Харуки Мураками
Преследване на дива овца (23)

23.
Ограничено, но упорито мислене

В шест часа тя се облече, среса се, изми си зъбите и си пръсна одеколон. Аз седях на канапето и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. Разказът започваше с: „Колегата ми Уотсън е ограничен доста в мисленето си, но притежава невероятно упорство.“ За начално изречение не беше зле.

— Довечера ще закъснея, не ме чакай — каза гаджето ми.

— Работа ли?

— Опасявам се, че да. Днес всъщност би трябвало да имам почивен ден, но нали знаеш как е. Извикаха ме, защото от утре изчезвам.

Тя излезе, после, след миг-два, вратата се отвори.

— А какво ще правиш с котарака, докато ни няма? — попита приятелката ми.

— Уф, съвсем ми изхвърча от главата. Но ти не се притеснявай, ще имам грижата.

Извадих на котарака мляко и бисквити със сирене. Зъбите му бяха толкова слаби, че той не можеше да сдъвче сиренето.

В хладилника нямаше нищо, което да ми се стори годно за ядене, затова отворих една бира и седнах да гледам телевизия. В новините също нямаше нищо, което да прилича на новини. В неделя вечер обикновено дават репортажи от зоологическата градина. Погледах жирафите, пандите и слоновете, после изключих телевизора и вдигнах телефона.

— Обаждам се за котарака — казах на мъжа.

— За вашия котарак ли?

— Да, имам котарак.

— Е, и?

— Ако не го оставя на някого, не мога да замина.

— Наоколо има много хотели за домашни любимци.

— Той е стар, с разклатено здраве. Един месец в клетка със сигурност ще го погуби.

Чувах нокти, които барабанят по маса.

— Е, и?

— Бих искал да се грижите за него. Имате огромна градина, все ще се погрижите за един котарак.

— И дума да не става. Шефа мрази котки, а градината трябва да привлича птици. Един котарак, и птиците няма и да припарят насам.

— Шефа е в безсъзнание, а котаракът няма сили да гони птици.

— Добре тогава. Утре сутрин в десет часа ще пратя някой от шофьорите да прибере котарака.

— Ще осигуря котешка храна и тоалетна. Той яде само тази марка, ако свърши, ви моля да купите пак от нея.

— Може би ще бъдете така любезен да кажете тези подробности на шофьора. Както, струва ми се, вече ви споменах, аз съм зает човек.

— Предпочитам да общувам с един човек. Така е ясно кой носи отговорност.

— Отговорност ли?

— С други думи, ако котаракът умре в мое отсъствие, няма да получите от мен нищо, дори и да намеря овцата.

— Хмм — каза мъжът. — Имате право. Не улучихте целта, но за аматьор се справяте доста добре. Ще си запиша, затова, ако обичате, говорете бавно.

— Не му давайте тлъсто месо. Повръща го. Зъбите му са лоши, затова не му давайте и твърда храна. Сутрин се храни с мляко и консерви котешка храна, вечер — с шепа суха храна с риба, месо или сирене. И ако обичате, му сменяйте всеки ден тоалетната. Той не я обича мръсна. Често получава разстройство, но ако не му мине до два дена, ветеринарят ще предпише лекарство, което да му дадете.

След като стигнах дотук, се ослушах — да чуя дращенето на химикалка в другия край на линията.

— Понякога получава лишеи в ушите — продължих аз, — затова веднъж на ден ги чистете с памуче, напоено със зехтин. Котаракът не обича да му чистят ушите и се дърпа, ето защо внимавайте да не му спукате тъпанчетата. Освен това, ако се притеснявате, че ще ви издере мебелите, веднъж седмично му режете ноктите. Става и с обикновени ножички. Почти сигурен съм, че няма бълхи, но за всеки случай може би е разумно от време на време да го къпете с шампоан против бълхи. Продава се по всички магазини за домашни любимци. След като го изкъпете, го подсушете с хавлиена кърпа и го срешете хубаво, а накрая включете за малко и сешоар. Иначе ще настине.

Драс-драс-драс.

— Друго?

— Това май е всичко.

Мъжът прочете точка по точка какво е записал. Беше се справил добре.

— Това ли е?

— Да.

— Добре тогава — каза мъжът.

И линията прекъсна.

Навън вече беше тъмно. Пъхнах в джоба си малко дребни пари, цигарите, запалка, обух си маратонките и излязох. В кварталната кръчма изпих една бира, докато слушах последната плоча на братя Джаксън. Изядох си пилешкия котлет, докато слушах плочата на Бил Уидърс. Пийнах кафе, докато слушах „Междузвездни войни“ на Мейнард Фъргюсън. След всичко това имах чувството, че почти не съм ял.

Взеха чашата от кафето, а аз пуснах три монети от по десет йени в платения телефон и звъннах на съдружника си. Вдигна най-големият му син, който още беше в началното училище.

— Добър ден — поздравих аз.

— Вече е „добър вечер“ — поправи ме той.

Погледнах си часовника. Беше прав, разбира се. След малко се обади и съдружникът ми.

— Как е? — попита той.

— Можеш ли да говориш? Да не ти прекъсвам вечерята?

