Харуки Мураками
Преследване на дива овца (30)

30.
По-нататъшният упадък на Джунитаки и на неговите овце

В Асахикава хванахме втория влак и поехме на север по Шиогарийския проход, почти по същия път, изминат преди век от младежа айну и осемнайсетте мрачни селяни.

Есенното слънце грееше ослепително през огромните остатъци от девствени гори и огненочервените листа на офиките. Нямаше вятър, беше ясно. До степен да те болят очите само докато гледаш пейзажа.

В началото влакът беше празен, но някъде по средата се качиха половин вагон гимназисти, тръгнали на училище, и ние се потопихме в олелията им, в крясъците, в миризмата на пърхот и плът, в неразбираемите им разговори и потиснатите сексуални подтици. Това продължи половин час, после гимназистите изчезнаха всички на една гара. Влакът отново се опразни, не се чуваше и един-единствен глас.

Ние с приятелката ми си разделихме един шоколад и започнахме да го ядем, докато пред очите ни се изнизваше шествието на пейзажа. Земята беше озарена от ведра светлина. Всичко изглеждаше много далеч, сякаш гледахме през преобърнат телескоп. Приятелката ми си свирукаше „Джони Б. Гуд“. Това вероятно е най-дългото време, когато не сме си казали нищо.

 

 

Беше следобед, когато слязохме от влака. На перона си поех дълбоко въздух и се протегнах хубаво. Въздухът беше много чист и изпитах чувството, че още малко, и белите ми дробове ще се пръснат. Слънцето по ръцете ми беше топло и чувствено, макар че беше малко по-студено, отколкото в Сапоро.

Покрай железопътните релси се бяха наредили няколко стари тухлени склада, а пред тях на пирамиди с дължина към три метра бяха накамарени трупи, наквасени и тъмни от дъжда, паднал предната нощ. Влакът, с който бяхме пристигнали, потегли и вече не се виждаше никой, само леха невени, които се поклащаха на прохладния ветрец.

От перона видяхме типичен малък областен град. Имаше си главна улица, скромен универсален магазин, автобусна спирка, туристическо бюро. Ако може изобщо да се съди от първото впечатление, изключително скучен град.

— Пристигнахме ли? — попита гаджето ми.

— Не, не сме. Оттук трябва да се качим на друг влак. Отиваме в много, много по-малък град от този. — Прозинах се и още веднъж си поех дълбоко въздух. — Това тук е транзитна спирка. От това място първите заселници са поели на изток.

— Първите заселници ли?

Докато пристигне влакът, на който трябваше да се прекачим, седяхме пред печката в чакалнята и аз разказах на приятелката си малко от онова, което бях прочел за историята на Джунитаки-чо. Хронологията се пообърка, затова въз основа на рецензията върху гърба на корицата на „Истинската история“ подредих върху лист от бележника си събитията в опростен вид. От лявата страна на листа написах датите и събитията от историята на Джунитаки-чо, а от дясната — основните събития в историята на Япония от същото време. Доста прилична хронологична таблица.

Така например през 1905 година Порт Артур пада, а синът на младежа айну загива във войната. И ако не ме подвеждаше паметта, пак през тази година е роден Овчия професор. Историята получаваше все по-свързан вид.

— Ако погледнем нещата в тази светлина — отбеляза приятелката ми, докато сравняваше дясната и лявата страна в хронологията, — излиза, че ние, японците, явно живеем от война на война.

— Разбира се, че изглежда по този начин — съгласих се аз.

— Защо се е получило така?

— Сложно е. Всъщност не мога да кажа защо. Най-малкото така набързо.

— Хм.

Подобно на повечето чакални, и тази беше безлюдна и с нищо незабележима. Пейките бяха окаяно неудобни, пепелниците преливаха от мокри угарки, въздухът беше спарен. По стените имаше плакати с туристически курорти и списъци на издирваните лица. Единствените други хора освен нас бяха старец в пуловер от камилска вълна и майка с четиригодишния си син. Старецът седеше като залепен на едно място и четеше съсредоточено някакво литературно списание. Обръщаше страниците много бавно, сякаш махаше лепенка. Петнайсет минути от страница на страница. Майката и детето приличаха на семейство, което е напът да се разпадне.

— Нещата се свеждат до това, че всички сме бедни, но ни се иска да вярваме, че ще ни провърви и ще сложим край на бедността.

