Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Плъхът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
羊をめぐる冒険, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
SamBoetes
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Харуки Мураками. Преследване на дива овца

Коректор: Любов Йончева

Художник на корицата: Стефан Касъров, 2008

ИК „Колибри“, София, 2008

ISBN: 978–954–529–654–3

Формат 84/108/32

Печатни коли 18

Преводът е по американското издание A Wild Sheep Chase

История

  1. —Добавяне

Част шеста
Преследване на дива овца, II

17.
Странният разказ на странния човек

Секретарят в черния костюм седна на стола и без да казва и дума, ме погледна. Не ме преценяваше, в очите му не се четеше презрение, погледът му не беше вторачен и пронизващ. Не бе нито хладен, нито сърдечен, нито дори някъде по средата. В този поглед нямаше и следа от чувствата, които познавах. Мъжът просто ме гледаше. Със същия успех можеше да гледа стената отзад, но тъй като пред него бях аз, крайният резултат бе, че мъжът гледаше мен.

Той взе от масата табакерата, вдигна капачето и извади цигара, после я почука по върха няколко пъти с нокътя си, запали я с настолната запалка и издиша странично дима. След това остави запалката на масата и кръстоса крака. През цялото време погледът му дори не трепна.

Беше същият човек, за когото ми беше разказал съдружникът ми. Беше облечен прекалено официално, пръстите му бяха поддържани прекалено добре. Ако не бяха острата извивка на клепачите и изцъкленият хлад в зениците му, със сигурност щях да реша, че е обратен. Но с тези очи мъжът не можеше да е обратен. Как изглеждаше ли? При всички положения не можеше да бъде причислен към познатите типове.

Ако човек се взреше хубаво в очите му, виждаше, че те са с поразителен цвят. Тъмнокафяви с едва доловим оттенък на синьото, който в лявото око не беше същият, както в дясното. Всяко от очите му сякаш беше насочено към съвсем различно нещо.

Пръстите му правеха едва доловими движения по коленете му. Натрапчиво, сякаш отделно от дланта, те се приближаваха към мен. Напрегнати, приковаващи вниманието, изнервящи красиви пръсти. Пресегнаха се бавно през масата, за да смачкат цигарата, която не беше изпушена и на една трета. Аз гледах как ледът се топи в чашата и чистата вода от него се смесва с гроздовия сок. Неравномерно разпределена смес.

В стаята цареше пълна тишина. Има тишина, на каквато се натъкваме в огромен богаташки дом. А също тишина, появяваща се, когато прекалено малко хора се намират в прекалено голямо пространство. Но тази тишина беше от съвсем различно естество. Тежка, потискаща тишина. Тишина, която ми напомняше нещо, макар и да ми отне известно време, докато се сетя какво — тишина, каквато витае около неизлечимо болен пациент. Тишина, заредена с предчувствието за смърт. Въздухът дъхтеше леко на мухъл, в него имаше нещо зловещо.

— Всички умират — пророни тихо мъжът със сведени очи. Сякаш притежаваше свръхестествената способност да следи мислите ми. — Всички ние, които и да сме, все някога умираме.

След като го каза, мъжът отново потъна в тежко мълчание. Чуваше се само трескавото жужене на цикадите отвън. Тела, дращещи в последна предсмъртна ярост срещу приключващия сезон.

— Нека бъда пределно откровен с вас — подхвана мъжът.

Говореше така, сякаш превеждаше направо някакъв стереотипен текст. Подбираше правилно изразите и граматиката, но в думите му нямаше чувство.

— Едно е да говориш откровено, съвсем друго — да казваш истината. Спрямо истината откровеността е онова, което носът на кораба е спрямо кърмата. Откровеността се появява първа, истината — последна. Разстоянието между тях е правопропорционално на размерите на кораба. Ако става въпрос за нещо голямо, истината идва след доста време. Понякога се проявява вече посмъртно. Ето защо, ако на този етап не ви съобщя никаква истина, грешката не е моя. Нито ваша.

