за пръв път от доста време ми показваше ушите си. Звукът на водопада заглъхна, после отново се разнесе.

— Още ли харесваш ушите ми? — попита приятелката ми.

Усмихнах се и се пресегнах бързо да ги пипна.

— Знаеш, че ги харесвам — отговорих.

 

 

След още петнайсет минути пътят внезапно свърши, точно както и морето от брези. Пред нас се ширна езерото на пасище.

 

 

Пасището беше оградено със стълбове, отстоящи на пет метра един от друг. Между тях беше опъната бодлива тел, стара, хванала ръжда. Както личеше, бяхме намерили пътя за пасището на овцете. Бутнах разядената двойна порта и влязох. Тревата беше мека, пръстта — тъмна и влажна.

Над пасището се носеха черни облаци. В посоката, в която се движеха — високите назъбени очертания на планина. Ъгълът със сигурност беше различен, но не можеше да има и съмнение: планината беше същата, както на снимката на Плъха. Не се налагаше да вадя фотографията, за да проверявам.

Въпреки това се притесних, щом видях с очите си гледка, която бях виждал стотици пъти върху снимката. Дълбочината на истинската местност изглеждаше изкуствена. Не толкова защото бях там, а защото изпитвах усещането, че пейзажът е създаден временно — колкото да съответства на снимката.

Подпрях се на портата и въздъхнах. Бяхме намерили онова, което търсехме. Какъвто и смисъл да имаше търсенето, то беше приключило.

— Успяхме, а? — каза приятелката ми и ме докосна по ръката.

— Успяхме — потвърдих аз.

Нямах какво друго да кажа.

Точно от другата страна на пасището се виждаше обкована с дъски двуетажна къща в американски стил. Къщата, която Овчия професор беше построил преди четирийсет години и която бащата на Плъха беше купил. Край нея нямаше нищо, с което да я сравня, затова от разстояние беше трудно да се каже колко голяма е. При всички положения беше прекалено широка и безизразна. Беше боядисана в бяло и под похлупеното небе изглеждаше зловещо сива. В средата на покрива с фронтони и с цвят на горчица, почти на ръжда, стърчеше правоъгълен тухлен комин. Вместо ограда около къщата имаше вечнозелени дървета, които я предпазваха от стихиите. Тя изглеждаше странно необитавана. Колкото повече я разглеждах, толкова по-необичайна ми се виждаше. Не беше кой знае колко негостоприемна или студена, не беше и построена по някакъв особен начин, не беше и порутена. Просто си беше… странна. Сякаш някаква огромна твар беше остаряла, без да е успяла да изрази чувствата си. Не че не знаеше как да ги изрази, по-скоро не знаеше какво да изразява.

Изведнъж миризмата на дъжд стана вездесъща. Беше време да се размърдаме. Тръгнахме направо през пасището към къщата. Облаците, идващи от запад, вече не бяха нежни отминаващи пухчета — към нас настъпваха страховити дъждовни облаци.

Пасището беше огромно. Колкото и бързо да крачехме, сякаш не напредвахме. Нямах никаква представа за разстоянието. Сега, като се замислих, си дадох сметка, че това е първата равна земя, по която вървяхме, ето защо нещата в далечината изглеждаха само на хвърлей.

Маршрутът на облаците, поели на север, беше прекосен от ято птици.

Когато сякаш след часове излязохме при къщата, дъждът вече бе започнал да барабани. Отблизо къщата беше по-голяма и по-стара, отколкото изглеждаше отдалеч. Бялата боя се беше олюпила и обелила, люспите по земята отдавна бяха станали кафяви от дъжда. Сега вече, ако някой решеше да я боядиса отново, щеше да му се наложи да смъкне всички мъртви пластове боя. Свъсих се при мисълта да боядисвам такава къща — откъде ли пък ми хрумна това? Къща, където не живее никой, се разпада, а тази къща безспорно беше поела натам.

За разлика от къщата с окаяния й вид, дърветата преливаха от живот и я обгръщаха като къщата върху дърво от „Швейцарското семейство Робинзон“^[1]. Отдавна не бяха подкастряни и клоните им се бяха разпрострели във всички посоки.

При този мъчителен път нагоре по планината, наистина е било голям подвиг Овчия професор да построи къщата. Да прекара дървения материал, да свърши толкова работа, безспорно да хвърли в строежа всичките си спестявания. Само като си помисли човек, че същият този Професор сега се беше сврял в тъмна стая в хотел „Делфин“! Не можем да искаме по-добро (или по-лошо) въплъщение на живот, останал без възнаграждение.

Стоях на студения дъжд и гледах вторачено къщата. Дори отблизо нямаше никакви признаци на живот. По дървените капаци на високите, тесни двукрили прозорци се бяха натрупали пластове ситен пясък. От дъжда по него се бяха образували шарки, върху които беше паднал друг пласт довят от вятъра пясък, той пък щеше да бъде нашарен от следващия дъжд.