— Като хората в Джунитаки-чо.

— Именно. Точно по тази причина те са се скъсвали от работа, за да отвоюват за ниви нови и нови земи. Въпреки това повечето заселници са умрели бедни.

— Защо?

— Заради местността. На Хокайдо е студено, през няколко години сковава убийствен студ. Ако реколтата бъде поразена, няма храна, няма доходи, с които хората да си купят олио. Не им е по джоба дори да вземат семена за следващата година. Ето защо залагат земята и вземат заеми с високи лихви. Но никъде няма селско стопанство с производителност, която да позволява да се плащат лихвите, и накрая им вземат земята. Заради това мнозина селяни стават арендатори. — Разлистих „Истинската история“ и зачетох: — „През 1930 година броят на селяните, които са работели на свои ниви, пада на 46 на сто от населението на Джунитаки-чо. Те понасят двоен удар: свит пазар, усложнен от убийствен студ.“

— Значи след всички усилия да разчистят за ниви нови земи те затъват още повече в заеми — обобщи приятелката ми.

 

 

До влака ни оставаха четирийсет минути, затова тя реши да се поразходи сама из града. Аз останах в чакалнята, изпих една кока-кола и продължих да чета докъдето бях стигнал друга книга. Но скоро ми доскуча и я оставих. Не можех да се съсредоточа. Главата ми беше пълна с овцете на Джунитаки-чо и те изяждаха всички букви, които можех да им осигуря. Затворих очи и въздъхнах. Мина пътнически влак, който наду свирката.

 

 

Няколко минути преди часа на заминаване приятелката ми се върна с плик ябълки. Изядохме ги вместо обяд, после се качихме на влака.

Той със сигурност помнеше по-добри времена. Разхлабените дъски по пода бяха протрити и заковани с пирони. Докато вървяхме по пътеката, се люшкахме насам-натам. Седалките бяха с олющена тапицерия, а възглавниците приличаха на хляб отпреди месец. Във вагона се стелеше усещането за обреченост, примесено с миризмата на клозет и на бензин. Посветих десет минути на това да вдигна прозореца, за да пусна малко чист въздух, но още щом го отворих, вътре започна да влиза ситен пясък и се наложи да посветя още толкова време на това да го затворя.

Влакът се състоеше от два вагона. Бяхме общо петнайсет пътници, обединени от общата връзка на скуката и липсата на интерес. Старецът с пуловера от камилска вълна продължаваше да си чете списанието. С тази скорост на четене броят явно беше отпреди три месеца. Някаква застаряваща жена беше вперила втренчен поглед в далечна точка в пространството отвън — все едно критик слушаше соната на Скрябин.

Децата също кротуваха. Седяха мирни и гледаха през прозореца. От време на време се чуваше суха кашлица, сякаш някой почукваше с щипци по главата на мумия.

Някой слизаше всеки път, щом влакът спреше. А слезеше ли някой, с него слизаше и кондукторът, за да му вземе билета, после отново се качваше. Нямаше никакво изражение, преспокойно можеше да обере банка, без да крие лицето си. На влака не се качваха нови пътници.

Навън реката — мътнокафява от дъждовете — се беше разпростряла докъдето поглед стига. Проблясваше на есенното слънце и приличаше на разсипало се капучино. Сегиз-тогиз покрай нея се показваше наскоро ремонтиран път и по него се случваше да профучи натоварен с дървен материал огромен камион, поел на запад. Като цяло обаче по пътя сякаш не минаваше никой. Крайпътните билбордове показваха посланията на рекламодателите на никого, никъде. Разсейвах скуката, като разглеждах всеки нов билборд и забелязвах градската натрапчивост. Едно момиче по бански със страхотен слънчев загар беше издало устни над бутилка кока-кола, известен застаряващ актьор беше сбърчил чело срещу наклонена чаша уиски, часовник на гмуркач, обилно напръскан с вода, манекенка, която си прави маникюра насред лъскав изтънчен интериор. Новите първопроходци на рекламата проправяха тесен път дълбоко във вътрешността на страната.

След два часа и четирийсет минути пристигнахме в Джунитаки-чо, последната спирка. Някъде по пътя сме заспали и явно сме пропуснали, когато са обявили гарата. Дизеловият локомотив беше изпуснал последен дъх и всичко беше притихнало. Събудих се рязко, тишината ме гъделичкаше по кожата. Когато се огледах, наоколо нямаше други пътници.

