Харуки Мураками
Преследване на дива овца (26)

26.
На сцената излиза Овчия професор

На другата сутрин се събудихме в осем, облякохме се набързо, слязохме с асансьора и отидохме да закусим в съседното кафене. Не, в хотел „Делфин“ нямаше кафене.

— Както казах и вчера, ще се разделим — напомних аз и подадох на приятелката си копие от снимката с овцете. — Ще използвам планината отзад, дано ни отведе на мястото, което търсим. А ти издири местата, където отглеждат овце. Знаеш какво да правиш. Добре дошла е всяка следа, всичко, колкото и дребно да е то. Все е за предпочитане пред това да претърсваме слепешката педя по педя целия остров Хокайдо.

— Спокойно. Остави на мен.

— Добре, довечера ще се видим в хотела.

— Стига си се притеснявал толкова, де — рече тя, докато си слагаше слънчевите очила. — Фасулско е, ще намерим овцата.

То се знае, че изобщо не беше фасулско. Никога не става така. Отидох до Териториалната туристическа служба, обиколих най-различни туристически информационни бюра и агенции, поразпитах в Сдружението на планинарите. Като цяло проверих всички места, свързани по един или друг начин с туризма и планините. Никой не помнеше да е виждал някога планината върху фотографията.

— Изглежда доста обикновена — казваха всички. — Пък и на снимката се вижда само част от нея.

Скъсах се да обикалям и това, общо взето, беше всичко, което открих — че ще бъде трудно планината да се разпознае, при положение че не се открояваше нищо и че се виждаше само част от нея.

Влязох в една книжарница и купих „Планините на Хокайдо“ и атлас на острова, после отидох в едно кафене, поръчах си две безалкохолни напитки с джинджифил и разгледах покупките. Колкото до планините, в Хокайдо имаше невероятно много и всички бяха почти еднакви на цвят и форма. Опитах се да сравня планината върху снимката на Плъха с всяка от планините в книгата — след десет минути ми се маеше главата. Не се утеших особено, след като узнах, че планините в книгата са съвсем малка част от планините в Хокайдо. Това се усложняваше от факта, че гледана от определен ъгъл, една планина даваше съвсем различна представа, отколкото ако я видиш от друг ъгъл.

„Планините са живи същества — пишеше авторът в предговора към книгата. — В зависимост от ъгъла, под който ги гледаш, от годишното време, от часа, от състоянието на наблюдаващия и от куп други неща те всъщност променят вида си. Ето защо е много важно да приемем, че е възможно да опознаем планината само от една страна, само в едно малко нейно проявление.“

— Страхотно, няма що! — възкликнах на глас.

Неизпълнима задача. Когато в пет часа камбаните забиха, излязох и седнах на една пейка, за да похапна пуканки заедно с гълъбите.

Усилията на приятелката ми да събере някаква информация се бяха увенчали с повече плодове, но в крайна сметка и те не ни даваха нищо. По време на скромната вечеря в един ресторант зад хотел „Делфин“ ние с нея сравнихме записките си за изпитанията и перипетиите през деня.

— В отдел „Животновъдство“ в местната управа не знаеха почти нищо — съобщи гаджето ми. — Спрели са да водят статистика за овцете. Овцевъдството не било изгодно. Най-малкото в големи стопанства и овцевъдството на открити пасища.

— В известен смисъл това улеснява търсенето.

— Всъщност не. Хората и досега отглеждат овце и дори има съюз на овцевъдите, с който властите поддържат връзка. Но е трудно да водят на отчет средните и малките овчарници. Хората държат по няколко овце, точно както гледат кучета и котки. Не знам доколко ще ни свършат работа, но все пак записах адресите на трийсет овцевъди, включени в списъка на отдела, документацията обаче е отпреди четири години и доста от хората сигурно са се преместили. Нали знаеш, политиката на Япония в селското стопанство се мени на всеки три години.

— Страхотно, няма що — въздъхнах аз над бирата. — Както личи, сме се оказали в задънена улица. На Хокайдо явно има над сто планини, които си приличат, а състоянието на овцевъдството е тъмна Индия.

— Това е първият ден. Току-що сме започнали.

— Тези твои уши не разбраха ли вече?

— Засега няма какво да разбират — възрази приятелката ми, както ядеше варена на тих огън риба и супа мизо. — Ако не друго, това поне го знам. Отчайвам се само когато съм объркана или съм душевно притеснена. Нашият случай обаче не е такъв.

— Спасителният пояс се появява само когато си на път да се удавиш ли?

— Точно така. Засега съм доволна, че правя всичко това заедно с теб, а докато съм доволна, нямам намерение да се отчайвам. Само от нас зависи да открием със собствени сили овцата.

