Харуки Мураками
Преследване на дива овца (27)

27.
Овчия професор изяжда всичко, разказва всичко

Според сина на Овчия професор, собственик на хотел „Делфин“, той определено можел да се похвали с щастлив живот.

— Татко е роден през 1905 година в Сендай и е най-големият син в семейство на земевладелци — обясни той. — Ако нямате нищо против, ще карам по западния календар.

— Както предпочитате.

— Не са били богати, но са живеели на своя земя. Стар род, получил имоти от местния феодал. В края на периода Едо дори е дал уважаван специалист по селско стопанство. Още от малък Овчия професор бил много ученолюбив, дете чудо, което всички в Сендай познавали. И не само ученолюбив. Бил най-добър в цигулката и в прогимназията дори изсвирил соната на Бетовен пред императора, който бил на посещение в областта. Императорът му подарил златен часовник. Семейството се опитало да го насочи към правото, той обаче отказал най-категорично. „Правото не ме интересува“, обяснил младият Овчи професор. „Тогава продължи с музиката — посъветвал го баща му. — В рода трябва да има поне един музикант.“ „Музиката също не ме интересува“, отсякъл Овчия професор. След кратко мълчание баща му попитал: „По кой път искаш да тръгнеш?“ „Интересува ме селското стопанство. Искам да следвам управление на селското стопанство.“ „Добре тогава“ — съгласил се след миг бащата. Какво друго можел да каже? Овчия професор бил внимателен и сериозен, бил от младежите, които, кажат ли нещо, го изпълняват. Баща му не можел да възрази нищо. На другата година Овчия професор бил приет в Селскостопанския факултет на Токийския императорски университет, каквото било и желанието му. Дори тогава нямало признаци ученолюбието на детето чудо да е намаляло. Всички, включително преподавателите, го наблюдавали. Той бил отличник и се радвал на всеобщо внимание. Накратко, бил сред малцината избрани. Останал недокоснат от разгулния живот, четял всяка свободна минута. Щом се уморял да чете, свирел на цигулка в двора на университета — постоянно носел в джоба на униформата си златния часовник. Завършил пръв по успех в курса и като представител на елита, започнал работа в Министерството на селското стопанство и на горите. Дипломната му работа била посветена, най-общо казано, на обединяването на селското стопанство в Япония, Корея и Тайван, което според някои си било донякъде идеалистично. Въпреки това по онова време всички говорели за дипломата му. След две години в министерството Овчия професор отишъл да проучва производството на ориз на Корейския полуостров. Правителството взело на въоръжение доклада му, излязъл като „Изследване върху отглеждането на ориз на Корейския полуостров“. През 1934 година Овчия професор бил повикан да се върне в Токио и бил представен на млад армейски офицер. Във връзка с предстоящата широкомащабна кампания в Северен Китай възложили на Овчия професор да разработи програма за развитието на овцевъдството, така че то да удовлетворява потребностите на страната. Това била първата му среща с овцете. Той насочил усилията си към разработването на обща рамка на високите добиви в овцевъдството в Япония, Манджурия и Монголия. На другата пролет, през 1935 година тръгнал на инспекционна обиколка. Пролетта минала без особени произшествия. Овчия професор поел сам с кон на обиколката и по едно време изчезнал. От него нямало ни вест, ни кост. Минали три, после четири дни. Него все го нямало. Армейският издирвателен отряд претърсил педя по педя района, но не открил Професора. Той може би бил нападнат от вълци или бил отвлечен от някое племе. После, една седмица по-късно, по здрач, точно когато всички се били отчаяли, Овчия професор се върнал в окаян вид в лагера. Лицето му било изпосталяло и на много места наранено, но очите му си били запазили блясъка. Коня му го нямало, часовника също. Професора обяснил, че се е изгубил, а конят му се е наранил и е паднал, и всички предпочели да му повярват. След има-няма месец из държавните служби плъзнал странен слух. Заговорило се, че Професора е имал с овцете „по-особени отношения“. Никой не знаел до какво се свеждат тези „по-особени отношения“. Прекият му началник го повикал в кабинета си и го подложил на разпит, за да изясни нещата. В колониалното общество не бива да има слухове. „Наистина ли сте имали по-особени отношения с овцете?“, попитал началникът. „Да“, потвърдил Овчия професор. Разпитът продължил общо взето така:

Въпрос: Какво подразбирате под „по-особени отношения“, полово сношение с овцете ли?

Отговор: Не, случаят не е такъв.

