Харуки Мураками
Преследване на дива овца (14)

14.
Второто писмо на Плъха

(С пощенско клеймо от май тази година)

Струва ми се, че последното писмо бе прекалено бъбриво. Въпреки това изобщо не помня какво съм казал.

Отново си смених адреса. Сега съм на място, съвсем различно от всички места, където съм бил досега. Тук е наистина тихо. Може би прекалено тихо.

В известен смисъл съм достигнал окончателното си местоназначение. Имам чувството, че съм дошъл където ми е било съдено да дойда. И не само това, имам чувството, че се е наложило да плувам срещу течението, за да се добера дотук. Но това не е нещо, за което мога да съдя.

Колко нескопосно пиша! Толкова неясно, че сигурно нямаш представа за какво ти говоря. Или може би смяташ, че влагам прекалено голям смисъл в съдбата си. Ако наистина е така, виновен съм единствено аз.

Искам да знаеш, че колкото повече се опитвам да ти обясня какво става с мен, толкова повече започвам да се отклонявам по този начин. Въпреки това съм в добра форма. Може би в по-добра, отколкото някога съм бил.

Нека го кажа по-конкретно.

Както вече споменах, тук е невероятно тихо. Нямам какво да правя, затова чета книги (тук имам толкова много книги, че ще ми стигнат за цяло десетилетие) и слушам музика по радиото или грамофонни плочи (и от тях имам много тук). От десет години не съм слушал такава музика. За моя изненада „Ролинг Стоунс“ и „Бийч Бойс“ още ми харесват. Времето наистина е едно дълго, непрекъснато парче плат, нали? Обикновено режем късчета време, които да ни подхождат, затова се заблуждаваме да мислим, че времето ни е по мярка, то обаче продължава да си тече и тече.

Тук няма нищо, което да ми е по мярка. Наоколо няма никой, който да се превърне в мерило за всичко, да хвали или да осъжда другите за техните мерки.

Времето продължава да си тече все така непроменливо, като бистра река. Понякога само заради това, че съм тук, изпитвам чувството, че страницата ми е изчистена и празна и съм се върнал чак в първичното си състояние. Така например, видя ли кола, трябва да минат няколко секунди, докато осъзная, че това е кола. Със сигурност би трябвало да разбирам дълбоко в себе си, че пред мен е кола, но това някак си не достига непосредствено до будното ми съзнание. Напоследък ми се случва да го изживявам все по-често. Вероятно защото от доста време живея сам.

Най-близкият град е на час и половина път с автомобил. То дори не е град. Представи си най-малкия град, после го сведи до скелет. Съмнявам се, че си в състояние да го направиш. Но предполагам, че пак трябва да го наречеш град. Можеш да си купиш облекло, хранителни продукти и бензин. И ако ти се прииска да видиш други човешки същества, те са тук и можеш да ги срещнеш.

През цялата зима пътищата са заледени и по тях почти не минават коли. Извън пътищата е влажно, затова пръстта е замръзнала като шербет. Падне ли сняг, не можеш да кажеш кое е път и кое — не. Това е пейзаж, който би могъл да е на края на света.

Дойдох тук в началото на март. Минах с джипа с вериги на гумите през най-дълбоките преспи. Сякаш бях заточен в Сибир. Сега обаче е май и снегът се е стопил изцяло. От началото на април планините тътнат от лавини. Чувал ли си някога лавина? Веднага след нея се спуска почти съвършена тишина. Пълна, ненарушавана от нищо тишина. Губиш почти всякаква представа къде си. Толкова тихо е.

През цялото това време стоя запечатан в планината и от три месеца не съм спал с жена. Което всъщност не е чак толкова лошо. Въпреки това, ако остана тук още толкова, знам, че ще изгубя всякакъв интерес към хората, а не искам да го правя. Затова смятам, щом времето се позатопли, да се поразтичам и да си намеря жена. Не искам да се хваля, но никога не съм се затруднявал да си намеря жена. Стига да не ми пука — а престоят ми тук си е живо доказателство, че не ми пука, — нямам проблем със сексапила. За мен не е кой знае какво да сваля някоя. Проблемът е, че тази моя способност ме притеснява. Иначе казано, когато нещата стигнат до определена точка, губя представа къде завършвам аз и къде започва сексапилът ми. Нещо като това къде завършва Оливие и къде започва Отело. Затова усетя ли, че не получавам обратно онова, което съм вложил в ситуацията, мятам всичко зад борда. А това създава неприятности на всички наоколо. Целият ми живот досега не е нищо друго, освен генерална репетиция на това, която се повтаря отново и отново.

Този път обаче мога да съм благодарен (и наистина съм), че нямам какво да изхвърлям зад борда. Страхотно чувство. Единственото, което бих могъл да изхвърля, съм самият аз. Няма да е никак зле да се изхвърля зад борда. Не, вече започва да звучи сълзливо. Но самата мисъл изобщо не е сълзлива. Не се самосъжалявам. Само изглежда така, когато го пиша.

