Харуки Мураками
Преследване на дива овца (24)

24.
Хери

В десет сутринта оная смехотворна лимузина — не лимузина, а цяла подводница — чакаше долу пред входа. От прозореца ми на третия етаж приличаше по-скоро на преобърната метална формичка за курабии. Човек можеше да направи с нея грамадна курабия, която триста деца щяха да ядат половин месец. Ние с гаджето ми седяхме на перваза и гледахме колата.

Небето беше възмутително ясно. Небе от довоенен експресионистичен филм. Без нито едно облаче, като огромно око с изрязан клепач. Хеликоптерът в далечината изглеждаше съвсем мъничък.

Затворих всички прозорци, изключих хладилника и дръпнах ръчката на газта. Прането — внесено, леглото — заметнато с чаршаф, нелепото количество тоалетни принадлежности — подредени като в аптека при мивката. Наемът — платен за два месеца напред, абонаментът на вестника — прекратен. Погледнах от входната врата безжизненото жилище. За миг си спомних четирите години брачен живот, прекарани тук, спомних си за децата, които така и не бяхме направили с жена ми.

Вратата на асансьора се отвори и приятелката ми ме повика. Затворих металната врата.

 

 

Докато ни чакаше, шофьорът лъскаше усърдно със сух парцал предното стъкло. Колата без една-единствена прашинка по нея лъщеше на слънцето с изпепеляващ неземен блясък. Само да я докоснеш, и ще се опариш.

— Добро утро — поздрави шофьорът.

Същият набожен шофьор отпреди два дни.

— Добро утро — отвърнах аз.

— Добро утро — каза и гаджето ми.

Държеше котарака. Аз пък носех котешката храна и сака с котешката тоалетна.

— Страхотно време, нали? — добави шофьорът и погледна небето. — Как ли да се изразя… кристално ясно е.

Аз кимнах.

— Когато става толкова ясно, Божиите послания достигат с лекота до всички — предположих.

— Нищо подобно — възрази с усмивка шофьорът. — Посланията вече са във всичко. В цветята, в камъните, в облаците…

— А в колите?

— И в колите.

— Но колите се правят в заводи — напомних аз съвсем в свой стил.

— Който и да ги произвежда, в тях се проявява Божията воля.

— Както и в лишеите по ушите? — не остана по-назад и гаджето ми.

— Както и в самия въздух — поправи я шофьорът.

— В такъв случай в колите, произвеждани в Саудитска Арабия, се проявява Аллах.

— В Саудитска Арабия не произвеждат коли.

— Така ли? — възкликнах пак аз.

— Да.

— Ами колите, произвеждани в Щатите за износ в Саудитска Арабия? Кой бог се проявява в тях? — поинтересува се приятелката ми.

Труден въпрос.

— Виж какво, трябва да му кажем за котарака — метнах й аз спасителен пояс.

— Какво сладко коте, а? — възкликна също с облекчение шофьорът.

Котаракът беше всякакъв, но не и сладък. Всъщност беше точно обратното с проскубаната козина, наподобяваща износен килим, с върха на опашката, огънат под ъгъл от шейсет градуса, с пожълтелите зъби, с дясното око, което след раната отпреди три години сълзеше толкова силно, че животинката недовиждаше. Беше си съмнително, че ще различи маратонка от картоф. Възглавничките на лапите му бяха целите в мазоли, ушите му бяха заразени с лишеи и от старост той пърдеше поне по двайсет пъти на ден. Беше прекрасно младо коте, когато жена ми го намери под една пейка в парка и го донесе у нас, но от няколко години крееше все повече. Точно като топка за боулинг, плъзгаща се към улея. Освен това си нямаше име. Нямах представа дали това притъпява или задълбочава трагедията му.

— Хубаво котенце, писи-писи — рече шофьорът, без да протяга ръка. — Как се казва?

— Няма си име.

— А как го наричате?

— Никак — отвърнах аз. — Караме така.

— Но котаракът не е някаква буца, която седи на едно място. Движи се по своя воля, нали? Наистина е много странно нещо, което се движи по своя воля, да си няма име.

— И херингата плува по своя воля, но никой не й дава име.

— Първо, няма емоционална връзка между херингата и човека, и второ, и да й дадете име, тя няма да го познае, дори и да го чуе.

— Излиза, че животните, които не само се движат по своя воля и споделят с хората чувства, но освен това имат зрение и слух, заслужават имена?

— Да, точно така — кимна доволен няколко пъти шофьорът. — Какво ще кажете? Дали да не избързам и да не му дам име на малкото юначе?