Въпрос: Обяснете, ако обичате.

Отговор: Имахме душевни отношения.

Въпрос: Това не е обяснение.

Отговор: Затруднявам се, господин началник, да намеря точните думи, но може би ще бъде по-вярно да се каже, че имахме духовно общуване.

Въпрос: Нима твърдите, че сте имали духовно общуване с овцете?

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: Значи твърдите, че през седмицата, когато ви нямаше, сте имали духовно общуване с овце?

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: Смятате ли, че това е достатъчна причина да бъдете уволнен от длъжност?

Отговор: Длъжността ми изисква от мен да изучавам овцете, господин началник.

Въпрос: Духовното общуване не е признато за начин да се изучават овцете. Затова искам от вас да преразгледате поведението си. Да си спомните, че сте завършили с отличие Селскостопанския факултет на Токийския императорски университет и след като сте постъпили на работа в министерството, сте се представили блестящо. Възлагат ви се големи надежди като знаменосец на управлението на селското стопанство в утрешна Източна Азия.

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: В такъв случай забравете такива небивалици като духовното общуване. Овцете са добитък. Добитък и нищо повече.

Отговор: Невъзможно ми е да забравя.

Въпрос: Налага се да обясните обстоятелствата.

Отговор: Причината, господин началник, е, че вътре в мен има една овца.

Въпрос: Това не е обяснение.

Отговор: Няма друго обяснение.

 

 

Февруари 1936 година. Овчия професор получава заповед да се прибере в Япония. След като е подложен на още разпити, през пролетта е прехвърлен в архива на министерството. Там прави каталози на източниците и реди книгите по лавиците. С други думи, изхвърлен е от елита на управлението на източноазиатското селско стопанство.

 

 

— Овцата вече не е вътре в мен — споделил по онова време Овчия професор с един близък приятел. — Но наистина беше в мен.

 

 

1937 година. Овчия професор напуска Министерството на селското стопанство и горите, урежда си заем от министерството, даван според плана за овцевъдство в Япония и Манджурия, за който е отговарял, заминава за Хокайдо и става овчар. 56 глави овце.

1939 година. Овчия професор се жени. 128 глави овце.

1942 година. Ражда се най-големият му син (сегашният собственик и администратор на хотел „Делфин“). 181 глави овце.

1946 година. Американските окупационни сили вземат насилствено фермата на Професора, за да направят в нея тренировъчен лагер. 62 глави овце.

1947 година. Овчия професор започва работа в Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1949 година. Жена му умира от бронхит.

1950 година. Овчия професор става директор на Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1960 година. Най-големият му син губи два от пръстите си в Порт Отару.

1967 година. Овчият дом в Хокайдо е закрит.

1968 година. Хотел „Делфин“ отваря врати.

1978 година. Млад брокер на недвижими имоти разпитва за фотография с овце.

 

 

С други думи, аз.

 

 

— Страхотно, няма що — казах. — При всички положения бих искал да се видя с баща ви — рекох.

— Нямам нищо против да се видите с него, ала тъй като баща ми не ме харесва, ще извинявате, но ще ви помоля да отидете сам — отвърна синът на Овчия професор.

— Не ви харесва ли?

— Не ме харесва, защото останах без два пръста и оплешивявам.

— Ясно — казах аз. — Баща ви е голям особняк.

— Син съм му и не е хубаво да говоря така, но наистина си е особняк. Промени се до неузнаваемост, откакто срещна овцете. Изключително тежък характер, понякога дори жесток. Дълбоко в себе си е добър. Ако сте го чули как свири на цигулка, го знаете. Овцете навредиха на баща ми, а чрез баща ми навредиха и на мен.

— Вие обичате баща си, нали? — намеси се и приятелката ми.

— Да, обичам го. Обичам го много — потвърди собственикът на хотел „Делфин“, — но той не ме харесва. Откакто съм се родил, не ме е прегръщал нито веднъж. Не ми е казал и една-едничка добра дума. А откакто останах без два пръста и започнах да оплешивявам, не прави друго, освен да ми се подиграва.

— Сигурна съм, че не ви се подиграва нарочно — каза приятелката ми.

— На мен също не ми се вярва — добавих и аз.

— Много сте мили — каза хотелиерът.

— В такъв случай можем ли да отидем и да се видим направо с него? — попитах аз.

— Не знам — отговори мъжът. — Макар и да съм убеден, че той ще се срещне с вас, ако внимавате за две неща. Първото е да му заявите ясно, че искате да го питате за овцете.