Стон и ридание.

Та за какво, да го вземат мътните, говорех?

Точно така, за жени.

Всяка жена си има чекмедже с надпис „красота“, натъпкано с какви ли не безсмислени джунджурии. Това ми е стихията. Вадя една по една джунджуриите, бърша ги от прахта и откривам в тях някакъв смисъл. Всъщност сексапилът според мен се свежда точно до тези неща. И какво от това? За какво е нужно то? Оттам нататък няма къде да ходя, мога само да престана да бъда такъв, какъвто съм.

И така, сега си мисля чисто и просто за секс. Когато насочвам вниманието си само върху секса, не се налага да се гърча и да умувам дали се самосъжалявам.

Все едно пия бира на бреговете на Черно море.

Току-що прочетох какво съм написал дотук. На места има известна непоследователност, но по моя преценка съм го написал доста откровено. И става още по-откровено от това, че е скучно.

Сякаш дори не пиша това писмо на теб. Пощенската кутия може би е там, докъдето се простират мислите ми. Но ти не ме критикувай много. До най-близката пощенска кутия е час и половина път с джип.

Оттук нататък писмото е адресирано до теб.

Искам да те помоля за две услуги. И двете не са особено спешни, затова ги изпълни, когато сметнеш за добре. Наистина ще ти бъда признателен. Допреди три месеца вероятно нямаше да намеря сили да искам каквото и да било от теб. Но сега го мога. Предполагам, че бележа напредък.

Първата молба е донякъде сантиментална. В смисъл че е свързана с „миналото“. Преди пет години, когато избягах от града, бях толкова объркан и бързах толкова много, че забравих да се сбогувам с доста хора. Най-вече с теб, с Джи и с една жена, която не познаваш. Предполагам, че с теб може би ще се срещна, за да ти кажа очи в очи „довиждане“ но знам, че с другите двама няма да имам никога тази възможност. Затова, ако някога се върнеш там, дали може да им кажеш от мое име „довиждане“?

Знам, че молбата ми е себична. Би трябвало да им напиша сам. Но да ти призная, предпочитам ти да се върнеш и да отидеш при тях вместо мен. Знам, че така те ще усетят по-добре чувствата ми. Пращам ти отделно адреса и телефонния номер на жената. Ако вече се е преместила да живее другаде или се е омъжила, добре, не е нужно да я виждаш. Остави нещата така. Но ако е още на същия адрес, й предай много поздрави от мен.

На всяка цена предай много поздрави и на Джи. Изпийте по една бира за мое здраве.

Това е първата молба.

Втората услуга, за която те моля, сигурно е малко странна.

Прилагам една фотография. Снимка на овце. Иска ми се да я поместиш някъде, все едно къде, но някъде, където хората да я виждат. Давам си сметка, че молбата ми звучи неуместно, но няма кого друг да помоля. Ако ми направиш тази услуга, ще ти преотстъпя сексапила си до последната капчица. Но не мога да ти кажа защо. Снимката е важна за мен. Някога, по-нататък ще ти обясня всичко.

Прилагам чек. Покрий с него разходите, в които ще влезеш. Не е нужно да се притесняваш за пари. Дори не знам как да си харча парите, пък и сега това е кажи-речи всичко, което мога да направя за теб.

Гледай да не забравиш да изпиеш една бира за мое здраве.

Твоят приятел,

Плъха

Намерих писмото в пощенската кутия, докато излизах от апартамента си, и го прочетох на бюрото в офиса.

Пощенското клеймо беше заличено дотолкова, че изобщо не се четеше. Разкъсах плика. Вътре имаше чек за сто хиляди йени, листче с името и адреса на някаква жена и черно-бяла снимка на овце. И този път писмото беше написано на бледозелена хартия, а чекът беше издаден от банка в Сапоро. Това означаваше, че Плъха се е прехвърлил още по на север, на Хокайдо.

Частта с лавините не ми направи впечатление, но както се бе изразил и самият Плъх, писмото ме изуми като много откровено. Освен това никой не праща на шега чек за сто хиляди йени. Отворих чекмеджето на бюрото и метнах вътре плика и всичко останало.

Може би защото по онова време бракът ми се разпадаше, но онази година пролетта не ме радваше. Жена ми не се беше прибирала от четири дни. Четката й за зъби до мивката беше засъхнала и се беше напукала като вкаменено изкопаемо. Млякото в хладилника миришеше на прокиснало, а котаракът беше вечно гладен. Върху това състояние на нещата се лееше лениво пролетно слънце. Поне слънчевата светлина винаги е безплатна.

Дълга, затлачена задънена улица — може би точно каквото целеше жена ми.