Свалих раниците от поставката, събудих приятелката си, като я потупах два-три пъти по рамото, и ние слязохме. Вятърът по перона вече беше с мразовития мирис на късна есен. Тъмните сенки на хълмовете пълзяха по земята като пагубни петна. Точно зад улиците имаше две ниски планински вериги, които обрамчваха града като две събрани длани, пазещи от вятъра пламъка на клечка кибрит. Хълмовете бяха надвиснали над тесния перон.

Стояхме доста объркани и няколко минути наблюдавахме гледката.

— Къде е някогашният чифлик на Овчия професор? — попита приятелката ми.

— Горе в планината. На три часа път с кола.

— Направо там ли отиваме?

— Не — отвърнах аз. — Ако тръгнем още сега, ще стигнем посред нощ. Хайде да пренощуваме тук и да поемем на сутринта.

 

 

Пред гарата имаше малък площад, който беше безлюден. Наоколо нямаше никого. Никакви таксита, които да качват или да оставят клиенти. В средата се виждаше само фонтан във вид на птица, без вода вътре. Птицата гледаше невиждащо небето с отворена уста и нищо за казване. Около фонтана на кръгла леха растяха невени. Беше достатъчен и един поглед, за да разбереш, че градът е много по-запуснат, отколкото преди десет години. По улиците почти нямаше хора, а малкото, които се мяркаха, сякаш също бяха с посърналото изражение на един град в упадък.

Вляво от площада имаше пет-шест стари склада, останали от времето, когато много от товарите са се прекарвали с железниците. Бяха старовремски, тухлени, с наклонени покриви и метални врати, които бяха боядисвани многократно, колкото накрая да бъдат изоставени. Отгоре по покривите на редици бяха накацали огромни гарвани, които наблюдаваха мълком града. До складовете имаше празен парцел с цяла гора бурени с човешки бой, от които можеш направо да се изприщиш, и в средата се виждаха останките от две стари коли, зарязани на природните стихии. И двете бяха без гуми, а разбитите купета бяха изтърбушени.

ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ ИЗ ГРАДА, сложен до обезлюдения площад, беше толкова избелял, че почти не се четеше. Единствените думи, които успях да видя, бяха ДЖУНИТАКИ-ЧО и СЕВЕРНА ГРАНИЦА НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОРИЗ В ПРОМИШЛЕНИ РАЗМЕРИ.

Точно пред площада имаше уличка с магазини от двете страни. Улица, каквато ще видите навсякъде в Япония, с тази разлика, че пътят беше нелепо широк и създаваше впечатлението, че градът е много просторен и мразовит. От двете страни на пътя имаше редици офики с бляскави листа, но кой знае защо, също толкова мразовити. Това беше студ, просмукал се във всяка жива твар, без оглед на човешката съдба. Този студ беше погълнал безжизнената всекидневна суетня на жителите на града — всичко.

Метнах раницата на раменете си и тръгнах към края на търговския квартал с дължина петстотин метра, с надеждата да намеря място, където да пренощуваме. Нямаше никакви хотели. Една трета от магазините бяха със спуснати щори. Откъсналата се откъм едната страна табела над магазина за часовници се блъскаше от вятъра.

Там, където магазините свършваха рязко, имаше паркинг, и той обрасъл с бурени. На него бяха спрели кремава хонда феърлейди и червен спортен автомобил марка „Тойота Целика“. И двете коли бяха нови-новенички. Само каква гледка представляваха с лъскавия си вид насред този мъртвешки град.

След магазините пътят се спускаше по склона към реката, където се разделяше наляво и надясно. По този път имаше малки, обковани с дъски едноетажни къщи с прашносиви дървета, протегнали криви като на къпина крайници към небето. Не знам какво беше това, но всяко от дърветата беше с изключително причудливи клони. Пред входната врата на всяка къща имаше еднакви големи бидони за нафта и еднакви кутии за доставка на мляко. И върху всеки покрив стърчеше невъобразимо висока телевизионна антена. Тези сребърни пипала във въздуха сякаш отправяха предизвикателство към планината, образуваща фона на града.

— Но тук няма хотели — притесни се приятелката ми.