— А другото?

— Не споменавайте, че съм ви разказал за него.

— В правото си сте да го искате — рекох аз.

 

 

Благодарихме на сина на Овчия професор и тръгнахме да се качваме по стълбите. Въздухът в горния край беше мразовит и влажен. Осветлението беше мъждиво, почти не се виждаше прахта, струпала се на валма по ъглите на коридора. Навсякъде се носеше едва доловимата миризма на стара хартия и на стара плът. Както ни беше обяснил синът, тръгнахме по дългия коридор и почукахме на допотопната врата в дъното. Върху нея имаше стара пластмасова табелка, на която пишеше ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ. Не отговори никой. Аз почуках още веднъж. И този път — никакъв отговор. При третото почукване се чу въздишка, после отговорът:

— Не ме безпокой. Махай се.

— Дошли сме да ви попитаме няколко неща за овцете, ако е възможно.

— Вървете се наяжте с лайна! — ревна отвътре Овчия професор.

Доста мощен глас за седемдесет и три годишен човек.

— Наистина се налага да поговорим с вас — извиках аз през вратата.

— Не ми пробутвайте тия тъпотии как сте искали да поговорим за овцете — каза Овчия професор.

— Но става въпрос за нещо, което вероятно не е зле да обсъдим — продължих да го увещавам аз. — За една овца, която е изчезнала през 1936 година.

Последва кратко мълчание, сетне вратата се отвори рязко. Пред нас стоеше Овчия професор.

 

 

Овчия професор беше с дълга белоснежна коса. Веждите му също бяха бели и висяха над очите му като висулки. Той беше висок към метър и седемдесет и пет. Мъж, който не губеше самообладание. С едра кост. Носът му стърчеше върху лицето под предизвикателен ъгъл, като скок от ски шанца.

В цялата стая се носеше телесната му миризма. Не, колебая се дали да я нарека така. Отвъд някаква точка тя вече преставаше да е телесна миризма и се смесваше с времето, сливаше се със светлината. Очевидно просторното някога помещение беше задръстено със стари книги и хартия до такава степен, че подът едва се виждаше. Почти всички издания бяха научни трудове, написани на чужди езици. Всички без изключение бяха покрити с петна. Вдясно до стената имаше мръсно легло, а при прозореца — махагоново писалище и въртящ се стол. Плотът на писалището беше сравнително подреден, листовете хартия бяха струпани на спретнати купчинки, затиснати с преспапиета с формата на овце. В стаята беше тъмно и единствената светлина идваше от прашната крушка от шейсет вата на лампата.

Овчия професор беше облечен в сива риза, черна жилетка и панталони от плат „рибена кост“, които бяха съвсем обезформени. Ако в помещението беше по-светло, може би щеше да се окаже, че сивата риза и черната жилетка са бяла риза и сива жилетка. Не беше изключено това да са били първоначалните им цветове, но беше трудно да се каже.

Овчия професор се разположи на писалището и ни показа с пръст да седнем на леглото. Стигнахме някак дотам, като прескачахме книги, все едно прекосяваме минно поле, и седнахме. Леглото беше толкова осезаемо мръсно, че се притесних да не би дънките ми „Левис“ да се залепят за чаршафите. Овчия професор преплете пръсти върху писалището и ни погледна вторачено. Чак до кокалчетата пръстите му се чернееха от косми. Чернота в рязък контраст с ослепителната белота на главата му.

Най-неочаквано Овчия професор взе телефонната слушалка и изкрещя:

— Донеси ми вечерята, бързо! Е — обърна се той към нас. — Споменахте, че сте дошли да обсъдим една овца, която е изчезнала през 1936 година.

— Точно така — потвърдих аз.

— Хмм — рече той. После внезапно се изсекна много силно в парче хартиена салфетка. — Желаете ли да ми кажете нещо? Или да попитате?

— И двете.

— Първо да чуя какво имате да ми казвате.

— Знаем какво е станало с овцата, която ви е избягала през пролетта на 1936 година.

Овчия професор прихна.

— Нима твърдите, че знаете как съм загърбил всичко, каквото съм имал, заради овца, която се опитвам да издиря от четирийсет и две години?

— В течение сме — потвърдих аз.

— Можете и да си измисляте.

Извадих от джоба си сребърната запалка и я сложих върху писалището заедно със снимката с овцете на Плъха. Старецът протегна космата ръка, взе запалката и снимката и ги разгледа хубаво под лампата. Страшно дълго из стаята се носеха частици тишина. Шумът на града не проникваше през дебелите двойни прозорци и тишината беше нарушавана само от пукането на старата лампа.