— Не знам — отвърнах аз. — В известен смисъл, ако не намерим овцата, ще загазим не на шега. В какво, не мога да кажа, но щом ония типове твърдят, че ще ни издирят, можеш да бъдеш сигурна, че наистина ще го направят. Професионалисти са. Дори и Шефа да умре, организацията пак ще си съществува, а мрежата им е обхванала като канализацията цяла Япония. И тогава зле ни се пише. Колкото и тъпо да изглежда, истината е такава.

— Звучи като „Нашествениците“.

— Смешно е, знам. Но не можеш да отречеш, че вече сме се забъркали. В началото се бях забъркал само аз, сега обаче и ти влизаш в сметките. Пак ли нямаш усещането, че си на път да се удавиш?

— Виж какво, обичам такива неща. От мен да го знаеш, по-забавно е, отколкото да спиш с непознати, да си подлагаш ушите за снимки и да четеш коректури на биографични речници. Това е то, животът.

— А това ще рече — прекъснах я аз, — че не се давим, значи нямаме и спасителни пояси.

— Точно така. Само от нас зависи да намерим овцата. Всъщност и двамата не сме оставили зад себе си кой знае какво.

Може би наистина беше така.

Прибрахме се в хотела и имахме сношение. Обичам думата „сношение“. Тя предполага само ограничен обхват възможности.

 

 

Третият и четвъртият ни ден в Сапоро започнаха и завършиха без никакъв успех. Ставахме в осем, закусвахме, разделяхме се за през деня, после, щом се мръкнеше, обменяхме информация, докато вечеряхме, прибирахме се в хотела, имахме сношение и спяхме.

Изхвърлих старите си маратонки, купих нови и продължих да обикалям и да показвам снимката на стотици хора. Въз основа на източници от държавните служби и от библиотеката приятелката ми направи дълъг списък на овцевъди и се зае да им звъни по телефона. Резултат никакъв. Никой не можеше да каже коя е планината, никой овцевъд не помнеше овца със звезда на гърба. Един старец заяви как помнел, че е виждал преди войната планината в Южен Сахалин. Не ми се вярваше Плъха да е ходил до Сахалин. Изключено е да изпратиш от Сахалин в Токио писмо и колет.

Малко по малко губех сили. На четвъртия ден чувството ми за ориентация се беше изпарило. Когато юг стана противоположният изток, си купих компас, но докато обикалях с компаса, градът ми се струваше все по-нереален. Сградите вече ми приличаха на фон от фотографско ателие, хората, които вървяха по улиците, сякаш бяха изрязани от картон. Слънцето изгряваше откъм единия край на безликата земя, извисяваше се като топовно гюле в небето, после залязваше в другия край.

Отмина петият, после и шестият ден. Октомври беше похлупил града. Слънцето още топлеше, но задуха прохладен вятър и надвечер се налагаше да обличам леко памучно яке. Улиците на Сапоро бяха широки и потискащо прави. Дотогава нямах представа колко уморително е да вървиш из град само с прави улици.

Пиех на ден по няколко чаши кафе, през час-два ходех да пикая. И лека-полека губех апетит.

— Защо не пуснеш обява във вестниците? — предложи гаджето ми. — Нещо от рода на „Приятелите искат да се свържат с теб.“

— Идеята ти не е лоша — отвърнах аз.

Дори и да не постигнехме нищо, пак беше за предпочитане да го направя, вместо да стоя със скръстени ръце.

И така, на другия ден пуснах в сутрешното издание на четири вестника обява от три реда:

Внимание: Плъх

Обади се. Спешно е!

Хотел „Делфин“, стая 406

Следващите два дни чаках на телефона. В деня, когато обявата излезе, ми се обадиха трима души. Първият беше местен гражданин.

— Какво е това „Плъх“?

— Прякорът на един приятел — отговорих аз.

Доволен, той затвори.

След това се обади някакъв шегобиец.

— Цър-цър — чу се глас от другия край на линията. — Цър-цър.

Затворих му. Градовете са много странно място.

Накрая се обади жена с писклив глас.

— Всички ме наричат Плъх — обясни тя.

Глас, в който почти се чуваше как телефонните линии се полюшват от далечния ветрец.

— Благодаря, че си направихте труда да се обадите. Но Плъха, когото търся, е мъж — обясних аз.

— Така си и помислих — рече жената. — Ала тъй като и на мен ми викат Плъха, реших все пак да ви се обадя.

— Така ли! Много ви благодаря.

— За нищо. Намерихте ли приятеля си?

— Още не — отвърнах аз, — за съжаление.

— Жалко, че не търсите мен… но не, не съм аз.

— Така излиза. Съжалявам.

Жената замълча. През това време аз се почесах с кутрето по носа.

— Всъщност исках просто да си поговоря с вас — обади се пак жената.

— С мен ли?

