Харуки Мураками
Преследване на дива овца (13)

13.
Първото писмо на Плъха

(С пощенско клеймо от 21 декември, преди една година)

Е, как я караш?

Имам чувството, че е минало страшно много време, откакто те видях за последен път. Колко ли години има оттогава? Коя година беше?

Струва ми се, че малко по малко съм изгубил представа за времето. Сякаш над главата ми пляска с криле невъзможно плосък кос и аз не мога да преброя до повече от три. Ще прощаваш, но нали нямаш нищо против да броиш ти?

Избягах от града, без да казвам на никого, и ти може би си се притеснил. Или може би си се ядосал, че съм тръгнал, без да ти кажа и дума. Знаеш ли, многократно съм се канил да ти обясня всичко, но все не намирах сили. Написах куп писма и ги скъсах всичките. Би трябвало да е очевидно, а не знаех как да обясня на околните онова, което не можех да обясня дори на самия себе си.

Предполагам.

Никога не ме е бивало да пиша писма. Всичко ми хрумва отзад напред. Употребявам все погрешните думи. Сякаш това не стига, писането на писма ме обърква още повече. И тъй като нямам чувство за хумор, съвсем се обезсърчавам от себе си.

Като цяло хората, които умеят да пишат писма, не изпитват нужда да го правят. Имат предостатъчно живот, който да живеят в собствения си контекст. Това, разбира се, е само мое мнение. Може би е невъзможно да живееш в някакъв контекст.

Сега е ужасно студено и ръцете ми са изтръпнали. Сякаш не са мои. Мозъкът ми също сякаш не е мой. Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг. И се трупа ли, трупа, пак като мозъка на друг. (Какви са тия глупости?)

Ако не броим студа обаче, съм добре. А ти? Няма да ти кажа адреса си, но ти не го приемай лично. Не че се опитвам да скрия нещо от теб. Искам да го знаеш. Това за мен е болен въпрос. Просто имам чувството, че ако ти кажа адреса си, в същия миг нещо вътре в мен ще се промени. Не мога да го изразя добре.

Струва ми се обаче, че ти винаги разбираш много добре онова, което не мога да изразя много добре. Лошото е, че накрая ми е още по-трудно да се изразявам добре. Явно е вроден недостатък.

Всеки, разбира се, си има недостатъци. Най-големият ми недостатък е, че от година на година вродените ми недостатъци стават все по-големи. Сякаш отглеждам вътре в себе си кокошки. Кокошките снасят яйца и от яйцата се излюпват други кокошки, които също снасят яйца. Това живот ли е? С всичките недостатъци, които нося в себе си? Оправям се, разбира се, някак си. Но в крайна сметка не там е въпросът, нали?

При всички положения съм решил да не ти давам адреса си. Сигурен съм, че така е по-добре. За мен и за теб.

Вероятно е щяло да бъде по-добре, ако се бяхме родили през деветнайсети век в Русия. Аз щях да бъда княз Еди-кой си, ти пък щеше да бъдеш граф Този и този. Щяхме да ходим заедно на лов, щяхме да се дуелираме, щяхме да сме съперници в любовта, щяхме да имаме метафизичните си недоволства, щяхме да пием бира, докато наблюдаваме залеза от бреговете на Черно море. В по-късни години двамата щяхме да се забъркаме в един или друг метеж и щяха да ни заточат в Сибир, където щяхме да умрем. Блестящо, нали? Сигурен съм, че ако се бях родил през деветнайсети век, щях да пиша по-добри романи. Сигурно нямаше да бъда Достоевски, но щях да стана прочут второразреден белетрист. А какво щеше да правиш ти? Може би щеше да си бъдеш отначало докрай просто граф Този и този. Сигурно нямаше да е толкова лошо да си просто граф Този и този. Щеше да бъде хубаво, като за деветнайсети век.

Но хайде, стига с това. Да се върнем към двайсети век.

Нека ти разкажа за градовете, които съм видял.

Не за града, където съм роден, а за други, различни градове.

По света наистина има много най-различни градове. Всеки със свои си особености, неразбираеми неща, които ме привличат. Именно заради това последните няколко години минах през доста градове.

Където и да се озова, просто тръгвам напосоки — винаги има малък централен площад, където е сложена карта на града и започва търговска улица. Поне това е еднакво навсякъде. Дори кучетата изглеждат еднакви. Първото, което правя, е да обиколя набързо града, а после тръгвам към брокера на недвижими имоти, за да потърся евтина квартира с пълен пансион. Пришълец съм и в началото никой, естествено, не ми се доверява, но както знаеш, стига да реша, умея да се държа прилично. Дай ми петнайсет минути, и ще се сприятеля почти с всички. След като направя това, преценявам къде мога да се впиша и събирам най-различна информация за града.

