Харуки Мураками
Преследване на дива овца (18)

18.
Продължение на странния разказ на странния човек

— Преди малко споменах вашата посредственост — рече мъжът. — Това в никакъв случай не означава, че ви укорявам. Или по-просто казано, вие сам по себе си сте посредствен, защото светът е посредствен. Не сте ли съгласен?

— Моля?

— Светът е посредствен. Това е безспорно. И така, откога светът е посредствен, от незапомнени времена ли? Не. В началото той е представлявал хаос, а хаосът не е посредствен. Започнал е да става такъв, когато хората са отделили средствата за производство от всекидневния си бит. Карл Маркс посочва, че тогава се е зародил пролетариатът и така е циментирал посредствеността. И точно заради това сталинизмът е пряко свързан с марксизма. Аз одобрявам Маркс. Той е бил от малкото гении, чиято памет се е простирала до първоначалния хаос. Заради това уважавам и Достоевски. Но не съм привърженик на марксизма. Прекалено посредствен е. — Мъжът се насили да издаде тих звук, дошъл от гърлото му. — Сега говоря пределно откровено. Така изразявам признателността си за откровеността, която проявихте преди малко. Готов съм да разясня и всички така наречени откровени съмнения, които може би имате. Но знайте, че щом приключа с говоренето, възможностите, с които ще разполагате, ще бъдат изключително ограничени. Знайте го още отсега, моля ви. Просто вдигате ставките. Разбрахме ли се?

— Имам ли друг избор? — попитах аз.

 

 

— В момента в имението има старец, който издъхва — подхвана мъжът. — Причината е ясна. Огромна кървава киста в мозъка. Киста, достатъчно голяма, за да промени формата му. Какво знаете за неврологията?

— Почти нищо.

— В такъв случай най-просто казано, това е като кървава бомба. Блокаж в кръвообращението, предизвикващ оток. Като змия, глътнала топка за голф. Ако се пръсне, мозъкът ще спре да функционира. А за операция не може да става и дума. И най-дребното стимулиране може да доведе до спукване на кистата. Реалистично погледнато, можем само да чакаме и да го гледаме как умира. Може да издъхне след седмица, но може да умре и след месец. Никой не знае.