— И аз не знам как да го обясня, но още откакто видях обявата ви в сутрешния вестник, едвам се сдържам да не ви се обадя. Не че искам да ви притеснявам…

— Значи сте си измислили, че ви викат Плъха?

— Точно така — потвърди тя. — Никой не ми вика Плъха. Нямам дори приятели. Точно заради това ми се искаше толкова много да ви се обадя.

Аз въздъхнах.

— Е, благодаря все пак.

— Извинявайте. От Хокайдо ли сте?

— От Токио — отговорих аз.

— Значи търсите тук приятел, който също е от Токио?

— Точно така.

— На колко години е приятелят ви?

— Току-що навърши трийсет.

— А вие?

— Горе-долу на същата възраст.

— И не сте женен?

— Не.

— Аз съм на двайсет и две. С времето нещата сигурно стават по-добри.

— Е, знае ли човек? — казах аз. — Някои стават по-добри, други — не.

— Ще бъде прекрасно, ако се видим и докато вечеряме, обсъдим всичко.

— Ще прощавате, но се налага да стоя тук и да чакам да ми се обадят.

— А, да — каза жената. — Извинявайте за всичко.

— Все пак ви благодаря, че ми се обадихте.

Аз затворих.

Хитро, много хитро. Може би момиче на повикване, което си търси работа. Но можеше и наистина да е самотна. Всъщност беше все едно. Пак не разполагах с никаква следа.

На другия ден се обади само един човек — с душевно разстройство.

— Плъх ли? Остави го на мен.

Петнайсет минути ми обяснява как е разгонвал плъховете в лагер в Сибир. Интересен разказ, но пак никаква следа.

Докато чаках телефонът да позвъни, седях на продъненото кресло при прозореца и прекарвах деня в това да наблюдавам трудовите условия в офиса на третия етаж отсреща. Цял ден гледах, а пак не разбрах с какво се занимава фирмата. В нея имаше десет служители и хората постоянно търчаха насам-натам, сякаш играеха баскетбол. Някой подаваше на друг някакви книжа, трети ги подпечатваше, четвърти пък ги пъхаше в плик и хукваше към вратата. През обедната почивка едрогърдестата секретарка сипа чай на всички. Следобед на няколко от служителите им донесоха кафе. Покрай това ми се припи и на мен — помолих администратора на рецепцията да дежури на телефона и отскочих до кафенето. На връщане си купих две бутилки бира. После се разположих отново на прозореца — в офиса бяха останали само четирима души. Едрогърдестата секретарка се шегуваше с един служител младок. Изпих една бира и продължих да наблюдавам дейността в офиса, но главно секретарката.

Колкото повече гледах гърдите й, толкова по-необичайно големи ми се струваха те. Сигурно ги беше пристегнала със сутиен с презрамки като въжетата на моста Златната порта в Сан Франциско. Доста от младоците в офиса явно й бяха хвърлили око. Сексуалното привличане се долавяше и през двете стъкла на прозорците и улицата. Странно нещо е да усещаш сексуалното привличане, изпитвано от друг. Доста бързо вече ти се струва, че то е твое.

В пет часа секретарката се преоблече в червена рокля и си тръгна. Аз дръпнах пердетата и загледах по телевизията анимационно филмче. Така отмина осмият ден в хотел „Делфин“.

 

 

— Страхотно, няма що — казах аз. Вече ми ставаше навик. — Една трета от месеца изтече, а ние не сме стигнали доникъде.

— Така изглежда — съгласи се приятелката ми. — Какво ли прави Хери?

След вечеря седнахме да си починем на отвратително оранжевото канапе във фоайето на хотел „Делфин“. Наоколо нямаше никого, освен трипръстия администратор. Той беше зает: беше се покатерил и първо смени една електрическа крушка, после изми прозорците и се зае да сгъва вестниците. В хотела може би имаше и други гости, но те си стояха по стаите като мумии, които се боят от дневна светлина.

— Как вървят нещата? — попита плахо администраторът, докато поливаше цветята в саксиите.

— Нищо особено — отговорих аз.

— Май сте пуснали обява във вестниците.

— Да, пуснах — потвърдих аз. — Опитвам се да издиря този човек, наследил е земя.

— Наследил е земя ли?

— Да. Проблемът е, че наследникът е изчезнал и никой не знае къде е.

— Виж ти. Звучи ми интересно.

— Е, не е чак толкова интересно.

— Не знам, в тая история има нещо от „Моби Дик“.

— От „Моби Дик“ ли?

— Ами да. Тръпката да издирваш нещо.

— Например мамут, така ли? — намеси си се и гаджето ми.

— Ами да. Всичко е свързано — отвърна администраторът. — Всъщност съм нарекъл хотела „Делфин“ заради една сцена с делфини в „Моби Дик“.

— Охо! — възкликнах аз. — Но щом е така, нямаше ли да е по-добре да го наречете хотел „Кит“?