— Нямам нищо против. Но какво име?

— Например Хери. Отнасяли сте се към него като към херинга.

— Звучи добре — отбелязах аз.

— Видяхте ли! — възкликна шофьорът.

— Какво ще кажеш? — попитах аз приятелката си.

— Звучи добре — повтори тя. — Все едно присъствам на сътворението на небето и на земната твърд.

— Нека бъде Хери — склоних аз.

— Ела насам, Хери — подкани шофьорът и взе котарака.

Той се уплаши, ухапа го по палеца, после пръдна.

 

 

Шофьорът подкара към летището. Котаракът се возеше кротко до него на предната седалка. От време на време пърдеше. Разбирахме покрай това, че шофьорът току отваряше прозореца. През това време аз му давах указания за котарака. Как да му чисти ушите, къде се продава дезодорант за котешки тоалетни, колко храна да му дава, ей такива неща.

— Не се притеснявайте — успокои ме мъжът. — Ще се грижа за него. Все пак съм му кръстник.

Пътищата бяха изненадващо безлюдни. Автомобилът се носеше към летището като есетра, устремила се нагоре по течението, за да си хвърли хайвера.

— Защо корабите са с имена, а самолетите — не? — попитах аз шофьора. — Защо само „Полет 971“ и „Полет 326“, а не „Камбанка“ и „Маргаритка“?

— Вероятно защото самолетите са повече от корабите. Серийно производство.

— Недоумявам. Почти всички кораби също са серийно производство и нищо чудно да са повече от самолетите.

— Все пак… — подхвана шофьорът, после няколко секунди мълча. — Реалистично погледнато, никой няма да седне да дава имена на всеки градски автобус.

— Аз пък съм на мнение, че ще бъде чудесно, ако всеки градски автобус си има име — намеси се гаджето ми.

— Но дали пътниците няма да започнат да избират автобусите, на които искат да се качат? За да стигнат от Шинджуку до Сендагая, те ще предпочетат „Антилопа“, а не „Муле“.

— Ти какво мислиш? — попитах аз гаджето си.

— Наистина ще помисля хубаво, преди да се кача на „Муле“ — призна си тя.

— Я си помислете за клетия водач на „Муле“ — изрази шофьорът мнението на всички водачи по света. — Каква вина има той?

— Добре казано — отбелязах аз.

— Въпреки това пак ще се кача на „Антилопа“ — вметна приятелката ми.

— Ето на — рече шофьорът. — Точно така ще стане. Имената на корабите са се появили още преди серийното производство. Всъщност това е като да даваш имена на конете. Ето защо самолетите, на които се гледа като на коне, всъщност си имат имена. Например „Духът на св. Луи“ и „Енола Гей“. Тук имаме съвсем истинско съзнателно отъждествяване.

— А това означава, че основно понятие е животът.

— Именно.

— И при даването на име предназначението като такова стои на второ място.

— Точно така. За да се изрази предназначението, са достатъчни и числата. Да вземем например евреите в Освиенцим.

— Дотук добре — отбелязах аз. — Да кажем, че даването на име всъщност се опира на съзнателното отъждествяване с живи същества. Защо тогава железопътните гари, парковете и стадионите за бейзбол също са с имена, нали не са живи същества?

— Как така защо? Защото ще настъпи хаос, ако гарите си нямат имена.

— Не, не говорим за предназначението. Бих искал да ми обясните по принцип.

Шофьорът се замисли сериозно. Не забеляза, че светофарът от червен е станал зелен. Кемперът зад нас наду клаксона — началото на „Великолепната седморка“.

— Предполагам, защото не са взаимозаменяеми. Така например има само една гара „Шинджуку“ и вие не можете да я замените с гара „Шибуя“. Това, че не са взаимозаменяеми, означава, че не са серийно производство. Тези два момента ясни ли са?

— Но наистина щеше да е забавно, ако гара „Шинджуку“ беше в Екода — отбеляза приятелката ми.

— Ако гара „Шинджуку“ беше в Екода, тя щеше да се казва гара „Екода“ — възрази шофьорът.

— Но пак ще имаме линията „Одакю“ — каза приятелката ми.

— Да се върнем към началото на спора — приканих аз. — Ако гарите бяха взаимозаменяеми, какво щеше да означава това? Ако всички големи железопътни гари в страната бяха сглобяеми сгради серийно производство и гара „Шинджуку“ можеше да се замени с гара „Токио“?

— Много просто. Ако гарата е в Шинджуку, ще се казва гара „Шинджуку“, ако е в Токио, ще се казва гара „Токио“.