— Мъжът издаде устни и въздъхна тежко. — В това, че той умира, няма нищо странно. Стар е, заболяването му е установено. Странното в случая е, че е живял толкова дълго. — Нямах и най-смътна представа какво ми говори. — Истината е, че ако беше умрял преди трийсет и две години, в смъртта му нямаше да има нищо необичайно — продължи мъжът. — И дори преди четирийсет и две години. Кървавата киста е открита от американски военни лекари, които са правели медицински прегледи на особено опасните военнопрестъпници. Това е станало още през есента на 1946 година, преди трибунала срещу военнопрестъпниците в Токио. Лекарят, който я е открил, е бил доста разтревожен, след като е видял рентгеновата снимка. Това, че той е имал в мозъка си такава огромна киста и още е бил жив, на всичкото отгоре е бил и по-жизнен и деен от средностатистическите хора, не се вмествало в никакви медицински представи. Прехвърлили го от Сугамо във военната болница „Свети Лука“, където да му направят специални изследвания. Те продължили една година, макар че накрая лекарите не научили нищо. Установили само, че смъртта му няма да е изненада за никого — истинска загадка бил самият факт, че още е жив. Въпреки това не проявявал никакви признаци на увреждания, бил все така жизнен. А мозъчната дейност била повече от нормална. Лекарите се видели в чудо и не знаели как да го обяснят. Задънена улица. Пред тях стоял човек, който на теория би трябвало да е мъртъв, а въпреки това си бил жив и се движел. Лекарите, разбира се, хвърлили светлина върху някои симптоми. Той страдал от тридневно главоболие, при това в цикъл от четирийсет дни. По собствените му думи главоболието започнало през 1936 година, откъдето лекарите заключили, че кървавата киста се е появила някъде по това време. Главоболието било толкова непоносимо, че той искал болкоуспокояващи. Накъсо, наркотици. Наркотиците наистина притъпявали болката, но водели и до халюцинации. Силни халюцинации. Само той си знае какво е преживял, но както личи, халюцинациите не са били никак приятни. В американската армия още се пази подробното им описание. Лекарите явно са го държали под постоянно наблюдение. Сдобих се с това описание със специални средства и съм го чел най-внимателно няколко пъти — въпреки клиничния език в него са изложени доста мрачни събития. Не знам колцина биха издържали на такова редовно наказание — тези халюцинации. Никой не знае защо са се появявали. Кистата може би е изпускала от време на време енергия и тялото е реагирало — той е получавал главоболие. Щом буферът е бил отстранен, енергията е стимулирала пряко някои части от мозъка, което е водело до халюцинации. Това, разбира се, е само предположение, но то е привлякло вниманието на американците. До степен те да започнат най-подробни изследвания. Строго поверителни изследвания, провеждани от разузнаването. Дори днес не е ясно защо американското разузнаване се е заело да изследва кървавата киста на някакъв човек, съществуват обаче няколко възможности. Първата е американците да са провеждали разпити, за които не е трябвало да се разчува и които са прикривали като медицински изследвания. Например за да си осигурят разузнавателни канали и пътища за прекарване на опиум в континентален Китай. Не забравяйте, заради поражението на Чан Кайши САЩ са изгубили връзката с Китай. Излишно е да споменавам, че тези разпити е трябвало да останат в тайна. Всъщност след изследванията Шефа е бил пуснат и му е бил спестен военният трибунал. Напълно възможно е да са постигнали с него задкулисно споразумение. Например той да им дава информация в замяна на свободата си. Втората възможност е да търсим връзка между подчертаната му ексцентричност като водач на десницата и кървавата киста. После ще се спра по-подробно на това, то обаче е твърде стъписващо. Въпреки че се съмнявам да са научили нещо. Нима наистина са си въобразявали, че ще разбулят нещо от този порядък, при положение че не са разкрили далеч по-важната загадка: как така той изобщо е жив? Освен чрез аутопсия, не са разполагали със средства да установят каквото и да било. Значи и тук са се натъкнали на задънена улица. Третата възможност е свързана с промиването на мозъка. Вероятно са се надявали да вкарат в мозъка строго определени вълни, които да го стимулират, и така да предизвикат една или друга реакция. По онова време са се провеждали такива експерименти. Впоследствие се разчува, че дори е имало изследователска група по промиването на мозъци. Не е ясно до коя от тези три възможности се е свеждала директивата на разузнаването. Не е ясно и дали усилията им — нека ги наречем така — са се увенчали с някакви плодове. Всичко е погребано в историята. Фактите са известни единствено на шепа висши началници в американската армия от ония години и на самия Шеф. Досега той не е казал и дума за това на никого, включително на мен, и се съмнявам да го направи някога.

След като приключи, мъжът се прокашля. Бях изгубил представа колко време е минало, откакто съм влязъл в стаята.

— През зимата на 1932 година Шефа е бил пратен в затвора по обвинение в съучастничество в заговор за покушението срещу ключова фигура. Останал е зад решетките до юни 1936 година. Официалният архив на затвора и медицинският регистър са се запазили и досега и се е случвало и той да говори по въпроса. Тези откъслечни сведения ни казват следното: през целия си престой в затвора Шефа е страдал от тежко безсъние. Или може би от нещо повече от безсъние. От безсъние, достигнало изключително опасно равнище. Той не мигвал по три-четири дни, понякога по цяла седмица. По онова време полицията е изтръгвала признания от политическите затворници, като ги е лишавала от сън. Шефа сигурно е бил подлаган на наказателни разпити, тъй като е бил замесен в съпротивата срещу императора и управлението му и срещу фракцията на власт. Ако затворникът се е опитвал да поспи, са го заливали с вода, биели са го с бамбукови пръчки или са насочвали към него силна светлина, при което са разбивали напълно навиците му за сън. Ако в продължение на няколко месеца са подлагани на такива изтезания, повечето хора се прекършват. Частта на мозъка, отговаряща за съня, се разрушава. Те умират, полудяват или страдат от крайно безсъние. С Шефа е станало третото. Чак през пролетта на 1936 година той се възстановява напълно след безсънието. Тоест някъде по времето, когато се е появила кървавата киста. Какъв извод правите от всичко това?

