Харуки Мураками
Преследване на дива овца (25)

25.
Пътуването приключва в киносалон.

След това — хотел „Делфин“

През целия полет приятелката ми седя до прозореца и гледа надолу към пейзажа. Аз седях до нея и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. През цялото време — нито едно облаче, самолетът се плъзгаше по сянката си върху земята. Или, по-точно, понеже ние бяхме вътре в самолета, нашите сенки също присъстваха в сянката на самолета, препуснал над планини и поля. Което означаваше, че и ние сме се отпечатали върху земята.

— Онзи човек наистина ми беше симпатичен — каза гаджето ми, след като си изпи портокаловия сок.

— Кой човек?

— Шофьорът.

— Хмм — отвърнах аз, — на мен също ми беше симпатичен.

— И какво страхотно име — Хери.

— Определено. Страхотно име. С него котаракът вероятно ще се чувства по-добре, отколкото се е чувствал някога с мен.

— Не котаракът, а Хери.

— Добре де, Хери.

— Защо за толкова време не си му дал име?

— Защо ли наистина? — учудих се и аз. — После запалих със запалката с овцата една цигара. — Вероятно просто не обичам имена. Не виждам какво лошо има в това да ме наричаш „ти“ или аз да те наричам „теб“ или нас — „нас“, и тях — „тях“.

— Хм — каза тя. — Но на мен думата „ние“ не ми харесва. Сякаш е от ледниковия период.

— От ледниковия период ли?

— Звучи като „Ние отиваме на юг“ или „Ние сме на лов за мамути“, или…

 

 

Когато излязохме от летище „Читозе“, беше по-студено, отколкото очаквахме. Аз облякох над тениската памучна риза, а приятелката ми — плетено елече над блузата. По тези земи есента беше дошла цял месец по-рано, отколкото в Токио.

— Не се предполагаше да се озовем в ледниковия период, нали? — попита тя, докато пътувахме с автобуса към Сапоро. — Ти ходиш на лов за мамути, аз гледам децата.

— Определено звучи примамливо — отбелязах аз.

След малко приятелката ми заспа, оставяйки ме да гледам през прозореца на автобуса безкрайното шествие на гъстата гора от двете страни на пътя.

 

 

Първото, което направихме, след като пристигнахме в града, беше да влезем в едно кафене.

— Дай още отсега да определим основните насоки — подканих аз. — Ще се наложи да се разделим. Аз ще тръгна да търся мястото, където е направена снимката. А ти ще издирваш овцата. Така спестяваме време.

— Много прагматично.

— Ако всичко върви добре — поправих я аз. — При всички положения ти можеш да се заемеш с най-големите овцевъдни стопанства на Хокайдо и да проучиш породите овце. Може би ще откриеш всичко, каквото ти трябва, в някоя държавна служба или местна библиотека.

— Обичам библиотеките — заяви гаджето ми.

— Радвам се.

— Още отсега ли да започна?

Аз си погледнах часовника. Три и половина.

— Не, вече става късно. Ще започнем от утре. Днес ще караме по-спокойно, ще намерим къде да отседнем, ще вечеряме, ще се изкъпем и ще се наспим.

— С удоволствие бих гледала някой филм — вметна тя.

— Филм ли?

— Какво ще правим с цялото това време, което спестихме със самолета?

— Права си — съгласих се аз.

И така, влязохме в първото кино, което ни се изпречи пред очите.

 

 

Оказа се, че ще гледаме два филма, криминале и нещо окултно. В киното нямаше почти никого. От цяла вечност не бях виждал толкова празно кино. Колкото да минава времето, преброих хората в салона. Осем заедно с нас. Във филмите имаше повече герои.

А самите филми бяха пълни с ужасии. Бяха от вида, при който ти иде да се обърнеш кръгом и да си излезеш веднага след ревящия лъв на „Метро Голдуин Майър“ Направо не проумявам как изобщо е възможно още да има такива филми.

Първо ни пуснаха окултния. Дяволът, който живее във влажната, усойна изба на градската църква и манипулира нещата чрез малодушния свещеник, превзема града. Истинският въпрос обаче беше за какво изобщо му е притрябвало да го превзема тоя град. Той си беше доста окаян — няколко улици, заобиколени от ниви.

Въпреки това дяволът беше като обсебен от града и изпадна в ярост, когато последното момиченце отказа да се покори на властта му. А щом се вбеси, тялото му затрепери като тресящо се зелено желе. Да ви призная, имаше нещо трогателно в тази ярост.

Застаряващият мъж пред нас хъркаше, та се късаше. Най-вдясно някакви се натискаха като луди. Зад нас някой се изпърдя мощно. Толкова мощно, че застаряващият мъж спря да хърка за миг. Две гимназистки се изкикотиха.