След като разгледа внимателно запалката и снимката, старецът угаси с щракване лампата и разтърка очи с месести пръсти. Сякаш се опитваше да вкара в черепа си две електрически крушки. Когато свали пръсти, очите му бяха мътночервени като на заек.

— Извинявайте — каза Овчия професор. — От толкова време съм заобиколен с малоумници, че вече се отнасям с недоверие към всички.

— Не се притеснявайте — казах аз.

Приятелката ми се усмихна любезно.

— Представяте ли си какво е да си оставен сам с една мисъл, когато нейното въплъщение ти е било отнето, било е направо изкоренено? — попита Професора.

— Не, не си представям.

— Това е истински ад. Лабиринт от подземен ад. Без лъч светлина, без глътка вода. Ето какво е животът ми от четирийсет и две години насам.

— Заради овцата ли?

— Да, да, да. Всичко е заради овцата. Овцата ме остави насред водовъртежа на събитията. През пролетта на 1936 година.

— И вие напуснахте Министерството на селското стопанство, за да търсите овцата, нали?

— Онези буквояди бяха големи тъпанари. Нямаха никаква представа за истинската стойност на нещата. Вероятно никога няма да проумеят колосалното значение на онази овца.

На вратата се почука, после се чу женски глас.

— Донесох ти яденето.

— Остави го — отвърна Овчия професор.

Чу се как жената оставя подноса на пода, сетне и ехото на стъпките й, които се отдалечаваха.

Приятелката ми отвори вратата и донесе храната на писалището на Овчия професор. Върху подноса имаше супа, салата, хлебче и кюфтета за Професора, както и две кафета за нас.

— Вие вечеряли ли сте? — попита Овчия професор.

— Да, благодаря — отговорих аз.

— Какво ядохте?

— Телешко с винен сос — отвърнах.

— Запечени скариди — рече приятелката ми.

Овчия професор изсумтя. После започна да яде супата, като хрускаше с крутоните.

— Нали ще ме извините, но ще хапна, докато говорим. Гладен съм.

— Разбира се — казахме в хор.

Овчия професор продължи да гребе от супата, а ние отпихме от кафето. Докато се хранеше, старецът гледаше само в купичката.

— Знаете ли къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— Да. Познавам го много добре.

— Ще ни кажете ли?

— Чакайте малко — отвърна Овчия професор и отмести встрани вече празната купичка. — Едно по едно. Да започнем от събитията от 1936 година. Първо ще говоря аз, после — вие.

Кимнах.

Овчия професор подхвана:

— Овцата влезе в мен през лятото на 1935 година. Бях тръгнал на инспекция на пасищата в Манджурия и Монголия, по едно време изгубих пътя и се натъкнах на пещера. Реших да пренощувам в нея. През нощта сънувах овца, която ме питаше дали може да влезе вътре в мен. „Защо пък не!“, отвърнах аз. По онова време не се замислих особено. Все пак си беше сън. — Старецът прихна и се зае със салатата. — Беше от порода, каквато не бях виждал никога дотогава. Покрай работата си знаех всички породи овце по света, тази обаче беше неповторима. Рогата бяха извити под странен ъгъл, краката бяха къси и набити, очите — бистри като изворна вода. Руното беше чистобяло, ако не броим кафеникавата звезда върху гърба. Никъде по света няма такава овца. Затова й казах, че нямам нищо против да влезе в тялото ми. Като специалист по овцете нямах намерение да пропускам такава находка.

— И как се чувствахте с овца в тялото си?

— Всъщност не почувствах нищо особено. Чувствах се точно така, сякаш имам овца в тялото. Усетих го на сутринта. Събудих се и овцата беше вътре в мен. Съвсем естествено чувство.

— Получавахте ли главоболие?

— Никога, още откакто съм се родил.

Овчия професор започна да яде кюфтетата: поливаше ги със сос и ги лапаше с апетит.

— В някои области на Северен Китай и Монголия не е необичайно да чуете, че овца е влязла в тялото на човек. Местните хора смятат, че ако овца влезе в тялото ти, това е благословение от боговете. Така например в една книга, излязла по времето на династията Юан, пише, че в тялото на Чингис хан е влязла „бяла овца, белязана със звезда“. Интересно, нали?

— Да, много.