— Няма страшно. Във всеки град задължително има поне един хотел.

Върнахме се на гарата и попитахме двамата служители там къде да намерим хотел. Разликата във възрастта им беше голяма, както между родител и дете, и те явно умираха от скука, защото ни описаха притеснително подробно местонахождението на хотелите.

— Два са — обясни по-възрастният. — Единият е по-скъпичък, другият е доста евтин. В скъпия настаняваме важни чиновници от областната управа и организираме тържествени банкети.

— Там храната си е доста добра — намеси се и по-младият служител.

— В другия отсядат бизнесмени в командировка, младежи и редовни посетители. Видът му сигурно ще ви заблуди, но той не е нехигиеничен или нещо такова. Банята е друга тема.

— Макар че стените са тънки — уточни по-младият.

След което двамата се впуснаха да обсъждат дебелината на стените.

— Ще отидем в скъпия — казах аз.

Нямахме причини да пестим. Пликът още си беше натъпкан с пари.

По-младият служител откъсна от бележника си лист хартия и нарисува точна карта на пътя за хотела.

— Благодаря — рекох му аз. — Предполагам, че сега нямате толкова много посетители, както преди десет години.

— Не, определено — потвърди по-възрастният. — Днес имаме само едно дървопреработващо предприятие и никаква друга промишленост, за която да си струва да говорим. Селското стопанство съвсем замря. Населението също намаля.

— Ужас, вече няма достатъчно ученици и за един клас в училището — допълни по-младият.

— Колко е населението?

— Разправят, че било към седем хиляди, но всъщност е по-малко. Предполагам, някъде към пет хиляди — обясни по-младият.

— Радвай се на живота, момче, докато не са ни закрили, което може да стане всеки ден. Пак добре, че още не сме на дъното — каза обречено по-възрастният.

Бях изненадан, че има железопътни линии, по-западнали и от тази. Благодарихме им и си тръгнахме.

 

 

Хотелът беше надолу по склона, вдясно от улицата с магазините, на триста метра по реката. Беше стар, доста приличен, с останки от очарованието, каквото е имал в най-добрите дни на града. Беше обърнат към реката и имаше старателно поддържана градина. В единия ъгъл на градината се виждаше малка овчарка, която беше заровила муцунка в купичката с храна и вечеряше рано-рано.

— Дошли сте да се разходите в планината ли? — попита камериерката, която ни отведе в стаята.

— Дошли сме да се разходим в планината — отговорих простичко.

Горе имаше само две стаи. И двете бяха просторни и ако човек излезеше в коридора, се виждаше същата река като капучино, която бяхме зърнали от влака.

Приятелката ми искаше да се окъпе, затова аз отидох да проверя в кметството. То се намираше на безлюдна улица, на две пресечки от търговската улица в западна посока, но сградата беше много по-нова и в доста по-добро състояние, отколкото бях очаквал.

Отидох в отдел „Животновъдство“, представих се с визитна картичка от едно списание отпреди две години, когато се правех на журналист на свободна практика, и разиграх сцената — така и така, стига да не възразявате, искам да ви задам няколко въпроса за овцевъдството. Звучеше доста неправдоподобно дамско седмично списание да помести материал за овце, но чиновникът в отдела се хвана веднага на въдицата и ме отведе в кабинета си.

— Понастоящем имаме в града около двеста овце, всичките съфъкска порода. Иначе казано, овце, отглеждани заради месото. То се разпределя между хотелите и ресторантите наоколо и се радва на голямо търсене.

Извадих бележника си и както си беше уместно, започнах да записвам. Не се и съмнявах, че клетият човек ще си купи следващите няколко броя на дамското списание. И от тази мисъл веднага се смутих.

— Сигурно е кулинарна статия? — спря той, за да попита, след като изложи най-подробно сегашното състояние на овцевъдството.

— Е, и това ще влезе, разбира се — отвърнах аз. — Но искаме да дадем цялостна представа за овцете.

— Цялостна представа ли?

— Какъв е нравът им, навиците, ей такива неща.

— О! — възкликна моят информатор.

Затворих бележника и изпих чая, който ми поднесоха.

— Чухме, че горе в планината има стар чифлик.