— По някаква причина крайната липса на сън е нарушила притока на кръв в мозъка му и е предизвикала кистата, нали?

— Тази хипотеза изглежда най-правдоподобна и разумна. Щом един непрофесионалист е в състояние да стигне до такъв извод, можете да бъдете сигурен, че той е хрумнал и на лекарите от американската армия. Но това обяснение не е достатъчно. Тук липсва нещо. Все си мисля, че кървавата киста като явление е вторична проява на някаква по-важна причина. Помислете само, сред многото други хора например, за които се знае, че са имали такива кървави кисти, не са се наблюдавали същите симптоми. Това не обяснява в задоволителна степен и защо Шефа е продължил да живее.

В думите на мъжа безспорно имаше логика.

— Още един любопитен факт за кървавата киста. От пролетта на 1936 година Шефа направо се преражда наново, става нов човек. Дотогава е бил, най-общо казано, посредствен активист на десницата. Трети син е в бедно селско семейство от Хокайдо, на дванайсет години напуска дома си и отива в Корея, ала и там не намира своето място, затова се завръща в родината си и се присъединява към една дясна организация. На пръв поглед е гневен младеж, който вечно размахва самурайския меч. По всяка вероятност почти не знае да чете. Но през лятото на 1936 година, когато е пуснат от затвора, Шефа се е издигнал в буквалния смисъл на думата до върха на десницата. Той притежава обаяние, непоклатима идеология, красноречие, пораждащо страстен отклик, политическа гъвкавост, решителност и най-вече способността да направлява обществото, като използва за движеща сила слабостите на масите. — Мъжът си пое въздух и отново се прокашля. — Като идеолог на десницата Шефа, разбира се, се придържа към теории и светоглед, които са доста нелепи. Това обаче е без особено значение. Истинският въпрос е доколко може да обедини редиците. Вижте как Хитлер се е възползвал от недодяланите представи за lebensraum^[1] и превъзходството на расата и ги е организирал на национално равнище. Шефа обаче не тръгва по този път. Пътят, който той избира, е по-прикрит и сенчест. Шефа никога не се изявява открито и манипулира обществото иззад кулисите. Точно по тази причина през 1937 година се отправя към континентален Китай. Но въпреки това… всъщност нека спрем дотук. И да се върнем на кистата — та исках да ви кажа, че времето, когато тя се появява, съвпада напълно с периода, когато Шефа претърпява чудотворно преобразяване.

— Според вашето предположение — намесих се аз — няма причинно-следствена връзка между кистата и преобразяването; и двете са направлявани успоредно от някаква тайнствена и изключително важна причина.

— Схватлив сте — отбеляза мъжът. — Точен и логичен.

Той извади от табакерата върху масата втора цигара, чукна я с нокътя си и я захапа. Не я запали.

— Нека се придържаме към нещата в тяхната последователност — каза ми.

Последва тежко мълчание.

— Изградихме царство — подхвана отново мъжът. — Могъщо невидимо царство. Вместихме в него всичко. Политика, финанси, средства за масово осведомяване, бюрокрацията, културата, какви ли не неща, за които не сте и сънували. Привлякохме дори враждебни към нас елементи. От официалните учреждения до техните противници, всичко. Малцина, да не кажа никой не забеляза, че сме го приобщили. С други думи, създадохме невероятно сложна организация. И Шефа я изгради с двете си ръце след войната. Сякаш направляваше цяла държава, наподобяваща корпуса на грамаден кораб. Само да натисне копчето, и корабът потъва. Заедно с пътниците и всичко останало — още преди някой да се е усетил. — След тези думи мъжът запали цигарата. — Въпреки това организацията си има своите ограничения и предели. По-точно, смъртта на царя. Умре ли царят, царството ще рухне. Нали разбирате, то е изградено и поддържано от гения на един-единствен човек. Което по моя преценка означава, че е изградено и поддържано от онзи тайнствен фактор. Умре ли Шефа, това означава край за всичко, защото организацията ни не е бюрокрация, а съвършено настроена машина с един ум на върха. Точно тук са заложени силата и слабостта на нашата организация. Или по-точно, бяха заложени. Смъртта на Шефа рано или късно ще предизвика пукнатина в организацията и подобно на погълната от пламъците Валхала тя ще потъне в морето на посредствеността. След Шефа няма кой да поеме нещата. Организацията ще се разпадне — великолепен дворец, разрушен, та на негово място да се появи жилищен комплекс. Един свят на еднаквост и сигурност. Вие обаче вероятно ще отсъдите, че това е уместно и честно. Че разпределението е справедливо. Но помислете само. Цяла Япония с изравнени планини, крайбрежна линия и езера, опасана с еднакви редици жилищни блокове. Това ли според вас е доброто?

