Харуки Мураками
Преследване на дива овца (21)

21.
Една от пет хиляди

След като се прибрах от хотелското кафене, намерих в пощенската кутия у дома три плика заедно с вечерния вестник. Извлечение от банковата ми сметка, покана за някакво парти, което щяло да бъде невероятно, и рекламна листовка от магазин за автомобили втора употреба. В листовката пишеше: НАПРАВЕТЕ ЖИВОТА СИ ПО-ЯРЪК — ПРЕХВЪРЛЕТЕ СЕ НА СТРАХОТНА КОЛА. Благодаря, но не, благодаря. Събрах на купчинка трите плика и ги разкъсах на две.

Извадих от хладилника сок и седнах с него на масата в кухнята. На масата имаше бележка от гаджето ми: „Излязох да хапна. Връщам се до 9,30.“ Електронният часовник на масата показваше 9,30. Загледах как цифрите се сменят на 9,31, после на 9,32.

След като ми доскуча да гледам часовника, се съблякох, взех си душ и си измих косата. В банята имаше четири вида шампоан и три вида балсам. Всеки път, когато отидеше в супермаркета, гаджето ми се запасяваше с нещо ново. Беше достатъчно да вляза в банята, за да го видя. Преброих четири вида крем за бръснене и пет тубички паста за зъби. Добри запаси, няма що. След като излязох изпод душа, облякох спортни шорти и тениска. Бях смъкнал мръсотията от един странен ден. Най-сетне се почувствах освежен.

 

 

В 10,20 тя се върна с пазарски плик от супермаркета. В плика имаше четки, кутийка кламери, добре охладен пакет от шест кутийки бира. Така аз изпих още една.

— Викаха ме заради овцете — обясних аз.

— Казвах ли ти аз! — възкликна приятелката ми.

Извадих от хладилника малко кренвирши, запържих ги в тигана и ги поднесох за вечеря. Изядох три, приятелката ми изяде два. През кухненския прозорец подухваше прохладен ветрец.

Разказах й какво е станало в офиса, разказах й и как са ме взели с лимузината, за имението, за секретаря със стоманения поглед, за кървавата киста и набитата овца със звездата на гърба. Говорих сякаш цяла вечност. Докато свърша, стана единайсет часът.

След като разказах всичко това, приятелката ми изобщо не изглеждаше изумена. През цялото време, докато слушаше, си чистеше ушите и току се прозяваше.

— И кога тръгваш?

— Кога тръгвам ли?

— Нали трябва да намериш овцата?

Погледнах я, както държах отварачката на втората бира.

— Няма да ходя никъде — заявих аз.

— Но ако не отидеш, ще си имаш големи неприятности.

— Какви толкова неприятности ще имам! Бездруго смятах да напусна фирмата. Който и да се намесва, все ще си намеря работа, с която да се издържам. Така де, едва ли ще тръгнат да ме убиват.

Тя извади от кутийката още една клечка за уши и известно време си игра с нея.

— Но всъщност е съвсем лесно. Единственото, което се иска от теб, е да намериш някаква си овца, нали? Ще бъде забавно.

— Никой няма да намира нищо. Хокайдо е много по-голям, отколкото си мислиш. А що се отнася до овцата… сигурно има стотици хиляди. Как да намеря сред тях една-единствена? Невъзможно е. Пък била тя и овца, белязана със звезда върху гърба.

— Овцете всъщност са пет хиляди.

— Пет хиляди ли?

— Броят на овцете на Хокайдо. През 1947 година там е имало двеста и седемдесет хиляди, но сега са едва пет хиляди.

— Откъде знаеш такова нещо?

— След като ти излезе, отидох в библиотеката и проверих.

Въздъхнах тежко.

— Знаеш всичко, нали?

— Далеч не всичко. Има много неща, които не знам.

Прихнах, после отворих втората бира и я разделих между двамата.

— При всички положения на Хокайдо има само пет хиляди овце. Според официалната статистика. Какво ще кажеш? Не ти ли олекна поне малко?

— Все тая — заявих аз. — Няма особена разлика между пет хиляди и двеста и седемдесет хиляди овце. Проблемът пак е как ще намеря една-единствена овца сред този огромен пейзаж. За капак нямаме и следа, по която да тръгнем.