В средата на входната врата, на равнището на очите имаше двайсетсантиметрово квадратно прозорче, покрито отвътре с парче плат. По месинговата ръкохватка също имаше пясък и ситни камъчета и щом я докоснах, те започнаха да се ронят. Ръкохватката поддаваше леко, като стар кътник, но вратата не се отвори. Беше изработена от три дъбови дъски и беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Почуках силно по нея два-три пъти. Както и очаквах, не получих отговор. Единственото, което постигнах, беше, че ръката ме заболя. Клоните на огромния дъб се люшнаха от излезлия вятър и от тях се посипа пясък.

Както беше обяснил пазачът, ключът бе на дъното на пощенската кутия. Беше старовремски, месингов, и беше потъмнял там, където го бяха докосвали ръце.

— Не мислиш ли, че са малко нехайни да оставят така ключа? — попита приятелката ми.

— Познаваш ли крадци, които ще бият толкова път, ще задигнат нещо и ще го мъкнат чак до долу?

Ключът пасна забележително добре на ключалката. Завъртях го, чу се силно щракване и резето се отдръпна.

 

 

Беше сумрачно, необичайно сумрачно. Капаците бяха пуснати преди много време и трябваше да почакам, докато очите ми свикнат. Имаше сумрак навсякъде.

Стаята беше голяма. Голяма, тиха и с мирис на стара плевня. Мирис, който помнех от детството си. Стари мебели и протрити килими. Затворихме вратата и заглушихме напълно звука на вятъра.

— Ехо! — извиках аз. — Има ли някой тук?

То се знае, че нямаше. Беше си ясно. Присъстваше само часовникът с кутия, който тиктакаше край камината.

За миг се почувствах зашеметен. Там, в мрака, времето се застъпваше със самото себе си. Миговете се застигаха. Спомените рухваха. После ми мина. Отворих очи и всичко си дойде на мястото. Пред мен имаше голо сиво пространство, нищо друго.

— Добре ли си? — попита разтревожена приятелката ми.

— Да — отвърнах аз. — Дай да проверим горе.

Докато тя търсеше електрическия ключ, аз огледах часовника с кутия. Беше от часовниците с три топуза, които се навиват с веригите. Макар и трите топуза да бяха стигнали долния край на кутията, часовникът проявяваше последни признаци на движение. Ако отчетем дължината на веригите, сигурно беше минала една седмица, докато топузите стигнат долния край. А това означаваше, че някога през седмицата някой е идвал и е навил часовника.

Върнах горе трите топуза, после седнах на канапето и изпружих крака. Канапето беше старо, отпреди войната, но беше доста удобно. Нито прекалено меко, нито прекалено твърдо и миришеше на длан.

Щрак, и лампите се включиха. Приятелката ми излезе от кухнята, седна на креслото и запали тънка ароматизирана цигара. Аз също запалих. Покрай нея бях започнал да ги харесвам.

— Както личи, приятелят ти е смятал да презимува тук — отбеляза тя. — В кухнята има топливо и храна за цяла зима. Не ти трябва супермаркет.

— Но от него няма и следа.

— А горе?

Качихме се по стълбището до кухнята. Някъде по средата ъгълът му се променяше. На втория етаж сякаш се озовахме в съвсем различна обстановка.

Там имаше три спални. Една голяма, вляво по коридора, и две по-малки вдясно. Всички бяха обзаведени със съвсем малко мебели и бяха доста сумрачни. В голямата имаше две еднакви легла и тоалетка. Леглата бяха голи, бяха останали само магаретата. Времето във въздуха беше мъртво.

Само в малката спалня в дъното се долавяше някаква следа от човешко присъствие. Леглото беше старателно оправено, на възглавницата личеше лека вдлъбнатинка, в горния край беше оставена сгъната синя пижама. На нощното шкафче имаше старовремска лампа и преобърната книга. Роман на Конрад.

До леглото имаше масивен скрин. В него — най-различни мъжки пуловери, ризи, панталони, чорапи и бельо. Пуловерите и панталоните бяха доста износени, неминуемо тук-там протрити, но бяха качествени. Бях готов да се закълна, че съм виждал някои от тях. Да, бяха на Плъха. Ризи размер трийсет и седем и половина, панталони с обиколка на талията седемдесет и два и половина сантиметра.

При прозореца имаше стара маса и стол с изключително проста направа, каквито вече не се срещат често. В чекмеджето на масата — евтина автоматична писалка, три кутийки пълнители за нея и комплект за писма с неизползвани листове. Във второто чекмедже — половин опаковка хапове за кашлица и какви ли не дрънкулки. Третото чекмедже — празно. Нямаше дневник, нямаше бележник, нищо. Плъха беше приключил с всички излишни неща, с излишния лукс. Всичко беше съвсем обикновено. Прекалено обикновено. Прокарах пръст по плота и той побеля от прахта. Но не много. Беше се трупала може би седмица.

Вдигнах прозореца и отворих капаците. Към нас шеметно се носеха ниски черни облаци. Вятърът се беше засилил и човек едва ли не виждаше как той палува като див звяр по пасището. Зад него имаше брези, зад брезите — планина. Съвсем същата гледка, както на снимката. С тази разлика, че нямаше овце.