— Смята се, че овцата, която влиза в човешко тяло, е безсмъртна. Смята се още и че човекът, който я е приютил, също става безсмъртен. Но ако овцата избяга, безсмъртието също отлита. Всичко зависи от овцата. Ако тя харесва човека, който я е приютил, ще остане с десетилетия. Ако ли не — хоп! — и си заминава. Хората, изоставени от овцете, са наричани „безовчи“. С други думи, хора като мен.

Мляс, мляс.

— Още откакто овцата влезе в тялото ми, започнах да чета ентомологични трудове и фолклор, свързани с овцете. Обикалях, разпитвах местните хора, проверявах старите писания. Не след дълго се разчу, че в мен е влязла овца, и слухът достигна и до командващия офицер. Той не погледна с добро око на ставащото с мен. Лепнаха ми етикета „психически негоден“ и ме върнаха по бързата процедура в Япония. Съвсем типичен „колониален случай“.

След като излапа трите кюфтета, Овчия професор се зае с хлебчето.

— Най-големият недостатък на днешна Япония е, че не сме научили абсолютно нищо от другите азиатски народи, с които сме имали отношения. Същото важи и за овцете. Овцевъдството в Япония претърпя провал, точно защото разглеждахме овцете само като източник на вълна и месо. В мисленето ни го няма всекидневното равнище. Ние минимализираме фактора „време“, за да постигнем максимални резултати. Така е с всичко. С други думи, не сме стъпили здраво на земята. Не току-така изгубихме войната.

— Доколкото разбирам, онази овца е дошла заедно с вас в Япония — казах аз, завръщайки се към темата.

— Да — потвърди Овчия професор. — Прибрах се с кораб от Пусан. Овцата дойде с мен.

— И каква според вас е била целта й?

— Не знам — изпелтечи бързо старецът. — Овцата не ми каза нищо. Но животното имаше една основна цел. Това поне знам. Имаше амбициозното намерение да преобрази хората и техния свят.

— Една овца е възнамерявала да направи всичко това?

Овчия професор кимна, докато мяташе в устата си последния залък хляб и изтръскваше трохите от ръцете си.

— Нищо тревожно. Спомнете си Чингис хан.

— Прав сте — признах аз. — Но защо точно сега? Защо Япония?

— Предполагам, че съм разбудил овцата. Тя сигурно е щяла да продължи да си спи още стотици години в пещерата. А аз, глупакът му с глупак, взех, че отидох и я събудих.

— Вие нямате вина — рекох аз.

— Как така да нямам, имам — възрази Професора. — Трябваше да съм я открил отдавна. Имам още един коз. А ето, че ми отне много време да я издиря. А когато я намерих, тя вече беше избягала.

Овчия професор замълча. Разтърка с пръсти бялото си чело с вежди, увиснали като висулки. Сякаш бремето на четирийсет и две години се беше просмукало и в най-далечните кътчета на тялото му.

— Една сутрин се събудих и овцата я нямаше. Чак тогава разбрах какво е да си „безовчи“. Истински ад. Овцата си отива, оставяйки след себе си само една мисъл. Но без овцата не можеш да се отърсиш от мисълта. Ето какво е да си „безовчи“. — Старецът се изсекна още веднъж в хартиена салфетка. — Сега е ваш ред да говорите.

 

 

Започнах с пътя, който овцата е извървяла, след като е напуснала Овчия професор. Разказах как е влязла в тялото на младеж от десницата, лежал в затвора. Как веднага щом е излязъл на свобода, той се е наложил като един от водачите на десните. Как след това се е прехвърлил в континентален Китай и междувременно е изградил разузнавателна мрежа и е натрупал цяло състояние. Как е бил причислен към особено опасните военнопрестъпници, но е бил освободен в замяна на разузнавателната мрежа на континента. И как с богатството, с което се е върнал от Китай, е посегнал към цялата сенчеста страна на следвоенната политика, икономика, информация и така нататък.

— Чувал съм за този мъж — рече горчиво Овчия професор. — Овцата има невероятен усет кой е най-подготвеният.

— Чак тази пролет тя е напуснала тялото му. Самият човек е в кома, напът е да умре. Досега мозъчното му заболяване явно не го е погубило заради овцата.

— Какво блаженство. По-добре да си „безовчи“, отколкото в тази обвивка на полусъзнанието.

— Защо според вас овцата е напуснала тялото му, след като толкова дълго е създавала такава огромна организация?

Овчия професор въздъхна тежко.