Инстинктивно се сетих за Хери. И чак когато се сетих за него, осъзнах, че всъщност сме напуснали Токио и сега сме в Сапоро.

Странна работа.

Някъде посред тези мисли съм заспал. Срещнах насън зеления дявол, но този път той изобщо не беше трогателен. Само мълчеше, а аз наблюдавах машинациите му.

През това време филмът бе свършил, запалиха осветлението и аз се събудих. Всички в салона се прозяваха като по заповед. Аз отскочих до бюфета и купих сладолед за двамата. Беше на камък, явно бе останал от миналото лято.

— През цялото време ли спа?

— Ъхъ — потвърдих аз. — Как беше?

— Доста интересно. Накрая целият град се взриви.

— Ау!

В киносалона цареше мъртвешка тишина. По-скоро всичко около нас беше обгърнато от мъртвешка тишина. Нещо, което не се среща често.

— Я кажи, нямаш ли чувството, че тялото ти сякаш се пренася някъде? — попита приятелката ми.

След като го спомена, наистина изпитах такова чувство. Тя ме хвана за ръката.

— Хайде да постоим така. Страх ме е.

— Добре.

— Ако не стоим така, можем да се пренесем някъде другаде. На някакво шантаво място.

Когато в киносалона отново стана тъмно и започнаха предстоящите атракции, аз отместих косата й встрани и я целунах по ухото.

— Всичко е наред. Не се страхувай.

— Вероятно си прав — прошепна приятелката ми. — Може би трябваше все пак да се качим на превозно средство с име.

През следващия час и половина, от началото до края на филма стояхме в тъмното в това състояние на тих унес. През цялото време тя беше отпуснала глава върху рамото ми. То се затопли и се навлажни от дъха й.

 

 

Излязохме от киното и след като я прегърнах, тръгнахме по осветените от лампите улици. Чувствахме се по-близки от всякога. Суетнята на минувачите ни вдъхваше спокойствие: горе на небето мъждукаха бледи звезди.

— Да не сме сбъркали града? — попита приятелката ми.

Аз погледнах нагоре към небето. Полярната звезда си беше където трябваше да бъде, но кой знае защо приличаше на фалшива Полярна звезда. Прекалено голяма, прекалено ярка.

— Странно — казах аз.

— Имам чувството, че нещо не е наред — сподели приятелката ми.

— Така е, когато попаднеш в нов град. Тялото ти не може да свикне веднага.

— Но след известно време свикваш, нали?

— След два-три дни ще се чувстваш добре — обещах аз.

 

 

Щом се уморихме да се разхождаме, влязохме в първия ресторант, който видяхме, пихме наливна бира и поръчахме сьомга и картофи. Бяхме тръгнали напосоки и бяхме извадили късмет. Бирата наистина беше пивка, а храната — много вкусна.

— Е, какво ще кажеш, дали да не си изберем къде ще отседнем? — попитах аз след кафето.

— Вече си представям мястото — отвърна гаджето ми.

— Как изглежда?

— Все едно. Намери списък на хотелите и ми чети поред имената.

Помолих един от сервитьорите да донесе „Жълти страници“ и зачетох имената в раздела „Хотели, къщи за гости“. След четирийсет имена приятелката ми ме спря.

— Ето го.

— Кой?

— Последния, който прочете.

— Хотел „Делфин“ — казах аз.

— Ето там ще отседнем.

— За пръв път го чувам.

— Но аз не си представям да отседнем другаде.

Пак се зачетох в указателя, след това набрах номера на хотел „Делфин“. Вдигна мъж с неясен глас, който обясни, че разполагали с двойни и с единични стаи. Попитах имат ли други освен двойните и единичните. Не, нямали. Имали само двойни и единични. Объркан, направих резервация за двойна стая. Цената: четирийсет на сто по-малко, отколкото бях очаквал.

Хотел „Делфин“ се намираше на три пресечки западно и на една пресечка южно от киното, където бяхме ходили. Беше малък и напълно незабележим. Незабележимостта му беше метафизична. Нямаше неонова реклама, нямаше и надпис, нямаше дори истински вход. До остъклената врата, която приличаше на служебен заден вход, имаше медна табелка, на която пишеше ХОТЕЛ „ДЕЛФИН“. Нямаше дори картинка на делфин.

Сградата беше пететажна, но преспокойно можеше да е и грамадна кибритена кутия, обърната на една страна. Не беше кой знае колко стара, но въпреки това бе изумително занемарена. Вероятно са я построили такава — занемарена.

Това беше нашият хотел „Делфин“.

Но приятелката ми явно се влюби в него още в мига, в който го видя.

— Хотелът не е лош, нали? — попита тя.

— Не е лош ли? — повторих аз сопнато думите й.