— Не знам — признах си аз. — Не знам дори дали в самия въпрос има някаква логика.

— Умен отговор — одобри мъжът и сви пръсти върху коленете си. Върховете им забарабаниха в бавен ритъм. — Всички тези приказки за жилищните комплекси са, както се досещате, само нагледен пример. Ако трябва да сме по-точни, организацията ни може да се раздели на два елемента. На част, която се движи напред, и на част, която я тласка напред. Има, естествено, и други части, изпълняващи други функции. Но грубо казано, организацията ни се състои от тези две части. Останалите нямат почти никакво значение. Частта на предната линия е Волята, а частта отзад — Печалбите. Когато говорят за Шефа, хората наблягат единствено на неговите Печалби. И след като той умре, те ще поискат дял само от Печалбите. Никой не иска Волята, понеже никой не я разбира. Така осмисляме истинското значение на онова, което може да се подели и не може да се подели. Волята не може да се подели. Тя или се предава изцяло, или се губи изцяло.

Пръстите на мъжа продължаваха да барабанят в същия бавен ритъм по коленете му. Ако не борим това, всичко в него си беше същото, както в самото начало. Същият поглед, същите студени зеници, същото гладко безизразно лице. През цялото време това лице беше извърнато под един и същ ъгъл към мен.

— Каква е тази Воля? — попитах аз.

— Представа, която властва над времето, властва над пространството, властва над вероятностите.

— Не разбирам.

— Естествено. Малцина разбират. Само Шефа го разбираше направо инстинктивно. Можем дори да стигнем дотам да твърдим, че той отхвърляше самопознанието и на негово място осъществяваше нещо напълно революционно. По-просто казано за вас, Шефа осъществяваше революция, при която трудът включваше в себе си капитала, а капиталът включваше в себе си труда.

— Фантазии.

— Точно обратното. Познанието е фантазия — отсече мъжът. — Да приемем, че всичко, което ви казвам сега, не е нищо повече от думи. Както и да ги редя и да ги пренареждам, пак няма никога да успея да ви обясня формата на Волята, която Шефа притежаваше. Обяснението ми няма да покаже нищо друго, освен връзката между самия мен и Волята чрез връзка на словесно равнище. Така отхвърлянето на познанието е свързано с отхвърлянето на езика. Защото когато тези два стълба на западния хуманизъм — познанието на индивида и еволюционната приемственост — изгубят значението си, езикът също се обезсмисля. Индивидът, какъвто го познаваме, престава да съществува и всичко се превръща в хаос. Вие преставате да бъдете неповторимо създание само по себе си и съществувате просто като хаос. За разума съществуването е комуникация, а комуникацията е съществуване.

Най-неочаквано в стаята стана студено и аз изпитах необяснимото чувство, че ме чака меко топло легло. И че някой ме вика под завивките.

Илюзия, разбира се. Още беше септември. Навън пищяха безброй хиляди цикади.