— Да, има. След войната американската армия го взе и той вече не се използва. Десетина години след като американците го върнаха, един богаташ го купи за вила, но чифликът е толкова далеч, че накрая той престана да ходи там. Къщата е направо изоставена. Затова и общината нае чифлика. Би трябвало да го купим и да го превърнем в хижа, но се опасявам, че парите няма да стигнат. Първо трябва да оправим пътя…

— Под наем ли?

— През лятото общинската овцевъдна ферма качва в планината около петдесет овце. На общинската мера тревата не достига, а там, горе, пасищата са много добри. През втората половина на септември, щом времето започне да се разваля, връщат овцете долу.

— Знаете ли кога стоят горе?

— Зависи от годината, но като цяло от началото на май до втората половина на септември.

— И колко мъже отвеждат овцете горе?

— Един човек. Все същият от десет години.

— Възможно ли е да се срещна с него?

Чиновникът звънна в общинската овцевъдна ферма.

— Ако отидете сега, ще се видите с него — обясни той. — Да ви откараме ли?

В началото отказах учтиво, но след малко научих, че няма друг начин да се добера до фермата. В града нямало таксита и коли под наем, а пеш съм щял да стигна за час и половина.

Чиновникът от отдел „Животновъдство“ караше малък автомобил. Той подмина хотела ни и се отправи на запад, като прекоси студения заблатен участък по дълъг бетонен мост и после започна да се изкачва по планинския склон. Чакълът под гумите пукаше.

— Идвате от Токио и сигурно си мислите, че това е град призрак.

Аз казах нещо напосоки.

— Истината е, че умираме. Ще издържим, докато оттук минават влакове, но спрат ли ги, със сигурност сме мъртви. Странно нещо си е умиращият град. Едно е умиращ човек — това го разбирам. Но да умира цял град…

— Какво ще стане, ако градът умре?

— Какво ще стане ли? Никой не знае. Дотогава всички ще са се разбягали, понеже нехаят. Ако населението падне под хиляда души, което си е напълно възможно, ние ще останем без работа и ще спрем да поддържаме всичко тук.

Почерпих го цигара и му я запалих със запалката „Дюпон“ с овцата.

— В Сапоро има колкото щеш хубава работа. Имам един чичо там с печатница, не му достигат работници. Работата е сигурна, защото той печата за училищата. Наистина е най-добре да се изнеса там. Пак е за предпочитане пред това да броя тук овцете и едрия рогат добитък, който прекарват.

— Сигурно — съгласих се аз.

— Но все не намирам сили да си взема багажа и да замина. Нали разбирате? Ако градът наистина ще умре, надделява желанието да остана и да видя края му.

— Тук, в този град, ли сте роден? — попитах аз.

— Да — потвърди мъжът, но не каза нищо повече.

Слънцето с тъжен оттенък вече беше залязло на една трета зад хълмовете.

На входа на овцевъдната ферма имаше два стълба и между тях беше опънат огромен надпис: ОБЩИНСКА ОВЦЕВЪДНА ФЕРМА НА ДЖУНИТАКИ-ЧО. Пътят минаваше под него и водеше към склон, където изчезваше сред гъстите есенни листа.

— Овчарникът се пада отвъд гората, а зад него е къщата на пазача. Как ще се приберете?

— Мога да сляза и пеш. Благодаря за всичко.

Колата се скри от поглед, а аз минах между стълбовете и тръгнах нагоре по склона. Последните слънчеви лъчи добавиха оранжев оттенък на вече златните листа на клена. Дърветата бяха високи, между клоните се процеждаха петна слънчева светлина, които потрепваха по покрития с чакъл път.

След като излязох от гората, видях върху склона тясна постройка, откъдето ме лъхна на добитък. Овчарникът беше с покрив от червена гофрирана ламарина, продупчена на три места от отдушници.

При входа на овчарника имаше къщичка за куче. Тъкмо я видях, и от нея излезе малко вързано коли, което излая два-три пъти. Кучето беше старо, със сънени очи, и в лая му нямаше заплаха. Погалих го по врата и то се успокои. Пред къщичката бяха оставени жълти пластмасови купички с храна и вода. Веднага щом вдигнах ръка, кучето се прибра в къщичката, сложи лапи така, че да са успоредно на входа, и се просна на пода.