— Как така да нямаме следа! Ами снимката, ами приятелят ти там? Все ще откриеш нещо.

— И двете следи са ужасно мъгляви. Пейзажът върху снимката не се откроява с абсолютно нищо, а колкото до писмото на Плъха, не успях да разчета дори пощенското клеймо!

Тя си изпи бирата. Аз също си я изпих.

— Не обичаш ли овце? — попита гаджето ми.

— Защо пък да не ги обичам! — Пак започвах да се обърквам. — Освен това — допълних аз — вече съм взел решение. Да не ходя, де.

Смятах да убедя самия себе си, но нещо не се получаваше.

— Искаш ли кафе?

— Защо не! — отвърнах.

Тя прибра кутийките от бира и чашите и сложи чайника на печката. Докато чакаше водата да кипне, си пусна в другата стая една касета. Джони Ривърс запя „Специално за полунощ“, после гръмна „Давай заедно с Бетовен“. След това „Тайният агент“. Чайникът изсвири и приятелката ми направи кафето, като си тананикаше заедно с „Джони Б. Гуд“. През цялото това време аз четях вечерния вестник. Очарователна семейна сцена. Ако не беше оная история с овцата, сигурно щях да се почувствам много щастлив.

Докато записът се въртеше, ние си изпихме кафето и похапнахме бисквити, без да казваме и дума. Аз се върнах към вечерния вестник. Изчетох го и започнах отначало. Тук — държавен преврат, там — някакъв киноактьор умрял, на друго място — котка, която прави фокуси, нищо, което да ме засяга. Не засягаше и Джони Ривърс, който продължаваше да си пее. Щом лентата свърши, сгънах вестника и погледнах приятелката си.

— Направо не знам какво да правя. Сигурно наистина е по-добре да предприема нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце, както твърдиш и ти. Дори и накрая да се окаже вятър работа, поне сме търсили овцата. От друга страна, не обичам да ми заповядват, да ме заплашват и да ме притискат.

— В една или друга степен на всички ни заповядват, всички ни заплашват и ни притискат. Едва ли има нещо по-добро, на което да се надяваме.

— Сигурно — съгласих се след малко аз.

Приятелката ми не каза нищо, само продължи да си чисти ушите. От време на време изпод дългите кичури коса се показваше месестата им част.

— Точно сега на Хокайдо е красиво. Няма много туристи, времето е хубаво. Освен това всички овце са на открито. Идеалното време.

— Сигурно.

— Ако… — продължи тя, като хрускаше бисквитата. — Ако решиш да ме вземеш и мен, определено ще ти помогна.

— Защо си се запалила толкова по тоя лов на овце?

— Защото и на мен ми се иска да видя оная овца.

— Но защо да се скъсвам от тичане заради някаква си въшлива овца? И за капак да забърквам и теб в тая каша?

— На мен не ми пречи. Твоята каша е и моя каша — отсъди тя с хитра усмивчица. — Мил си ми.

— Благодаря.

— Само това ли ще кажеш?

Избутах вестника в ъгъла на масата. Ветрецът откъм прозореца отнесе някъде дима от цигарата ми.

— Да ти призная, има нещо в цялата история, което ме притеснява. Някъде има капан.

— Какъв капан?

— Откъде да знам — отвърнах аз. — Цялата история е ужасно тъпа и въпреки това е болезнено ясна и всичко си съответства чудесно. Тая работа не ми харесва.

Гаджето ми постоя, постоя, пък взе от масата едно ластиче и започна да си играе с него.

— Но приятелят ти вече е загазил не на шега, нали? Ако не беше загазил, за какво му е било да си прави толкова труд и да ти праща снимката?

Тук тя ме хвана натясно. Бях сложил на масата всичките си карти, а приятелката ми ги беше цакала една по една. Беше ме видяла като на длан.

— Наистина смятам, че трябва да се направи. Ще я намерим тази овца, ще видиш — усмихна се тя.

Приключи с обреда по чистенето на ушите си и уви клечките с памучета в салфетка, за да ги хвърли. После взе ластиче и завърза косата си зад ушите.

— Хайде да си лягаме — подкани.