Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Плъхът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
羊をめぐる冒険, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
SamBoetes
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Харуки Мураками. Преследване на дива овца

Коректор: Любов Йончева

Художник на корицата: Стефан Касъров, 2008

ИК „Колибри“, София, 2008

ISBN: 978–954–529–654–3

Формат 84/108/32

Печатни коли 18

Преводът е по американското издание A Wild Sheep Chase

История

  1. —Добавяне

16.
Тя си пие соленото куче и говори за звука на вълните

— Нося ви писмо — казах аз.

— На мен ли? — попита тя.

Връзката беше лоша, затова се налагаше направо да крещим, което не спомагаше да изразяваме едва доловими оттенъци на чувства. Все едно разговаряхме с вдигнати яки на ветровит хълм.

— Писмото всъщност е адресирано до мен, но сякаш е предназначено за вас.

— Така ли?

— Да, така — потвърдих аз.

Още щом го изрекох, разбрах, че целият този малоумен разговор бързо води наникъде.

Известно време жената мълча. Връзката се пооправи.

— Нямам представа какво е ставало между вас и Плъха. Но той ме помоли да ви видя, затова се обаждам. Пък и смятам, че е по-добре да прочетете писмата му.

— И само заради това сте дошли чак от Токио?

— Точно така.

Жената се прокашля, извини се, после каза:

— Защото ви е приятел ли?

— Предполагам.

— Защо според вас не е писал направо на мен?

Във въпроса й имаше логика.

— Не знам — признах си аз.

— Аз също. Мислех, че всичко е приключило. Или не е?

Нямах представа и й го казах. Легнах на хотелското легло с телефонната слушалка в ръка и погледнах тавана. Помислих си, че все едно лежа на дъното на океана и броя рибите. Колко ли трябваше да преброя, докато кажа, че съм приключил?

— Минаха пет години, откакто той изчезна. По онова време бях на двайсет и седем — обясни тя с далечен глас, който кънтеше като ехо от дъното на кладенец. — За пет години могат да се променят много неща.

— Така е — съгласих се аз.

— Всъщност дори и да не се е променило нищо, не бих го възприела така. Не бих поискала да го призная. Не бих намерила сили да си покажа лицето където и да било. Така че за мен всичко се е променило напълно.

— Мисля, че разбирам — отвърнах аз.

Спусна се кратко мълчание.

Наруши го жената.

— Кога за последно сте го виждали? — попита тя.

— Преди пет години, през пролетта, точно преди да се вдигне и да замине.

— И каза ли ви нещо? Например защо напуска града?…

— Не.

— Значи и вас ви е изоставил без предупреждение?

— Точно така.

— И вие какво си помислихте? Навремето де.

— Задето се е вдигнал и е заминал, така ли?

— Да.

Станах от леглото и се облегнах на стената.

— Със сигурност си помислих, че след половин година ще се откаже и ще се върне. Никога не е правил впечатление на човек, който е способен дълго на такова нещо.

— Но той не се върна.

— Не, не се върна.

В другия край на линията имаше кратко колебание.

— Къде сте отседнали? — попита жената.

Казах й името на хотела.

— Ще дойда утре в пет. В кафенето на осмия етаж удобно ли ви е?

— Добре — отвърнах аз. — Ще бъда облечен в бяла спортна риза и зелен памучен панталон. С къса коса съм и…

— Имам представа — прекъсна ме весело тя.

После затвори.

Аз също оставих слушалката. Какво ли искаше да каже жената с това, че имала представа? Аз нямам представа, но всъщност има куп неща, за които не знам нищо. Възрастта със сигурност не ме е направила по-мъдър. Добавила е характер, но посредствеността е постоянна величина, както се е изразил един руски писател. Руснаците си ги бива в афоризмите. Вероятно по цяла зима не правят друго, освен да ги измислят.