— И така, в случая говорим за името не на физически обект, а на функция. На роля. Това не е ли предназначение?

Шофьорът замълча. Този път обаче не умува дълго.

— Знаете ли какво мисля аз? — попита той. — Мисля, че може би трябва да погледнем на въпроса по-сърдечно.

— В смисъл?

— В смисъл че градовете, парковете, улиците, гарите, стадионите и кинотеатрите си имат имена, нали така? Всички те са получили име като компенсация за това, че са закрепени на едно място.

Нова теория.

— Да предположим — подхванах аз, — че съзнанието ми бъде напълно заличено и аз бъда закрепен на едно място — ще заслужавам ли някакво сложно име?

Шофьорът погледна лицето ми в огледалото за обратно виждане. Погледна ме подозрително, сякаш му залагам капан.

— Закрепен на едно място ли?

— Да предположим, че застина на едно място. Като Спящата красавица.

— Но вие вече си имате име.

— Прав сте — казах аз. — Щях да забравя.

 

 

На летището си получихме при регистрацията бордните карти и се сбогувахме с шофьора. Той искаше да изчака и да ни изпрати, но до полета оставаше още цял час и половина, затова мъжът капитулира и си тръгна.

— Голям образ — каза приятелката ми.

— Знам едно място, където има само такива като него — съобщих аз. — Кравите там се разхождат и търсят клещи.

— Звучи като „У дома в пампасите“.

— Може би — съгласих се аз.

Отидохме в ресторанта на летището и седнахме да обядваме, макар и да беше рано. За мен скариди, запечени с галета и сирене, за приятелката ми — спагети. Загледах как „747“ и „Трайстар“ излитат и се устремяват надолу към земята, тласкани от земното притегляне, което изглеждаше съдбовно. През това време гаджето ми оглеждаше подозрително слепналите се спагети, които ядеше.

— Мислех, че в самолетите винаги дават храна — отбеляза умърлушена приятелката ми.

— А, не — отвърнах аз и зачаках парещата буца галета със сирене в устата ми да изстине, после глътнах малко вода. Безвкусно, но горещо. — Дават храна само на международните полети. Както и на по-дългите вътрешни. Но не бих казал, че е някакво пиршество.

— А филми?

— Какви филми! До Сапоро се лети само час.

— Значи не ти дават нищо.

— Нищичко. Седиш си на мястото, четеш си книгата и пристигаш закъдето си тръгнал. Същото, както с автобус.

— Но без светофари.

— Без светофари.

— Страхотно — въздъхна приятелката ми.

После сложи вилицата върху спагетите — половината си останаха недокоснати.

— Важното в случая е, че пристигаш по-бързо. С влак е дванайсет часа.

— И къде отива спестеното време?

Аз също се отказах, оставих преполовената порция и поръчах две кафета.

— Спестеното време ли?

— Нали каза, че самолетът ти спестява над десет часа. И къде отива цялото това време?

— Времето не отива никъде. Само се увеличава. Можем да използваме тези десет часа, както сметнем за добре — в Токио или Сапоро. С десет часа можем да изгледаме четири филма, да се нахраним два пъти и така нататък. Нали?

— А ако не ни се ходи на кино и не ни се яде?

— Това си е твой проблем. Не ти е виновно времето.

Тя прехапа устна и двамата погледнахме към тантурестите корпуси на „747“ върху тармака. „747“ винаги са ми приличали на дебелата грозна старица от квартала, където навремето живеех. Огромни увиснали гърди, отекли крака, набръчкано деколте. Като място летището беше много подходящо за сборен пункт на стариците. На десетки старици, които една по една идват и си отиват. Пилотите и стюардесите, които, отметнали високо глава, сновяха напред-назад из фоайето, изглеждаха странно плоски, сякаш бяха изрязани от картон в игра на малки момиченца. Волю-неволю си помислих, че „747“ не приличат на „Дъглас Ди Си-7“ и на „Френдшип — 7 Дейс“, но всъщност може би си приличаха.

— И така, времето разширява ли се? — не се отказваше гаджето ми.

— Не, времето не се разширява — отговорих й. Казах го именно аз, но защо ли гласът не прозвуча като моя? Прокашлях се и си изпих кафето. — Времето не се разширява.

— Но всъщност се увеличава, нали? Самият ти каза, че става повече.

— Но само защото времето, необходимо за пътя, е намаляло. Като обща величина времето не се променя. Единствената разлика е, че ти можеш да изгледаш повече филми.

— Ако ми се гледат филми — добави тя.

 

 

Веднага щом пристигнахме в Сапоро, наистина изгледахме цели два филма.