Харуки Мураками
Преследване на дива овца (28)

28.
Сбогом на хотел „Делфин“

Трябваше ни един ден да се приготвим за заминаване.

Купихме от магазина за спортни стоки оборудване и храна за планинари, а от универсалния магазин си взехме дебели плетени рибарски пуловери и вълнени чорапи. В книжарницата купихме карта в мащаб едно към петдесет хиляди на района, накъдето се бяхме отправили, и книга, посветена на местната история. Харесахме си и груби ботинки с грайфери и подплатено топло бельо.

— Всички тези пластове изобщо не стават за моята работа — отбеляза приятелката ми.

— Когато се озовем сред преспите, няма да имаш време да мислиш за това — предупредих я аз.

— Нима смяташ да стоим, докато натрупат преспи?

— Не мога да кажа. Но затова пък знам, че до края на октомври ще падне първият сняг. Не е зле да сме подготвени. Не е ясно какво ни чака.

Занесохме покупките в хотела и ги напъхахме в голяма раница, после събрахме всички излишни неща, които бяхме взели от Токио, и ги оставихме при човека от „Делфин“. Всъщност почти всичко, което носеше гаджето ми, се оказа излишно. Несесер с гримове, пет книги и шест касети, хартиен плик, пълен с чорапи и бельо, тениски и къси панталони, пътнически будилник, скицник и комплект двайсет и четири цветни молива, листове и пликове за писма, хавлиена кърпа, малък несесер за оказване на първа помощ, сешоар, пръчици за уши.

— А защо вземаш роклята и обувките с високи токове?

— Какво ще правя, ако тръгнем на празненство? — примоли се тя.

— Защо реши, че ще има празненство?

Беше невъзможно да я вразумя. Тя успя да напъха в раницата старателно сгънатата рокля и високите токове заедно с вещите, които бяхме взели за всеки от двамата. Като козметика сложи пудрата, която беше купила в един съседен магазин.

Собственикът на хотела беше така мил да приеме багажа. Платих му и за следващия ден и му казах, че до седмица-две ще се върнем.

— Баща ми помогна ли ви? — попита той разтревожен.

Отвърнах, че ни е помогнал изключително много.

— И на мен понякога ми се приисква да тръгна да търся нещо — заяви мъжът, — но и да го направя, самият аз няма да имам никаква представа какво отивам да издирвам. Виж, баща ми цял живот търси нещо. Търси и сега. Още когато бях малък, ми е разказвал за бялата овца, която е отишла при него, докато е спял. Затова винаги съм си мислел, че животът е точно това. Едно безкрайно търсене.

Фоайето на хотел „Делфин“ беше притихнало както винаги. Нагоре-надолу по стълбите сновеше възрастна камериерка с парцал.

— Баща ми е вече на седемдесет и три години, а овцата я няма и няма. Не знам дали изобщо съществува. Въпреки това си мисля, че животът му всъщност не е бил от най-лошите. Днес повече от когато и да било искам да видя баща си щастлив, но той просто гледа с пренебрежение на мен и не иска да чуе и дума от онова, което му казвам. Защото нямам цел в живота.

— Но нали имате хотел „Делфин“ — напомни мило приятелката ми.

— Освен това баща ви се отказа от търсенето на овцата — добавих аз. — Оттук нататък ще я издирваме ние.

Собственикът на хотела се усмихна.

— Щом е така, нямам какво повече да казвам. Ние двамата би трябвало да се разбираме добре и да сме щастливи.

— Надявам се — рекох аз.

 

 

По-късно, когато вече бяхме сами, приятелката ми ме попита:

— Наистина ли смяташ, че те двамата се заслужават?

— Заедно са от толкова време… Всичко ще бъде наред. Ако не друго, след четирийсет и две години ние сме по следите на същата овца.

— И двамата са ми симпатични.

— На мен също.

 

 

Приключихме с подготовката на багажа и имахме сношение, после излязохме и отидохме на кино. В салона имаше много мъже и жени, които също имаха сношение. В края на краищата какво лошо има в това да гледаш как другите имат сношение?