Взех си душ, измих си мократа от дъжда коса и с хавлиената кърпа около кръста седнах да гледам по телевизията стар американски филм за някаква подводница. Според скърцащия сюжет капитанът и заместникът му постоянно се държаха за гушите. Подводницата приличаше на вкаменелост, а едно от момчетата страдаше от клаустрофобия. Но всичко това не попречи филмът да завърши с щастлив край. Беше от филмите, които накрая са с щастлив край и сякаш внушават, че всъщност войната може би не е чак толкова лоша. В скоро време ще започнат да снимат филми, в които цялото човечество е изтребено в атомна война, но всичко завършва с щастлив край.

Изключих телевизора, легнах и след десет секунди съм заспал.

 

 

На другия ден в пет вечерта още ръмеше. Дъждът беше предхождан от четири-пет дни ясно небе, каквото понякога има в началото на лятото и което заблуждава хората, че дъждовният сезон е отминал. От прозореца на осмия етаж всеки квадратен сантиметър земя изглеждаше тъмен и влажен, а задръстването по издигнатата магистрала в източна посока се беше проточило на километри.

Докато се взирах дълго и съсредоточено навън, нещата започнаха да се топят в дъжда. Всъщност всичко в града се топеше. Вълноломът, кулокрановете, редиците сгради, силуетите под черните чадъри, всичко. Дори зеленината по хълмовете се стичаше надолу. Но когато стиснах за няколко секунди очи и после ги отворих отново, градът пак си беше същият, както преди. В тъмната мараня се извисяваха шест кулокрана, влаковете се бяха устремили на изток, сякаш локомотивите им току-що бяха потеглили отново, по търговските улици напред-назад на цели ята пъплеха чадъри, зелените хълмове бяха просмукани догоре с юнски дъжд.

Насред кафенето имаше площадка на по-ниско равнище и една жена в яркорозова рокля свиреше на лазурносиньо пиано класически парчета, каквито ще чуете по хотелските кафенета и които бяха пълни с апержиа и синкопи. Всъщност не свиреше зле, въпреки че след последната нота на всяко парче във въздуха не се задържаше нито едно ехо.

Вече минаваше пет, а жената я нямаше. Тъй като нямах какво друго да правя, си поръчах втора чаша кафе и загледах пианистката. Беше на около двайсет години, косата й до раменете беше с безупречна прическа, наподобяваща бита сметана върху торта. Прическата се люшкаше весело наляво-надясно, в такт, а щом песента свършеше, отскачаше назад. Сетне започваше ново парче.

Пианистката ми приличаше на едно момиче, което познавах в трети клас, когато ходех на уроци по пиано. Същата възраст, същата група. Понякога ни се налагаше да свирим дуети. Но изобщо не помнех името и лицето й. Единственото, което помнех от нея, бяха мъничките бледи длани, красивата коса и бухлатата рокля.

Такова нещо си е притеснително. Нима съм я лишил от длани, коса и рокля? Дали останалото от нея живее и досега неприкачено някъде другаде? Това, разбира се, е невъзможно. Светът продължава нататък без мен. Хората прекосяват без моя намеса улиците, острят моливи, придвижват се с петдесет метра в минута от запад на изток, изпълват хотелски кафенета с музика, толкова изтънчена, че се е превърнала в нищо.

„Светът“ — покрай самата дума винаги се сещам за костенурка и слонове, които неуморно крепят огромен диск. Слоновете не знаят каква е ролята на костенурката, костенурката пък не е в състояние да види какво правят слоновете. И костенурката, и слоновете изобщо не усещат света върху гърбините си.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза някъде зад мен женски глас. — Закъсняхме с работата и не успях да се измъкна.

— Не се притеснявайте. Така и така днес нямам какво друго да правя.

Жената пусна ключовете си върху масата и без да си прави труда да поглежда в листа с менюто, си поръча портокалов сок. Не беше лесно да определя на колко години е. Ако тя не ми беше споменала по телефона, сигурно така и нямаше да се досетя. Ако ми беше казала, че е на трийсет и три, щеше да ми изглежда на трийсет и три. Ако беше казала, че е на двайсет и седем, щеше да им изглежда на двайсет и седем. Щях да го приема за чиста монета.