— Да, вечеряме, но нищо. И без това не е много вкусно, пък и твоят разказ би трябвало да е по-интересен.

Повторих откъслеци от разговора с мъжа в черния костюм. Разказах за огромната лимузина и издъхващия Шеф. Не споменах овцата. Съдружникът ми нямаше да повярва, а и без това вече беше прекалено дълго и заплетено. От което, разбира се, всичко ставаше още по-объркващо.

— Нищо не схващам — призна си съдружникът ми.

— Сам разбираш, поверително е. Ако се разчуе, можеш да си имаш големи неприятности. И ти, и семейството ти… — Замълчах, след като си представих богаташкия му четиристаен апартамент, жена му с високо кръвно, двете му нагли синчета. — Знаеш как е.

— Ясно.

— При всички положения се налага утре да замина. Сигурно задълго. За един, два, три месеца. Наистина не знам. Не е изключено изобщо да не се върна в Токио.

— Ъъъ… хм.

— Затова поеми нещата във фирмата. Аз се оттеглям. Не искам да ти причинявам главоболия. Общо взето, свърших каквото можах и макар фирмата да е на двамата, ти си се нагърбил с важната част. Аз съм на заден план.

— Но ти ми трябваш… кой ще движи подробностите!

— Сплоти бойната линия и се върни към предишното състояние. Не се занимавай повече с реклама и издателска дейност. Възроди преводаческата фирма. Завчера ти ми го каза сам. Остави само една секретарка и се отърви от останалите, които са на непълен работен ден. Вече не ти трябват. Никой няма да недоволства, ако им платиш двумесечно обезщетение. Колкото до офиса, премести се в по-малък. Печалбата ще намалее, но ще паднат и разходите. И без моя дял ти ще печелиш повече, така че няма да пострадаш. Няма да се притесняваш, че експлоатираш някого, и данъците няма да са ти такъв проблем. За теб ще е идеално.

— И дума да не става — отсече той, след като известно време мълча. — Няма да се получи нищо, знам си аз.

— Ще се получи, ще видиш. С теб съм още от самото начало, затова знам, че всичко ще се нареди.

— Досега се нареждаше, защото бяхме заедно — възрази съдружникът ми. — Колкото до мен, с каквото и да се заема, не се получава нищо.

— Виж какво. Не те съветвам да разширяваш дейността. Съветвам те да я ограничиш. Да се върнеш към преводаческата фирма отпреди промишлената революция. Ти и една секретарка плюс петима-шестима преводачи на хонорар, и готово. Не виждам защо да не се справиш.

Чу се как последната монета от десет йени пада в апарата. Пуснах в процепа още три монети.

— Аз не съм като теб — знаеше си своето съдружникът ми. — Ти ще се справиш и сам. А аз не. Издънвам се, ако нямам до себе си човек, на когото да се оплаквам и с когото да обменям идеи.

Закрих слушалката с длан и въздъхнах. Пак се почна старата песен. Черната овца изяла непрочетеното писмо на бялата овца, тя пък изяла писмото на черната овца…

— Ало, ало! — извика съдружникът ми.

— Слушам те — успокоих го аз.

Чувах в другия край на линията как двете му деца се карат кой телевизионен канал да гледат.

— Помисли за децата — подканих аз. Не беше честно, но не ми бяха останали други козове. — Не можеш да си позволиш да униваш. Ако развееш бялото знаме, това означава край за всички. Щом си смятал да се опълчиш срещу света, не е трябвало да правиш деца. Стегни се, заеми се за работа, спри да пиеш.

Той мълча дълго. Сервитьорката ми даде пепелник. Показах й с ръка да ми донесе още една бира.

— Прав си — каза накрая съдружникът ми. — Ще направя всичко по силите си. Не съм убеден, че ще се получи, но…

Напълних чашата с бира и отпих една глътка.

— Всичко ще се нареди. Помисли какво беше преди шест години. Нямахме пари, нямахме връзки, а успяхме, нали? — напомних му аз.

— Както вече ти обясних, нямаш представа колко сигурен се чувствах, защото започвам заедно с теб — отвърна съдружникът ми.

— Пак ще ти се обаждам.

— Хм.

— Благодаря за всичко. Беше страхотно — рекох му.

— Хайде пак да работим заедно, щом приключиш с каквото имаш да вършиш и се прибереш в Токио.

— Ама разбира се.

После затворих.

И двамата знаехме каква е вероятността да се върна на тази работа. Ако не друго, поне с това бяхме наясно след шест години съвместна дейност.

Върнах се с бирата на масата.

Сега, след като се бях махнал от работата, усетих как ме плисва облекчение. Бавно, но сигурно опростявах нещата. Бях загубил родния си град, бях загубил юношеството си, бях загубил жена си, след три месеца щях да прехвърля трийсетте и да загубя и младостта си. Не си представях какво ще остане от мен, когато навърша шейсет. Човек не бива да мисли за тези неща. Никой не знае какво ще се случи и след един месец.

Отправих се към нас и си легнах с „Шерлок Холмс“ В единайсет угасих лампата и съм заспал бързо. Чак до сутринта не се събудих нито веднъж.