Харуки Мураками
Преследване на дива овца (20)

20.
Краят на лятото, началото на есента

Докато лимузината стигне местоназначението си, над града падна бледотеменужен здрач. Между сградите подухваше ветрец, който вещаеше края на лятото и издуваше полите на жените, прибиращи се от работа.

Качих се на върха на хотела небостъргач, влязох в просторното кафене и си поръчах един „Хайнекен“. Минаха десет минути, докато ми донесат бирата. През това време забих лакът върху страничната облегалка на стола, подпрях с длан главата си и затворих очи. Не ми хрумна нищо. Докато седях със затворени очи, чувах как стотици джуджета метат с малки метлички из главата ми. Метяха ли, метяха. Нито едно не се сети да използва лопатка.

Най-после ми донесоха бирата и аз я изгълтах на две глътки. След това изядох цялата чинийка фъстъци към нея. Метенето беше спряло.

Отидох в телефонната кабина при регистратурата и се опитах да звънна на гаджето си, онова с невероятните уши. Но него го нямаше нито у тях, нито у нас. Сигурно беше излязло да хапне. Никога не се хранеше у дома.

После опитах да се свържа с бившата си жена. Но се отказах и затворих след второто позвъняване. В края на краищата нямаше какво да й казвам, а не исках да ме мисли за досадник.

След тях вече нямаше на кого да звъня. Намирах се насред град с милион души, които сновяха по улиците, а нямаше с кого да поговоря. Отказах се, прибрах си в джоба монетата от десет йени и излязох от кабината. След това поръчах на един келнер, който минаваше покрай мен, още два „Хайнекена“.

Така денят свърши. Едва ли е възможно да прекарам по-безполезно един ден. Последният ден на лятото, а какво ми беше донесъл той? Навън мракът на ранната есен беше обгърнал всичко. Долу, накъдето и да се обърнеш, всичко беше опасано с нишки мънички жълти улични лампи. Гледани оттук, отгоре, те сякаш бяха готови да бъдат стъпкани.

Донесоха бирата. Изгълтах първата, после изсипах фъстъците в чинийката в шепата си и започнах да ги ям един по един. На съседната маса седяха четири застаряващи жени, които току-що идваха от урок по плуване в хотелския басейн и сега си бъбреха на по чаша тропически коктейл в ярки цветове. Наблизо като глътнал бастун стоеше сервитьор, който изви врат, за да се прозине. Друг сервитьор обясняваше листа с менюто на застаряващо семейство американци. След фъстъците се заех с третия „Хайнекен“. Изпих и него и сега вече не знаех какво да правя с ръцете си.

Извадих от страничния джоб на дънките плика, разкъсах го в горния край и започнах да броя пачката банкноти от по десет хиляди йени. Приличаше по-скоро на тесте карти, отколкото на стегната пачка нови банкноти. Някъде по средата пръстите ми започнаха да се уморяват. На деветдесет и шестата банкнота при мен дойде възрастен сервитьор, който събра празните бутилки и попита дали искам още бира. Кимнах и продължих с броенето. Келнерът явно не прояви никакъв интерес какво правя.

Банкнотите бяха сто и петдесет на брой. Пъхнах ги обратно в плика и ги прибрах в джоба си, точно когато ми донесоха поредната бира. И този път изядох цялата чинийка фъстъци и чак тогава ми хрумна, че съм гладен. Но защо ли бях толкова гладен? От сутринта бях ял само резен плодов сладкиш.

Повиках сервитьора, поръчах сандвич със сирене и краставица. Без картофи, с двойна порция туршия. И дали ви се намира машинка за нокти? Естествено, че им се намирала. По хотелските заведения ще откриете всичко, каквото ви хрумне. На едно място имаха френско-японски речник, който ми трябваше.

Този път не бързах с бирата, любувах се дълго на нощния пейзаж, бавно си изрязах ноктите над пепелника. Пак погледнах към пейзажа, после се заех да си пиля ноктите. И така, докато настъпи нощта. Вече спокойно мога да мина и за ветеран, ако трябва да се убива време в града.

От вградения в тавана високоговорител ме повикаха по име. Отпърво не ми прозвуча като моето име. Трябваше да минат няколко секунди от обявлението, докато проумея, че съм чул особеностите точно на своето име и малко по малко разбера, че моето име е моето име.

Сервитьорът донесе на масата безжичен телефон.

— Има малка промяна в плановете — каза глас, който познавах отнякъде. — Състоянието на Шефа внезапно се влоши. Опасявам се, че не разполагаме с много време. Затова скъсяваме срока.

— На колко?

— На един месец. Не можем да чакаме повече. Ако след един месец не сте намерили онази овца, с вас е свършено. Няма да има къде да се върнете.

Един месец. Замислих се. Но главата ми не беше в състояние да борави с представите за време. Един месец, два месеца, всъщност не беше ли все тая? И кой изобщо имаше някаква представа, някакво мерило колко време ще отнеме, за да намериш една овца?

— Откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.

— В течение сме на почти всичко — обясни мъжът.

— Освен къде се намира онази овца — вметнах аз.

— Именно — потвърди мъжът. — При всички положения трябва да се заемате за работа, пилеете прекалено много време. Преценете добре къде точно се намирате. Можете да вините единствено себе си, че сте се озовали притиснат в този ъгъл.

Беше прав. Платих сметката с първата банкнота от десет хиляди йени в плика. Долу на земята хората още си вървяха на два крака, но тази гледка вече не ми носеше особено облекчение.