Жената беше облечена с вкус. Широк бял памучен панталон, блуза на оранжеви и жълти карета с навити до лактите ръкави, кожена дамска чанта. Не бяха нови, но бяха добре поддържани. Тя не носеше пръстени, гердани, гривни и обици. Косата й беше подстригана късо и нехайно сресана настрани.

Тя може би се беше родила с бръчиците около очите и те не се бяха появили с възрастта. Само тънкото й красиво вратле, което се подаваше изпод разкопчаната яка на ризата, и дланите издаваха годините й. Хората започват да остаряват рано, много рано. После това се разпростира по цялото тяло като петно, което не може да бъде избърсано.

— Каква работа? — престраших се да попитам аз.

— Чертожничка съм в една архитектурна фирма. Отдавна съм там.

Разговорът замря. Извадих бавно цигара и я запалих. Пианистката спря да свири, свали капака на рояла и отиде някъде да почива. Завидях й.

— От колко време сте приятели с него? — попита жената.

— Май от единайсет години. А вие?

— Аз — за два месеца и десет дни — отговори тя веднага. — Това е времето от запознанството ми с него до изчезването му. Два месеца и десет дни. Помня, защото си водя дневник.

Портокаловият сок дойде, а празната чаша от кафето беше отнесена.

— След като той изчезна, чаках три месеца. Декември, януари, февруари. Най-студеното време на годината. Може би онази година зимата е била студена?

— Не помня — отговорих аз, макар че зимният студ отпреди пет години ми се стори като времето вчера.

— Чакали ли сте някога така жена?

— Не — признах си аз.

— Съсредоточаваш се върху това да чакаш някого и след известно време вече няма значение какво се случва. Все едно ти е дали са минали пет, или десет години, или един месец.

Аз кимнах.

Жената изпи половината портокалов сок.

— Беше същото, когато се омъжих първия път — обясни тя. — Все аз бях тази, която чака, накрая се уморих да чакам и ми стана безразлично. Омъжих се на двайсет и една, разведох се на двайсет и две. После дойдох тук.

— Беше същото и с жена ми.

— Кое беше същото?

— Омъжи се на двайсет и една и се разведе на двайсет и две.

Жената се взира известно време в лицето ми. После разбърка със сламката портокаловия сок. Явно не трябваше да го казвам.

— Когато си млад, е тежко да се омъжиш и веднага след това да се разведеш — рече жената. — Лошото е, че търсиш нещо двуизмерно и нереално. Никога не трае дълго. Няма как да очакваш нещо нереално да трае дълго, нали?

— Предполагам, че да.

— През петте години между развода и запознанството ми с него бях съвсем сама в този град. Живеех живот, който беше някак си нереален. Не познавах почти никого, рядко излизах, нямах връзка. Ставах сутрин, ходех на работа, чертаех проекти, на връщане се отбивах да напазарувам в супермаркета и вечерях сама у дома. Слушах радио, четях, попълвах дневника си, перях си чорапите в банята. Апартаментът ми е недалеч от океана и прибоят се чува през цялото време. Беше студено и самотно. — Жената допи портокаловия сок. — Май ви отегчавам.

Аз поклатих глава.

Минаваше шест. Светлините в кафенето станаха приглушени — време за коктейли. Светлините на града пък започнаха да примигват. По кулокрановете заблещукаха червени лампички. В сгъстяващия се мрак вече се виждаха тънките игли на дъжда.

— Ще пийнете ли нещо? — попитах аз.

— Как се нарича водката със сок от грейпфрут?

— Солено куче.

Повиках сервитьора и поръчах едно солено куче и „Къти Сарк“ с лед.

— Докъде бяхме стигнали?

— До самотния ви и студен живот.