Как човек да отговори на това? Мъжът не настоя да го правя и продължи нататък:

— Вероятно се питате защо съм ви повикал чак тук. За да пуснем в движение кораба. За да го тласнем напред. Докато обсъждаме съвсем откровено въпросите, малко по малко ще се приближаваме към истината. — На това място той се прокашля и погледна към ръката ми върху страничната облегалка на канапето. — Но стига с тези отвлечени неща, нека се заемем с истинските проблеми. Онова, което ни притеснява, е издадената от вас брошура. Убеден съм, че вече са ви казали поне това.

— Да.

Мъжът кимна. Сетне, след миг мълчание, продължи:

— Сигурен съм, че това ви е изненадало. Всеки би се почувствал нещастен, ако плодовете на усърдния му труд бъдат унищожени. Още повече ако става въпрос за жизненоважна брънка в прехраната му. Това би могло да означава действителни загуби с немалки размери. Прав ли съм?

— Да — потвърдих аз.

— Бих искал да ми разкажете за тези действителни загуби.

— В нашата област действителните загуби си влизат в работата. Случвало се е клиенти най-неочаквано да отхвърлят онова, което е било създадено. Но за малка фирма като нашата това би могло да представлява заплаха за самото ни съществувание. Ето защо, за да го предотвратим, зачитаме на сто процента вижданията на клиента. В крайни случаи това означава да проверим ред по ред заедно с него цялата брошура. Така избягваме всякакви рискове. Не е лесно, но такава е съдбата на вълка единак.

— Всеки трябва да започне отнякъде — рече мъжът, за да покаже, че ми влиза в положението. — Както ми го описвате, трябва ли да тълкувам думите ви в смисъл, че заради спирането на брошурата сте понесли тежки финансови загуби?

— Да, предполагам, че би могло да се каже и така. Брошурата вече беше отпечатана и подвързана, ето защо сме длъжни до месец да платим хартията и печата. Имаме да изплащаме и хонорари на авторите на поръчаните материали. Като пари това възлиза на около пет милиона йени, за капак и трябва да ги вземем назаем, за да платим. Освен това само преди година се охарчихме за инвестиции в офис оборудване.

— Знам — каза мъжът.

— Освен това стои въпросът за договора ни с клиента, който още не е изтекъл. Намираме се в много уязвимо положение, а веднъж ако си имал проблеми с рекламната агенция, клиентите гледат да те избягват. Имахме едногодишен договор със застрахователната компания и ако той бъде анулиран заради тази история, фирмата ни всъщност ще се провали. Малка е, нямаме връзки, но се радваме на добро име, хората ни знаят. Ако някой каже и една лоша дума, с нас е свършено.

И след като приключих, мъжът продължи да ме гледа, без да казва нищо. Сетне отбеляза:

— Говорите пределно откровено. А и онова, което ми обяснихте, се покрива с нашето разследване. Поздравявам ви. Какво ще кажете, ако ви предложа безусловно покриване на загубите по спрените рекламни брошури на застрахователната компания и ви съобщя, че сегашният договор ще си остане в сила?

— Ако ми кажете това, другото е излишно. Ще се върнем към скучните си всекидневни дела и ще недоумяваме за какво всъщност е ставало дума.

— А ако получите не само това, но и допълнителна награда? Достатъчно е да напиша на гърба на визитна картичка една-единствена дума, и през следващите десет години ще останете без работа. Включително без мижавите листовки.

— Иначе казано, сделка.

— Приятелска трансакция. От добра воля направих на съдружника ви услугата да го уведомя, че рекламната брошура е спряна от печат. А ако вие покажете добра воля, аз също ще ви направя услугата да проявявам и занапред добра воля. Как мислите, можете ли го? Услугата ми е твърде изгодна. Едва ли очаквате и занапред да продължите да работите с един смотан алкохолик.

— Ние с него сме приятели — напомних аз.

Последва кратко мълчание, камъче, запратено в сякаш бездънен кладенец. Трябваше да минат трийсет секунди, докато камъчето удари дъното.

— Както желаете — каза мъжът. — Ваша работа. Разгледах доста подробно биографията ви. Любопитна е. Хората като цяло могат да бъдат разделени на две групи: посредствени реалисти и посредствени мечтатели. Вие очевидно спадате към вторите. Винаги сте имали и ще имате съдбата на мечтател.

— Ще го запомня — обещах аз.

Мъжът кимна. Аз изпих половината разводнен гроздов сок.