Върнахме се долу и седнахме на канапето. Часовникът с кутия изтрака, сетне би дванайсет пъти. Мълчахме, докато и последната нота не беше погълната от въздуха.

— Сега какво? — попита приятелката ми.

— Сега чакаме. Какво друго? — отвърнах аз. — Плъха е бил тук преди една седмица. Вещите му са още тук. Няма начин да не се върне.

— Но ако преди това падне сняг, ще останем тук цяла зима и времето ни ще изтече.

Така си беше.

— Ушите не ти ли подсказват нещо?

— Сега те са извън употреба. Ако ги отворя, ще ме заболи глава.

— В такъв случай защо да не се излегнем и не почакаме Плъха? — предложих аз.

А това означаваше, че не ни е останал друг избор.

Докато приятелката ми правеше кафе в кухнята, аз огледах набързо голямата всекидневна, проучих я от единия до другия ъгъл. Камината, съвсем истинска действаща камина в средата на носещата стена, беше чиста и готова за употреба. Но не беше палена скоро. Долу се виждаха няколко дъбови листа, влезли през комина. Наблизо беше сложена голяма газова печка. Стрелката за горивото показваше, че е пълна.

До камината имаше вградена остъклена библиотека, запълнена от край до край със стари книги. Извадих няколко и ги разлистих. Всичките бяха довоенни издания, почти никоя нямаше стойност. География, наука, история, философия и политика. Напълно безполезни, освен може би като свидетелство какво задължително е трябвало да прочете един интелектуалец отпреди четирийсет години. Имаше и следвоенни издания със същата стойност. Само „Успоредни животописи“ на Плутарх, „Избрани древногръцки трагедии“ и няколко романа бяха избегнали ерозията на годините. Случваше ми се за пръв път: никога дотогава не се бях натъквал на такава огромна сбирка безполезни томове.

Отстрани на библиотеката имаше витрина, и тя вградена, и върху нея стереоуредба: малки тонколони, усилвател, грамофон, каквито са се използвали в средата на шейсетте. Към двеста стари грамофонни плочи, всичките издраскани до неузнаваемост, но поне не чак толкова безполезни. Музикалният вкус не беше така ерозирал, както идеологията. Включих усилвателя, взех напосоки една от плочите и сложих игличката. „На юг от границата“ на Нат Кинг Коул. Стаята тутакси се пренесе обратно в петдесетте години.

Върху отсрещната стена на еднакво разстояние един от друг имаше четири двуметрови прозореца от две части, едната от които се вдигаше нагоре. Сега вече се виждаше как дъждът се лее на мощни потоци. Сив дъжд, замъглил очертанията на планината в далечината.

Стаята беше с дъсчен под и с килим два и четирийсет на три и шейсет в средата, върху който бяха наредени холни мебели и лампион. В ъгъла на помещението имаше покрита с прах маса за хранене.

Пустият призрак на стая.

Върху стената имаше почти незабележима врата, която водеше към нещо като склад. Той беше задръстен догоре с излишна покъщнина, килими, съдове, стикове за голф, китара, дюшек, палта, планински обувки, стари списания. Дори с книги за подготовка за изпитите след прогимназия и самолетче с дистанционно управление. Предимно с вещи от петдесетте и шейсетте години.

Къщата отмерваше някакво свое си време, точно като старовремския часовник с кутия във всекидневната. Който минеше покрай него, вдигаше топузите и докато те бяха високо горе, часовникът продължаваше да тиктака. Но сега, когато хората си бяха отишли и нямаше кой да се грижи за топузите, цели отрязъци от времето бяха оставени да събират остатъците от един помръкнал живот по пода.

Занесох във всекидневната няколко от списанията за кино. Върху корицата на едно имаше снимка от „Аламо“. Режисьорският дебют на Джон Уейн, радвал се на всеотдайната подкрепа на Джон Форд. Джон Уейн заявява, че искал да заснеме въздействен епос, който да остане в сърцата на всички американци. Той изглеждаше ужасно банално с кожената шапка.

Приятелката ми се появи с кафето и ние седнахме да го пием с лице един към друг. От време на време по прозорците потропваха капки дъжд. Времето отминаваше бавно, в стаята се просмукваше студ. Жълтото сияние на електрическите крушки се рееше из помещението като цветен прашец.

— Уморен ли си? — попита приятелката ми.

— Сигурно — отвърнах аз, загледан разсеяно през прозореца. — Толкова време тичаме като луди и търсим, а сега трябва да стоим със скръстени ръце. Още не мога да свикна. След всичко, което направихме, за да намерим местността върху снимката, няма Плъх и няма овце.

— Поспи. Аз ще приготвя вечеря.

Тя свали отгоре едно одеяло и ме зави. После приготви газовата печка, сложи в устата ми цигара и я запали.

— Прояви малко дух. Всичко ще се нареди.

— Благодаря — казах аз.

След тези думи приятелката ми се скри в кухнята.

Щом останах съвсем сам, усетих тежест в тялото си. Всмукнах два пъти от цигарата, угасих я, завих се с одеялото до врата и затворих очи. Трябваха ми само няколко секунди, за да заспя.