— Уютен, без излишен лукс.

— Без излишен лукс — казах и аз. — Сигурен съм, че под „лукс“ разбираш чисти чаршафи, мивка, която не тече, климатик, който работи, сравнително мека тоалетна хартия, нов сапун и пердета, които да те предпазват от слънчев удар.

— Винаги гледаш на нещата откъм лошата им страна — засмя се приятелката ми. — Така и така не сме дошли като туристи.

След като отворих вратата, видях, че фоайето е по-просторно от очакваното. В средата имаше канапета и голям цветен телевизор — даваха игра, в която се решаваше кръстословица. Не се виждаше жива душа.

От двете страни на входната врата имаше големи декоративни растения в саксии с посърнали, почти кафяви листа. Застанах на прага и започнах да оглеждам всичко. Фоайето всъщност не бе така просторно, както ми се беше сторило в началото. Изглеждаше голямо, защото в него нямаше почти никакви мебели. Канапета, часовник с кутия и огледало. Нищо друго.

Отидох да огледам часовника и огледалото. И двата бяха подарък — спомен от едно или друго събитие. Часовникът изоставаше със седем минути, в огледалото главата ми изглеждаше изкривена върху тялото.

Канапетата бяха почти толкова запуснати, както и самият хотел. Килимът беше в непривлекателно оранжево, от типа оранжево, който ще получите, ако оставите някоя избеляла черга една седмица на дъжда, а после я хвърлите в мазето, докато не хване мухъл. Това беше оранжево от първите дни на „Техниколор“.

След като се взрях, видях, че на едно от креслата като изсушена риба се е проснал плешивеещ застаряващ мъж, който беше заспал на него. В началото си помислих, че е мъртъв, но носът му помръдна. В горния край на носа се виждаха вдлъбнатинки от очила, ала самите очила ги нямаше наоколо. Което означаваше, че мъжът не е заспал, докато е гледал телевизия. Нямаше логика.

Застанах при рецепцията и надзърнах от другата страна на плота. Там нямаше никого. Приятелката ми натисна звънеца. Той прокънтя из цялото фоайе.

Изчакахме трийсет секунди, но не получихме отговор. Мъжът на креслото не се и помръдна.

Приятелката ми натисна още веднъж звънеца.

Сега вече мъжът на креслото промърмори. Така, сякаш се укоряваше. После отвори очи и ни погледна невиждащо.

Тя натисна звънеца трети път — вече по-сериозно.

Мъжът скочи и се втурна през фоайето. Промуши се покрай мен и отиде зад плота на рецепцията. Беше администраторът.

— Какъв ужас — каза той. — Наистина какъв ужас. Да заспя, докато съм ви чакал.

— Извинявайте, че ви събудихме — казах аз.

— Не се притеснявайте — отвърна администраторът.

Извади регистрационна карта и химикалка. Горният край на кутрето и на средния пръст на лявата му ръка липсваше.

Написах върху картата името си, но после размислих, смачках я и я пъхнах в джоба си. Взех друга карта и на нея вече написах фалшиво име и адрес. Най-обикновено име и адрес, които обаче ставаха за измислени набързо име и адрес. Срещу графата „професия“ посочих, че съм брокер на недвижими имоти.

Администраторът взе очилата с целулоидни рамки и дебели стъкла, които беше оставил при телефона, и се взря напрегнато в регистрационната карта.

— Сугинами, Токио… на 29 години, брокер на недвижими имоти.

Извадих от джоба си хартиена салфетка и избърсах мастилото по пръстите си.

— В командировка ли сте тук? — попита администраторът.

— В нещо като командировка — отвърнах аз.

— За колко дни?

— За един месец — казах му.

— За един месец ли? — Той ме погледна така, сякаш виждаше празен бял лист за рисуване. — Ще останете цял месец?

— Има ли нещо лошо в това?

— Не, няма нищо лошо, но, хм, бихме искали да ни се плаща за три дни напред.

Оставих на пода платнения сак, преброих двайсет банкноти от по десет хиляди йени и ги сложих върху плота на рецепцията.

— Имам още, ако тези не достигат — обясних.

Администраторът взе банкнотите с трите пръста на лявата си ръка и ги преброи с дясната. После издаде касова бележка.

— Каква стая предпочитате?

— Ако е възможно, ъглова, далеч от асансьора.

Мъжът се обърна и присви очи срещу дъската с ключовете. След дълго суетене избра стая 406. Почти всички ключове си бяха по местата. Този хотел „Делфин“ беше самото въплъщение на успеха.

Нямаше такива глезотии като пиколо, затова си отнесохме сами саковете до асансьора. Както се изрази приятелката ми, никакъв излишен лукс. Асансьорът трепереше като голямо псе с болни бели дробове.