— Чудесно, да продължим с подробностите — предложи човекът. — С подробностите за овцата.

 

 

Той смени положението си на стола, за да извади от един плик голяма черно-бяла снимка и да я сложи на масичката пред мен. В стаята като че ли проникна едва доловимият дъх на действителността.

— Това е снимката, която сте поместили в брошурата.

Изображението беше изненадващо ясно за фотография, увеличена, без да се използва негативът. Вероятно бяха прибягнали до някаква специална техника.

— Доколкото знаем, лично вие сте намерили снимката и после сте я включили в брошурата. Така ли е?

— Точно така.

— Според нашето проучване фотографията е направена през последната половин година от любител. Фотоапаратът е евтин джобен модел. Не сте я правили вие. Вие имате „Никон Де Ел Ар“ и правите по-добри снимки. И през последните пет години не сте ходили на Хокайдо. Прав ли съм?

— Да — потвърдих аз.

Мъжът се покашля, после замълча. Мълчанието му беше окончателно, по него човек можеше да съди за свойствата на другите видове мълчание.

— Както и да е, искаме от вас да ни предоставите някои сведения, по-точно къде и от кого сте получили фотографията и какви са били намеренията ви, когато сте поместили такова лошо изображение в брошурата.

— Опасявам се, че нямам право да говоря за това — метнах думите с хладнокръвие, от което се възхитих дори аз. — Журналистите са в правото си да не разкриват своите източници.

Мъжът ме погледна в очите и прокара средния пръст на дясната ръка по устните си. Направи го няколко пъти, после отново отпусна ръката си върху коленете. Известно време и двамата мълчахме. Неволно си помислих колко уместно ще бъде, ако точно в този миг запее кукувица. Но не се чу никаква кукувица, разбира се. Вечер кукувиците не пеят.

— Бива си ви — рече мъжът. — Знаете ли, ако реша, мога да спра всичките ви поръчки. Това ще сложи край на твърденията ви, че сте журналист. Ако приемем, разбира се, че окаяните ви брошурки и листовки могат да минат за журналистика.

Замислих се. Защо ли кукувиците не пеят на здрачаване?

— Освен това има начини хора като вас да бъдат накарани да проговорят.

— Предполагам, че има — съгласих се аз, — но за тях се иска време и аз няма да проговоря до последната минута. А и да проговоря, няма да изпея всичко. Няма как да разберете колко знам. Или греша?

Всичко беше блъф, но както се развиваха нещата, в него си имаше логика. Мълчанието, което последва, беше заредено с несигурност и от това разбрах, че съм си спечелил няколко точки.

— Изключително забавно е да разговарям с вас — рече мъжът. — Сценарият ви на мечтател е прелестно сърцераздирателен. Е, хайде да поговорим за нещо друго. — Той извади от джоба си лупа и я сложи на масата. — Разгледайте, ако обичате, фотографията, но внимателно.

Взех снимката с лявата ръка, а лупата — с дясната, и огледах най-старателно снимката. Някои от овцете бяха обърнати в една посока, други — в друга, трети пък бяха погълнати от това да пасат. Сцена, наподобяваща скучна сбирка на класа. Взрях се в овцете една по една, проверих накъде е наклонена тревата, разгледах и брезовата гора в дъното, планината отзад, перестите облаци по небето. Нямаше нищо необичайно. Вдигнах очи от снимката и лупата.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не — признах си аз.

Мъжът не показа да е разочарован.

— Доколкото си спомням, сте завършили биология — рече той. — Какво знаете за овцете?

— Не знам почти нищо. Учил съм главно безполезни неща по тясната си специалност.

— Кажете ми какво знаете.

— Чифтокопитно преживно животно, което живее на стада. Пренесено е в Япония май в началото на периода Мейдзи. Било е отглеждано заради вълната и месото. Това е почти всичко.