— Разширяването на съзнанието, което вашето поколение е изживяло или най-малкото се е стремило да изживее в края на шейсетте години, завърши с пълен и окончателен провал, защото още се коренеше в отделния индивид. Иначе казано, опитът да се разшири само съзнанието, без количествени или качествени промени в индивида, в крайна сметка беше обречен. Точно това имам предвид, когато говоря за посредственост. Как да ви помогна да го разберете? Не че очаквам да го направите. Просто се стремя да говоря откровено. Да се върнем на рисунката, която ви дадох преди малко — продължи мъжът. — Тя е копие на рисунка от медицинския архив на американската армия. На нея е сложена датата 27 юли 1946 година. Рисунката е правена от самия Шеф по молба на лекарите. Като връзка при документирането на халюцинациите, които е получавал. Според медицинския архив тази овца всъщност се е появявала изумително често в халюцинациите на Шефа. Ако трябва да го изразя в числа, присъствала е приблизително в осемдесет на сто от тях, или в четири от всеки пет халюцинации. При това не коя да е овца. А именно кафеникавата овца със звездата върху гърба. С времето Шефа започва да я използва, точно тя е гравирана върху запалката и от 1936 година е негов личен герб. Вярвам, забелязали сте, че тази овца е същата, както в медицинския архив. И на вашата снимка. Твърде любопитно, не мислите ли?

— Чисто съвпадение — подметнах аз.

Исках да прозвучи хладнокръвно, но не се получи особено убедително.

— Има и още нещо — продължи мъжът. — Шефа събираше неуморно всички материали, в които се споменаваха овце, били те в Япония или в чужбина. Веднъж седмично преглеждаше най-внимателно изрезките за овце от всички вестници и списания, излизали през седмицата в Япония. Винаги съм му помагал. Шефа много държеше на изрезките за овцете. Сякаш търсеше нещо. Откакто се разболя, продължавам усилията му на лично равнище. Всъщност се запалих по издирването. Знае ли човек какво може да изскочи? Така на сцената се появихте вие. Вие и вашата овца. Както и да го погледнеш, не е съвпадение.

Закрепих запалката върху дланта си. Беше ми приятно да я усещам. Тя не беше нито много тежка, нито много лека. Само като си помисли човек, че на света съществува такава съвършена тежест!

— И защо според вас Шефа беше решен да намери овцата? Имате ли някаква представа?

— Не, никаква — признах си аз. — Ще стане по-бързо, ако попитате него.

— Ако можех да го попитам, щях да го направя. Шефа е в кома вече от половин месец. По всяка вероятност изобщо няма да дойде в съзнание. А ако той умре, заедно с него завинаги ще бъде погребана загадката на овцата със звездата. Лично аз нямам намерение да стоя безучастно и да допусна това да се случи. Не от някакви лични подбуди, а за доброто на всички.

Вдигнах капачето на запалката, завъртях камъчето, за да я запаля, после пак свалих капачето.

— Сигурен съм, смятате, че всичко, което ви говоря, са пълни небивалици. И може би е така. Не е изключено да се окажат пълни небивалици. Но помислете само, това може би ще бъде всичко, което ни остава. Шефа ще умре. Ще умре и неповторимата му Воля. После ще загине и всичко около тази Воля. Ще остане само онова, което може да се преброи в цифри. Няма да остане нищо друго. Точно заради това искам да намеря овцата.

За пръв път той затвори за няколко секунди очи, без да казва нищо. После:

— Ако трябва да изкажа някаква хипотеза — само хипотеза и нищо повече, забравете, че изобщо съм изричал нещо, ако не ви прозвучи логично, — не мога да се преборя с усещането, че нашата овца тук е образувала основната матрица във Волята на Шефа.

— Звучи като бисквити за домашни любимци — рекох аз.

Мъжът не ми обърна внимание.

— По всяка вероятност овцата е намерила начин да проникне в Шефа. Това сигурно се е случило през 1936 година. И през следващите четирийсет, че и повече години е останала вътре в него. Там очевидно е намерила пасище, брезова гора. Като на снимката. Как мислите?

— Изключително любопитна хипотеза — отвърнах аз.

— Това е особена овца. М-н-о-г-о особена овца. Искам да я намеря, ето защо ми трябва помощта ви.

— И какво смятате да правите с нея, след като я намерите?