Вътре в овчарника беше сумрачно. Наоколо нямаше никого. По средата се виждаше широка циментова пътека, от двете страни на която имаше прегради за овцете. Покрай пътеката имаше улеи за урината и водата, с която миеха овчарника. Тук-там по обкованите с дъски стени имаше прорязани прозорци, зад които се виждаха назъбените хълмове. Вечерното слънце хвърляше червени отблясъци върху овцете от дясната страна, а овцете от лявата бяха потънали в мътна синя сянка.

Още в мига, когато влязох в овчарника, всички овце, общо двеста на брой, се извърнаха по посока към мен. Половината стояха, другата половина лежаха на сламата, с която беше застлан подът на преградите. Очите им бяха неестествено сини и приличаха на мънички извори, потекли от двете страни на муцуните. Лъщяха като стъклени и отразяваха светлината точно отпред. Всички овце ме погледнаха. Никоя не се и помръдна. Някои продължиха да преживят тревата в устата си, но друг звук не се чуваше. Други, които бяха подали глави от преградите, спряха да пият вода и застинаха на място с вторачени в мен очи. Сякаш мислеха всички вкупом. Дали това, че стоях на входа, беше прекъснало за миг целокупното им мислене? Всичко спря и мисленето замря. Трябваше да направя движение, та мисловният процес да продължи. Животните в осемте прегради се размърдаха. Овцете се струпаха около разплодния коч в женската преграда, а в мъжката овните взеха да си оспорват кой да бъде водач. Само няколко любопитни овце останаха при оградата и продължиха да ме гледат.

За дългите им гладки черни уши, щръкнали отстрани на муцуните, бяха прикачени пластмасови плочки. Някои овце бяха със сини плочки, други — с жълти, трети — с червени. По гърбовете си имаха и цветна маркировка.

Тръгнах на пръсти, за да не ги хвърля в смут. Уж нехайно се приближих към една от преградите и протегнах ръка, за да докосна по главата млад овен. Той трепна, но не се отдръпна. Напрегнат, с широко отворени очи, скован. Може би щеше да послужи като сигнална стрелка за нахълтването ми. Другите овце ни наблюдаваха.

Овцете от съфъкската порода са си особени. Те са изцяло черни, но с бяло руно. Ушите им са големи и стърчат като криле на мушица, а с бляскавите си сини очи и дълги, кокалести муцуни животните изглеждат някак необичайно. Тези овце съфъкска порода нито отхвърляха, нито приемаха присъствието ми и гледаха на мен като на нещо временно. Няколко се изпикаха на мощна шуртяща струя. Пикочта потече по пода, под краката им, към улея.

Излязох от овчарника, отново помилвах колито и си поех дълбоко въздух.

Слънцето беше залязло зад планината. Над склоновете бе паднал бледолилав сумрак, наподобяващ мастило, което се разнася във вода. Отидох зад овчарника, прекосих по дървения мост потока и се отправих към къщата на пазача. Беше хубава, на един етаж, и приличаше на джудже до залепената за нея плевня за сеното и фуража.

Пазачът беше пред плевнята — струпваше найлонови торби дезинфектант до циментово корито, дълбоко към метър и пак толкова широко. Докато вървях към него, той ме погледна веднъж и без да ми обръща внимание, продължи да си върши работата. Чак когато спрях пред него, спря и избърса лицето си с кърпата около врата му.

— Утре е ден за дезинфекция на овцете — обясни мъжът, като извади смачкан пакет цигари и запали една. — Тук изсипваме течния дезинфектант и караме овцете да плуват от единия до другия край. В противен случай, нали по цяла зима стоят затворени вътре, ще завъдят какви ли не паразити.

— Сам ли го правите?

— Вие шегувате ли се? Имам двама помощници. И кучето. Всъщност именно то върши почти цялата работа. Овцете му се доверяват. Няма да е овчарско куче, ако не му се доверяваха.

Мъжът беше към пет сантиметра по-нисък от мен и беше набит. Наближаваше петдесетте и беше с късо подстригана коса, твърда и права като четка. Той смъкна гумените ръкавици, сякаш сваля пласт кожа. Потупа се по панталоните и бръкна във външните джобове. Не беше само пазач на овцете, приличаше повече на сержант, отговарящ за строевата подготовка във военна школа.

— Дошли сте да питате нещо, а?

— Да.

— Ами питайте.

— Отдавна ли работите това?