— Чудесно — одобри мъжът. — Макар че бих искал да внеса малка поправка: овцата е пренесена в Япония в началото не на периода Мейдзи, а на периода Ансей. За времето обаче преди това сте прав: в Япония не е имало овце. Вярно, някои твърдят, че те са пренесени от Китай през периода Хеян, но дори и да е така, междувременно са измрели. Тоест до периода Мейдзи малцина в Япония са виждали овца и са разбирали какво представлява тя. Макар и да е била сравнително позната като един от дванайсетте зодиакални знака в древния китайски календар, никой не е знаел със сигурност що за животно е. А това означава, че може би са я възприемали като звяр, който е плод на въображението, каквито са змейовете и птицата феникс. Всъщност на рисунките, правени от японци преди периода Мейдзи, овците приличат на приказни чудовища. Може да се каже, че те са познавали онова, което са изобразявали, точно толкова, колкото Х. Дж. Уелс — марсианците. Дори днес японците знаят удивително малко за овцете. А това ще рече, че като животно исторически те не са свързани с бита им. Внесени са на държавно равнище от Америка, за кратко са отглеждани и бързо са забравени. Ето какво са овцете. След войната, когато вносът на вълна и овнешко от Австралия и Нова Зеландия е либерализиран, овцевъдството в Япония клони към залез. Трагично животно, нали? И това е самият образ на съвременна Япония. Аз обаче нямам намерение да ви чета лекция за суетата на днешна Япония. Искам да наблегна на две неща: първо, преди края на къснофеодалния период в цяла Япония вероятно не е имало нито една овца, и второ, веднъж внесени, овцете са били подлагани на строги проверки от страна на държавата. И какво означават тези две неща?

Въпросът не беше риторичен, беше насочен към мен.

— Че всички породи овце в Япония са добре описани — заявих аз.

— Именно. Към това мога да добавя, че чистотата на породата при овцете е не по-маловажна, отколкото при състезателните коне, ето защо се проследява родословието им няколко поколения назад. С други думи, овцата е доста пазено животно. Лесно може да се провери дали дадена овца е кръстоска с друга порода. Няма контрабанда. Никой не е чак толкова любопитен, че да си дава труда да внася овце. Като породи в Япония има саутдаунски, испански мериносови, котсуолдски, китайски, шропширски, коридейлски, шевиотски, романовски, остофрезийски, лестърски, ромнимаршки, линкълнски, дорсет-хорнски и съфъкски овце; това, общо взето, е всичко. След като вече го знаете, бих искал да погледнете още веднъж фотографията — подкани мъжът.

Аз отново взех снимката и лупата.

— Постарайте се да разгледате внимателно третата овца отдясно в първата редица.

Насочих лупата към третата овца отдясно в първата редица. Бърз поглед към съседната овца, сетне отново към третата овца отдясно.

— И какво можете да кажете сега? — попита мъжът.

— Различна порода е, нали? — отвърнах аз.

— Точно така. Освен тази овца всички други са най-обикновена съфъкска порода. Различна е само тази овца. Тя е по-набита от съфъкските и руното е с друг цвят. Муцуната също не е черна. Прави впечатление на по-мощна. Показах фотографията на специалист по овцете и той стигна до заключението, че такава овца не е съществувала в Япония. А и другаде по света. И тъй, сега гледате овца, която по всички правила не би трябвало да съществува.

Грабнах лупата и погледнах още веднъж третата овца отдясно. Взрях се по-внимателно и в средата на гърба й видях нещо като петно с цвят на кафе. Мъгляво и неясно, можеше да е и драскотина върху филма. Може би очите ми пак погаждаха номера. Или някой наистина беше разлял кафе върху гърба на тази овца.

— Върху гърба й има бледо петно.

— Не просто петно, а родилно петно във формата на звезда — поправи ме мъжът. — Сравнете го с това.

Той извади от плика фотокопие върху една страница и го подаде направо на мен. Беше копие на рисунка на овца. Беше нарисувана явно с дебел молив, с размазани черни отпечатъци от пръсти отстрани по целия лист. Уж рисунката беше инфантилна, а нещо в нея приковаваше вниманието. Подробностите бяха изобразени много старателно. И не само това — на снимката и на рисунката безспорно се виждаше една и съща овца. С родилно петно във формата на звезда.

— А сега погледнете това — рече мъжът, после извади от джоба си запалка и ми я подаде.

Беше изработена по поръчка, беше тежка запалка „Дюпон“ от масивно сребро със същата емблема с овца, която бях видял и в лимузината. Както можеше да се очаква, върху гърба й имаше родилно петно във формата на звезда, ясно като бял ден.

Заболя ме главата.