— Е, ако искате да знаете, не беше чак толкова студен и самотен — уточни жената. — Студен и самотен е само звукът на вълните. Единствен той вдъхва хлад на нещата. Когато се нанесох в жилището, домоуправителят каза, че съм щяла да свикна доста бързо, а ето че и досега не съм свикнала.

— Океана вече го няма там.

Жената се усмихна едва-едва. В бръчиците в ъглите на очите й се мерна нещо като движение.

— Така е. Както казахте, океана вече го няма там. Но въпреки това мога да се закълна, че и досега чувам понякога вълните. Вероятно са се врязали през годините в слуха ми.

— И тогава се е появил Плъха.

— Да. Въпреки че аз не съм го наричала никога така.

— А как го наричахте?

— По име. Като всички останали.

Сега, като се замислих, „Плъха“ наистина си звучеше малко детински, дори за прякор.

— Хмм — казах.

Донесоха ни питиетата. Жената отпи от соленото куче, после избърса със салфетката солта по устните си. По салфетката остана едва доловима следа от червило. Жената сгъна чевръсто салфетката с червило по нея и я остави на масата.

— Той беше толкова… повече от нереален. Схващате ли?

— Мисля, че да.

— Вероятно е трябвало да срещна такъв нереален човек като него, който да направи на пух и прах собствената ми нереалност. Това ми хрумна още първия път, когато го видях. За това и го харесах. Или може би ми се е сторило така вече след като го харесах. При всички положения се свежда до същото.

Пианистката се върна от почивката си и започна да свири мелодии от стари филми. Страхотно: сбъркана фонова музика за сбъркана сцена.

— Понякога си мисля, че в крайна сметка може би само съм го използвала. И той го е чувствал през цялото време. Вие как смятате?

— Не знам — признах си. — Това са си неща между вас двамата.

Жената не отвърна нищо.

След цели двайсет секунди мълчание си дадох сметка, че тя вече е изчерпала темите за разговор. Изпих на един дъх каквото беше останало от уискито и извадих от джоба си писмата на Плъха, после ги сложих в средата на масата. Те останаха там известно време.

— Тук ли трябва да ги прочета?

— Вземете ги у вас и ги прочетете там. Ако не искате да ги четете, направете с тях каквото сметнете за добре.

Жената кимна. Сложи писмата в чантата си и щракна закопчалката. Аз запалих втора цигара и си поръчах още едно уиски. Второто уиски винаги ми е било любимото. От третото нататък вече няма никакъв вкус. Превръща се в нещо, което просто изливаш в стомаха си.

— И заради това сте дошли чак от Токио? — попита жената.

— Общо взето, да.

— Много мило от ваша страна.

— Никога не съм го възприемал по този начин. Въпрос на навик. Сигурен съм, че ако бях на неговото място, той щеше да направи същото за мен.

— Молили ли сте го някога за нещо подобно?

Аз поклатих глава.

— Не, но ние от доста време налагаме един на друг своите нереалности. Отделен въпрос е дали сме успели да се погрижим реалистично за нещата.

— Може би никой не е в състояние да го направи.

— Може би.

Жената се усмихна и стана, като взе рязко сметката.

— Нека аз. Все пак закъснях четирийсет минути.

— Ако сте сигурна, разбира се — отвърнах аз. — Но още нещо — дали мога да ви задам един въпрос?

— Естествено.

— По телефона казахте, че си представяте как изглеждам.

— Имах предвид, че долавям нещо във вас.

— И това беше достатъчно, за да ме познаете веднага?

— Познах ви моментално.

 

 

Продължаваше да вали със същото темпо. От хотелския прозорец през неоновите светлини на съседната сграда виждах стотици хиляди нишки дъжд, устремени през зеленото сияние към земята. Погледнех ли надолу, изпитвах чувството, че дъждът се лее точно върху една строго определена точка.

Свлякох се на леглото и изпуших две-три цигари, после звъннах на рецепцията, за да помоля да ми запазят място за влака на другата сутрин. Вече нямаше какво да правя в града.

До полунощ не спря да вали.