— Още ли не разбирате? С този човек е същото, както с мен. Той е надживял полезността си. Хората си имат предел, а овцата няма нужда от хора, достигнали предела си. Предполагам, че той не е разбрал докрай какво предопределение му е дала овцата. Ролята му е била да изгради огромна организация и след като я е изпълнил, той е бил изхвърлен. Точно както овцата използва мен, за да се прехвърли тук.

— И какво прави овцата оттогава?

Овчия професор взе от писалището снимката и я чукна с пръсти.

— Обикаля надлъж и шир Япония в търсене на друг човек, който да я подслони. За нея това вероятно означава нов човек, който по един или друг замисъл да оглави организацията.

— А към какво се стреми овцата?

— Както вече споменах, не мога да го изразя точно с думи. Овцата се стреми към въплъщение на овчата мисъл.

— Това за добро ли е?

— Според нея, разбира се, че е за добро.

— А според вас?

— Не знам — призна си старецът. — Наистина не знам. Още откакто овцата си отиде, не мога да кажа какво в мен съм самият аз и какво — сянката на овцата.

— Преди малко споменахте, че имате още един коз. Какъв?

— Нямам намерение да ви казвам — поклати глава Овчия професор.

Стаята отново беше обгърната от мълчание. Навън заваля проливен дъжд. Първият дъжд, откакто бяхме пристигнали в Сапоро.

 

 

— И още нещо, последното: можете ли да ни кажете къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— В чифлика, където живях девет години. Там отглеждах овце. Веднага след войната американските части го взеха, а когато ми го върнаха, го продадох на един богаташ за вила с пасище. Сигурно и досега пак той е собственик.

— А дали още отглежда овце?

— Не знам. Но ако се съди от снимката, със сигурност гледа. При всички положения чифликът е доста далеч от населените места. Наоколо не се виждат други къщи. През зимата пътищата са непроходими. Убеден съм, че собственикът използва мястото само два, най-много три месеца в годината. Там е красиво и спокойно.

— А когато собственикът го няма, някой грижи ли се за чифлика?

— Съмнявам се някой да стои там по цяла зима. Не си представям друг, освен мен да издържи до пролетта. Можеш да платиш на овчарите в града в подножието на хълмовете да се грижат за овцете. Покривът на къщата е наклонен, снегът сам си пада на земята, затова няма опасност от крадци. Дори и някой да открадне нещо, е трудно да го пренесе до града. Наистина е изумително какви преспи се натрупват там.

— Сега в чифлика има ли някой?

— Хмм. Вероятно не. Скоро ще падне първият сняг, а и се навъртат мечки, които търсят храна преди зимния си сън. Нали не смятате да се отправяте натам?

— Може би ще се наложи. Нямаме друга истинска следа.

Известно време Овчия професор мълча. Кетчуп от кюфтетата отстрани по устата му.

— Сигурно не е зле да знаете, че преди вас идва един човек, който също разпитваше за чифлика. Някъде през февруари. Възраст и външен вид… малко като вашите. Каза, че се интересувал от фотографията във фоайето на хотела. По онова време бях доста отегчен и му разправих едно-друго. Той обясни, че търсел материал за романа, който пишел.

Извадих от джоба си моментална снимка, на която бяхме заедно с Плъха. Беше правена през лятото преди осем години, в пивницата на Джи. Аз бях в профил и пушех, Плъха гледаше с вдигнати палци право към фотоапарата. И двамата бяхме млади, със слънчев загар.

— Този тук сте вие, нали? — попита старецът, след като сложи снимката под лампата. — По-млад, отколкото сега.

— Така е.

— А другият е онзи мъж. Изглеждаше по-стар, отколкото на тази фотография, беше с мустаци, но беше той.

— С мустаци ли?

— Със старателно подравнени тънки мустаци и четина.

Опитах се да си представя Плъха с мустаци, но нещо не успях.

 

 

Овчия професор нарисува подробна карта на чифлика. При Асахикава трябвало да се прекачим на друг влак, който тръгвал по отклонение на линията и след три часа пристигал в града в подножието на планината. Оттам до чифлика било три часа с кола.

— Благодаря ви много за всичко — казах аз.

— Ако искате да знаете истината, смятам, че колкото по-малко хора се забъркват с овцата, толкова по-добре. Аз съм отличен пример. Никой не е станал по-щастлив от това, че я е срещнал. Ценностите на един отделно взет човек не могат да издържат в присъствието на тази овца. Но предполагам, че си имате причини.

— Да, имам.

— Внимавайте — предупреди Овчия професор. — И ако обичате, изнесете съдовете пред вратата.