— От десет години — отвърна мъжът. — Не знам дали е отдавна, но затова пък си познавам овцете. Преди бях в частите за самоотбрана.

Той метна кърпата около врата си и погледна нагоре към небето.

— Тук ли ще останете през зимата?

— Хм — прокашля се мъжът. — Предполагам. Нямам къде другаде да отида. Освен това през зимата има доста работа. По тия места падат двуметрови преспи. Трупат се, трупат се и ако покривът поддаде, може и да премаже някои от овцете. Освен това ги храня, чистя овчарника, правя едно-друго.

— Когато дойде лятото, отвеждате половината в планината, нали?

— Да.

— Трудно ли е да откарате толкова много овце?

— Лесно е. Някога хората са го правели през цялото време. Едва напоследък са се появили пазачи, а не овчари. Преди години те са се придвижвали целогодишно с овцете. През осемнайсети век из цяла Испания е имало пътища, по които са можели да минават само пастирите, дори кралят не е имал право да ги ползва. — Мъжът се изхрачи на земята и замаза с обувката си храчката в пръстта. — При всички положения, стига да не са уплашени, овцете са много отзивчиви твари. Вървят си след кучето, без да задават въпроси.

Извадих снимката с овцете на Плъха и я подадох на пазача.

— На фотографията е снимано това място, нали?

— Разбира се — потвърди мъжът. — Няма никакво съмнение, овцете също са от нашите.

— А тази тук? — посочих аз с химикалката набитата овца със звездата върху гърба.

Мъжът се взира известно време с присвити очи в снимката.

— Не, тази не е от нашите. Но си е странно, разбира се. Няма как да е дошла тук. Цялото място е оградено с бодлива тел и аз проверявам сутрин и вечер всяко животно. Кучето щеше да забележи, ако отнякъде се беше появила чужда овца. Овцете също щяха да нададат вой. Но знаете ли, никога през живота си не съм виждал такава порода.

— Тази година, докато бяхте заедно с овцете в планината, случвало ли се е нещо необичайно?

— Нищо — отвърна мъжът. — Беше си мирно и тихо.

— И вие сам ли бяхте горе през цялото лято?

— Не, не съм бил сам. През ден от града идваха помощници, а и чиновници, дошли на инспекция. Веднъж в седмицата слизах до града и някой ме заместваше. Ходех за храна и други неща.

— Значи не сте били през цялото време съвсем сам?

— Не. Лятото продължава, докато не натрупат дълбоки преспи, а и до чифлика е само час и половина с джип. Едва ли не малка разходка. Е, щом завали сняг и пътят стане непроходим, оставаш горе през цялата зима.

— Значи сега няма никого горе в планината?

— Не, няма, там е само собственикът на вилата.

— Собственикът на вилата ли? Но аз чух, че чифликът не се използва от цяла вечност.

Пазачът метна цигарата на земята и я стъпка.

— Да, не се използваше цяла вечност. Но не и сега. Няма причини човек да не живее там. Самият аз помагам малко в поддръжката на къщата. Има ток, има газ и телефон. Няма счупени стъкла по прозорците.

— Човекът от кметството каза, че горе нямало никого.

— Има доста неща, които тези приятелчета от кметството не знаят. От доста време работя и за собственика, но не съм казал и думица на никого. Той ме помоли да не разгласявам.

Пазачът реши да изпуши още една цигара, но пакетът му беше празен. Предложих му своя пакет „Ларкс“, от който бях изпушил само половината, заедно със сгъната банкнота от десет хиляди йени. Мъжът се позамисли, но взе подаръка, захапа една от цигарите и прибра всичко останало в джоба си.

— Много съм ви признателен — благодари ми той.

— И така, кога се появи собственикът?

— През пролетта. Снегът още не беше започнал да се топи, значи е било през март. Не беше се вествал може би от пет години. Всъщност не знам защо дойде след толкова време, но това не ми влиза в работата. Помоли ме да не казвам на никого. Сигурно си има причини. При всички положения оттогава е там. Купувам му тайно храна и гориво и му ги доставям по малко с джипа. Със запасите, които е натрупал, преспокойно може да изкара и една година.

— Дали случайно не е приблизително на моите години, такъв с мустаци?

— Аха — каза пазачът. — Същият.

— Страхотно — отвърнах аз.

Не се налагаше да му показвам снимката.