— Нищо. Вероятно не мога да направя нищо. Нещата са твърде широкомащабни, та да мога да направя нещо. Единственото ми желание е най-после да видя всичко с очите си. И ако тази овца желае нещо, ще направя всичко по силите си, за да го изпълня. И бездруго, щом Шефа умре, животът ми ще се обезсмисли напълно.

При тези думи той замълча. Аз също не казах нищо. Само цикадите продължаваха да се надпяват. Те и листата в градината, които шумоляха от предзалезния ветрец. Самата къща беше болезнено тиха. Из нея като непреодолима зараза сякаш се носеха спорите на смъртта. Опитах се да си представя пасището в главата на Шефа. Пасище посърнало и изоставено, със спаружена трева, с овце, които са се разбягали.

— Ще ви попитам още веднъж: кажете ми по какъв начин сте се сдобили с фотографията — рече мъжът.

— Не мога да ви кажа — повторих аз.

Мъжът въздъхна.

— Опитах се да разговарям с вас откровено. Затова се надявах и вие да сте откровен с мен.

— Не съм в правото си да говоря. Направя ли го, сигурно ще създам неприятности на човека, който ми е дал снимката.

— А това означава, че имате разумни основания да смятате, че заради овцата този човек може да има неприятности — вметна мъжът.

— Нямам никакви основания да смятам такова нещо. Така просто го усещам. Все има някаква уловка. Чувствам го през цялото време, докато разговарям с вас. Някъде има капан. Наречете го шесто чувство.

— И заради това не можете да говорите.

— Точно така — отвърнах аз. Позамислих се и допълних: — Нещо като специалист съм по създаването на неприятности. Мога да твърдя, че нямам равен в начините и средствата да създавам неприятности на околните. Все се опитвам да избягвам нещата, които биха довели до това. И в крайна сметка само създавам още по-големи неприятности. Все тая. Така стоят нещата. Макар и да го знам, пак си е същото, това не променя нищо. Нищо не става така още от самото начало. Това е само повод.

— Май не ви разбирам.

— Искам да кажа, че посредствеността има най-различни проявления.

Пъхнах цигара между устните си, запалих я със запалката в ръката си и всмукнах от дима. Почувствах се съвсем малко по-добре.

— Не е нужно да говорите, ако не искате — рече мъжът. — Вместо това ще ви пратя да търсите овцата. Такива са окончателните ни условия. Ако до два месеца, смятано отсега, успеете да я откриете, сме готови да ви възнаградим с каквото поискате. Но ако не успеете, това ще бъде краят — и за вас, и за фирмата ви. Разбрахме ли се?

— Имам ли друг избор? — попитах аз. — Ами ако изобщо не е съществувала такава овца със звезда върху гърба?

— Това не променя нещата. За нас двамата е важно само дали ще намерите овцата. Няма средно положение. Съжалявам, че трябва да го кажа, но както вече споменах, приемаме вашето предложение. Топката е у вас и е най-добре да се устремите към вратата. Дори и да се окаже, че изобщо няма врата.

— Така ли стоят нещата?

Мъжът извади от джоба си дебел плик и го сложи пред мен.

— Това е да си покриете разходите. Ако свършат, ми се обадете. Има още там, откъдето идват тези. Някакви въпроси?

— Нямам въпроси, само една забележка.

— Каква?

— Това очевидно е най-невероятната, най-нелепата история, която някога съм чувал. Но кой знае защо, когато идва от вашата уста, тя звучи донякъде достоверно, съмнявам се обаче някой да ми повярва, ако му кажа какво се е случило днес.

Мъжът изви почти незабележимо устна. Вероятно се усмихваше.

— От утре се заемате със случая. Както вече казах, разполагате с два месеца, смятано от днес.

— Задачата не е от леките. Два месеца могат и да не стигнат. Все пак ме молите да издиря в цялата страна една-единствена овца.

Мъжът ме погледна право в лицето и не каза нищо. От това се почувствах като празен басейн. Мръсен, напукан празен басейн, който сигурно нямаше да се използва още една година. Мъжът ме гледа цели трийсет секунди, без да мига. После отвори бавно уста.

— Време е да тръгвате — рече ми.

Със сигурност изглеждаше така.