— Китовете не са толкова обичани — призна той с известно съжаление.

— Хотел „Делфин“ ми харесва като име — отбеляза приятелката ми.

— Много ви благодаря — усмихна се администраторът. — Между другото, за мен е чудесно предзнаменование, че сте отседнали тук за толкова дълго, и в знак на благодарност бих искал да ви почерпя вино.

— С удоволствие — отговори приятелката ми.

— Много съм ви признателен — казах аз.

— Той отиде в задната стаичка и след миг се върна с охладена бутилка бяло вино и три чаши.

— Наздраве! Още съм на работа, затова само ще отпия малко.

Ние си изпихме виното. Не беше от най-добрите, но беше леко, сухо и пивко. Дори чашите бяха красиви.

— Значи обичате „Моби Дик“ — сетих се да попитам.

— Може да се каже и така. Още от малък си мечтая да обикалям моретата.

— Заради това ли сега работите в хотел? — поинтересува се гаджето ми.

— Заради това сега съм без пръсти — отвърна мъжът. — Премазах ги на една лебедка, докато разтоварвахме кораба.

— Ужас! — възкликна тя.

— По онова време се издъних във всичко. Но животът се мени. По една или друга причина накрая станах собственик на този хотел тук. Не е кой знае какво, но криво-ляво се справям. Имам го от десет години.

Това означаваше, че мъжът не е администратор, а собственик на хотела.

— Не си представям по-добър хотел — насърчи го приятелката ми.

— Много ви благодаря — отвърна собственикът и отново ни напълни чашите.

— За десет години хотелът се е сдобил с доста… с доста особена атмосфера — престраших се аз да заявя най-безочливо.

— Да, строен е непосредствено след войната. Смятам се за голям късметлия, че успях да го купя толкова евтино.

— Какво е имало тук, преди да направите хотела?

— Сградата се е казвала „Овчият дом на Хокайдо“. Тук са се пазели най-различни документи и източници за…

— Овчи ли? — попитах аз.

— Да, свързани с овцете — потвърди мъжът.

 

 

— Сградата беше собственост на Сдружението на овцевъдите на Хокайдо, допреди десет години, де. Но заради упадъка на овцевъдството в областта Домът беше затворен — поясни мъжът, като отпи от виното. — Всъщност по онова време директор беше баща ми. Не можеше да се примири с мисълта, че любимият му Овчи дом ще затвори врати и затова, уж за да запази свързания с овцете архив, убеди Сдружението да му продаде на добра цена парцела и сградата. Ето защо и досега на целия втори етаж има архив за овцете. Е, почти всички издания и материали са стари и безполезни. Любимо начинание на един старец. Останалата сграда е моя и в нея съм направил хотел.

— Какво съвпадение — отбелязах аз.

— Съвпадение ли?

— Честно казано, човекът, когото издирваме, е свързан донякъде с овцете. И единствената следа, с която разполагаме, е тази снимка на овце, която той изпрати.

— Виж ти! — учуди се мъжът. — Нали може да я погледна?

Извадих снимката с овцете, която бях пъхнал между страниците на бележника си, и му я връчих. Той взе очилата от плота на рецепцията и се взря във фотографията.

— Май си спомних — оповести мъжът.

— Спомнили сте си ли?

— Определено.

След тези думи мъжът взе стълбата от под лампата, където я беше оставил, и я опря на отсрещната стена. Свали снимка в рамка. След това я избърса от прахта и ни я подаде.

— Не е ли същото място?

Самата рамка беше много стара, а снимката в нея беше още по-стара и освен това бе изгубила цветовете си. И да, на нея имаше овце. Общо някъде към шейсет глави. Ограда, брезова гора, планина. По форма брезовата гора се различаваше от гората върху фотографията на Плъха, но планината отзад си беше същата. Същата бе дори композицията на снимката.

— Страхотно, няма що — споделих аз с приятелката си. — И през цялото време сме минавали под фотографията.

— Точно затова ти казах, че трябва да отседнем в хотел „Делфин“ — изпелтечи тя.

— Е, и къде точно се намира това място? — попитах аз мъжа.

— Не знам със сигурност — отвърна той. — Снимката виси на това място още от времето на Овчия дом.

— Хм — изсумтях аз.

— Но има начин да разберем.

— Какъв?

— Ще питаме баща ми. Той има горе стая, прекарва там дните си. Почти не излиза, толкова е погълнат от материалите за овцете. Не съм го виждал от половин месец. Само му оставям ядене пред вратата, а след половин час подносът е празен и така разбирам, че баща ми е жив.

— Той ще ни каже ли къде се намира мястото върху фотографията?

— Вероятно. Както вече споменах, преди беше директор на Овчия дом, пък и знае всичко, каквото има да се знае за овцете. Всички го наричат Овчия професор.

— Овчия професор — повторих аз.