— За по-дълъг престой нищо не може да се сравнява с малкия хотел с основни удобства.

„Малък хотел с основни удобства“ — звучеше добре. Сякаш беше взето от раздела „Пътешествия“ в дамски моден журнал: „След дълъг път не ви трябва друго, освен малък хотел с основни удобства.“

Въпреки това първото, което направих, след като отворих вратата на малката ни хотелска стая с основни удобства, беше да грабна чехъла, за да размажа една хлебарка, която пъплеше по рамката на прозореца. После вдигнах два срамни косъма, които бяха паднали при долния край на леглото, и ги хвърлих в кошчето. За мен беше ново изживяване да видя хлебарка в Хокайдо. През това време приятелката ми пусна ваната да се пълни. Повярвайте, кранът беше от най-шумните.

— Казвах ти аз, трябваше да отседнем в по-добър хотел — изкрещях й, след като отворих вратата на банята. — Имаме предостатъчно пари.

— Не става въпрос за пари. Издирването на овцата започва оттук. И недей да спориш, трябва да тръгнем оттук.

Изтегнах се на леглото и изпуших една цигара, после включих телевизора и защраках каналите, накрая го изключих. Единственото прилично нещо тук беше рецепцията. Водата в банята спря да тече и оттам полетяха дрехите на гаджето ми, последвани от звука на ръчния душ.

Раздалечих завесите на прозорците и погледнах към мрачната менажерия от сгради, точно толкова неразбираеми, както и нашият хотел „Делфин“. Макар и вече да беше девет часът, виждах зад малкото осветени прозорци хора, които работеха усърдно. Не можех да разбера какво точно правят, но никой не изглеждаше особено щастлив. В техните очи, разбира се, и аз сигурно изглеждах малко умърлушен.

Пак дръпнах завесите и след като се върнах на леглото, се претърколих на твърдите като асфалт колосани чаршафи и се замислих за бившата си жена. Замислих се за мъжа, с когото тя живееше сега. Знаех почти всичко, което имаше да се знае за него. В края на краищата навремето ми е бил приятел, то оставаше да не знам! На двайсет и седем години. Не много известен джаз китарист, но достатъчно добър, доколкото може да е добър един не много познат джаз китарист. Не беше лошо момче. Но не притежаваше стил. Мяташе се ту между Кени Бъръл и Би Би Кинг, ту между Дари Кориуел и Джим Хол.

Направо не проумявах защо бившата ми жена се вдигна и избра него. Да, хората все се различават по едно или друго. Но единственото, по което той ме превъзхождаше, беше, че знаеше да свири на китара, а единственото, по което го превъзхождах аз, бе, че знаех да мия чинии. Повечето китаристи не могат да мият чинии. Ще си съсипят пръстите и тогава вече край на всичко.

После се усетих, че мисля как съм правил секс с бившата си жена. Опитах се по подразбиране да преброя колко пъти сме правили секс за четири години брачен живот. В най-добрия случай се получаваше някакво приблизително число, а какъв е смисълът от приблизителните числа? Жалко, че не съм си водил дневник. Или поне не съм си отбелязвал в тефтерчето. Тогава щях да имам точно число. Точните числа придават на нещата усещането за реалност.

Бившата ми жена си водеше точна сметка за секса. Не че попълваше дневник. Още от първата година си записваше в една тетрадка точната дата на цикъла си и включваше и секса като допълнителен ориентир. Тетрадките бяха общо осем на брой и тя ги държеше всичките в заключено чекмедже заедно с важни документи и снимки. Не ги показваше на никого. Единственото, което знам, е, че си е отбелязвала и секса. Нямам представа какво и колко е писала. И сега, след като вече не сме заедно, вероятно няма да разбера никога.

— Ако умра — ми каза тя, — изгори тетрадките. Залей ги с бензин и ги подпали, докато станат на пепел, а после ги закопай. Няма да ти простя никога, ако остане и една-единствена дума.

— Но нали аз съм мъжът, който спи с теб. Познавам тялото ти едва ли не сантиметър по сантиметър. От какво толкова те е срам чак сега?

— Клетките в тялото се обновяват всеки месец. Дори в този миг — обясни тя и сложи пред очите ми кокалеста длан. — Почти всичко, което смяташ, че знаеш за мен, не е нищо повече от спомени.

Ако не броим месеца и малко отгоре преди развода ни, тази жена беше невероятно подредена в мисленето си. Гледаше напълно реалистично на живота си. А това ще рече, че никоя врата, която веднъж е била затворена, не се отваряше отново, нито пък имаше врата, която по правило да се оставя отворена.

Сега единственото, което знам за нея, са спомените. И тези спомени избледняват все повече и повече в далечината като сложени на погрешно място клетки. Дали всичко се свеждаше до биологията?