После тръгвам да търся работа. Това също започва със сприятеляване с най-различни хора. Сигурен съм, за човек като теб звучи като падение (а можеш да ми вярваш, че съм се нагледал на падения), понеже знаеш, че така и така ще останеш в града някакви си четири месеца. Но няма нищо сложно да се сприятелиш с хората. Издирваш местната кръчма, където се навъртат всички хлапетии (всеки град си има кръчма, тя е нещо като неговият пъп), ставаш редовен посетител, срещаш се с хора, намираш си някаква работа. Представяш се, разбира се, с някакво правдоподобно име и житейска история. И така, вече съм натрупал цял низ имена и самоличности, направо няма да повярваш. Понякога забравям какъв съм бил в началото.

Колкото до работата, съм се хващал на какви ли не длъжности. Повечето бяха скучни, но на мен пак ми е приятно да работя. Най-често са ме назначавали по бензиностанции. А също барман в някоя дискотека. Работил съм и по книжарници и дори в една радиостанция. Хващал съм се и надничар. Пласьор на козметика. Да ти кажа, бях се прочул като амбулантен търговец. И съм преспал с доста жени. Не е чак толкова лошо да спиш с жени и пред всяка да се представяш с различно име и самоличност.

Вече имаш представа с всичките й разновидности.

Сега съм на двайсет и девет години, след девет месеца ще стана на трийсет.

Още не зная дали ставам за такъв живот. Не знам дали има нещо общовалидно в желанието да не се заседяваш на едно място. Но както някъде е написал някой, за да живееш дълго, местейки се от място на място, трябва да притежаваш едно от следните три неща: религиозна нагласа, творческа нагласа или нагласа на медиум. Ако се отличаваш с една от тези нагласи, но само в малка степен, и дума не може да става за живот, при който се местиш дълго от място на място. При всички положения не си представям да притежавам някое от тези три качества. В краен случай бих могъл да проявя някое от тях… всъщност по-добре да не го правя.

Иначе някой ден може да се окаже, че съм отворил погрешната врата, колкото да установя, че няма връщане назад. Но ако вратата е била отворена, защо пък да не опитам. Така де, не мога цял живот да се колебая.

Така, общо взето, стоят нещата.

Както казах в началото (всъщност казах ли го?), сетя ли се за теб, ми става малко неудобно. Защото сигурно ме помниш от времето, когато бях сравнително нормален.

Твоят приятел,

Плъха

П.П. Прилагам един роман, който съм написал. За мен той вече не означава нищо, затова прави с него каквото решиш. Изпращам го със специална пратка, за да съм сигурен, че ще го получиш до 24 декември. Дано стигне навреме.

При всички положения честит рожден ден.

И между другото, честита Коледа.

Пратката на Плъха беше напъхана в пощенската кутия на апартамента ми на 29 декември. Беше цялата намачкана. Към нея имаше прикрепена разписка, с която я препращаха от предишния ми адрес. Нямаше как да съобщя на Плъха, че съм се преместил.

Четири страници светлокафява хартия, запълнени от край до край с писмото му. Прочетох го три пъти, после извадих плика, за да видя размазаното пощенско клеймо. Плъха го беше пратил от място, за което изобщо не бях чувал. Свалих от лавицата с книгите атласа и го намерих.

Думите на Плъха бяха достигнали до мен от малко градче в северния край на Хоншу — петънце насред префектура Аомори. Според справочника с разписанието на влаковете то се намираше на около час път от град Аомори. Там всеки ден спираха пет влака: два сутрин, един на обед и два вечер.

Ходил съм няколко пъти в Аомори през декември. Мразовито. Светофарите замръзват.

Показах писмото на жена си, на жена си от онова време, де. Единственото, което тя успя да изрече, бе: „Клетият той.“ Вероятно искаше да каже: „Клетите вие.“ Карай, вече е все тая.

Метнах в чекмеджето на бюрото романа, който беше към двеста страници, без да си давам труда да прочета заглавието. И аз не знам защо, просто не ми се четеше. Писмото ми стигаше.

Придърпах един стол пред електрическата печка и изпуших три цигари.

Второто писмо на Плъха се получи през май следващата година.