Харуки Мураками
Преследване на дива овца (12)

12.
Защо точно всемирът на червея

Има символични сънища — сънища, символизиращи някаква действителност. Има и символична действителност — действителност, символизираща сън. Символите могат да се нарекат почетни градски съветници на всемира на червея. Във всемира на червея няма нищо необичайно, ако една дойна крава търси клещи. Кравата все някога ще си получи клещите. Това няма нищо общо с мен.

Но фактът, че кравата е избрала мен, за да се сдобие с клещи, променя всичко. Потапя ме в цяла вселена от алтернативни съображения. И в тази вселена на алтернативните съображения най-голямата трудност е, че всичко става сложно и провлачено. Питам кравата:

— За какво са ти клещи?

А кравата отговаря:

— Наистина съм гладна.

Затова я питам:

— Щом си гладна, за какво са ти клещи?

Кравата отговаря:

— За да ги закрепям за клоните на прасковата.

Питам я:

— Защо точно на прасковата?

На което кравата отвръща:

— Нали затова ти дадох вентилатора?

И така нататък. Изход не се намира, аз започвам да негодувам срещу кравата, а кравата започва да негодува срещу мен. Такъв е погледът на червея върху неговия всемир. Единственият начин да се измъкнеш от този всемир на червея е да сънуваш друг символичен сън.

Мястото, където огромното четириколесно превозно средство ме отведе този септемврийски следобед, със сигурност беше в епицентъра на всемира на червея. С други думи, молитвата ми не беше чута.

Огледах се и ми спря дъхът. Видях точно онова, от което ни спира дъхът.

 

 

Лимузината беше спряла на висок хълм. Зад нас беше посипаният с чакъл път, по който бяхме дошли — виеше се през прекалено живописната местност към парадната порта в далечината. Тя беше вероятно на цели петнайсетина минути, ако вървиш, без да бързаш. От двете страни на пътя имаше кедри и живачни лампи, наслагани като поставки за моливи на еднакво разстояние. По стволовете на всички кедри имаше безброй цикади, които надаваха трескав писък, сякаш наближаваше краят на света.

От двете страни на редиците кедри имаше старателно подравнени морави, спускащи се полегато към брегове, изпъстрени с азалии, хортензии и други растения, които не бях в състояние да разпозная. Вляво и вдясно над моравата се понесе цяло ято скорци, наподобяващо безцелното преселение на пясъчна дюна.

От двете страни на хълма имаше каменни стъпала: стъпалата вляво се спускаха към японска градина с каменен светилник и езеро, а стъпалата вдясно водеха към малко игрище за голф. В края на игрището имаше беседка с цвят на стафиди, а от другата страна се издигаше антична гръцка статуя от камък. Зад тях имаше огромен гараж, където друг шофьор миеше с маркуч друга лимузина. Не можех да кажа каква марка е, но не беше стар фолксваген.

Кръстосах ръце и се огледах още веднъж. Дума да няма, безупречен градински изглед, но о, каква гледка.

— А къде е пощенската кутия? — попитах аз най-безочливо.

Все някой ходеше сутрин и вечер да взема вестника.

— Пощенската кутия е при задния вход — отвърна шофьорът.

Внезапно откровение. Ама разбира се, как беше възможно да няма заден вход!

 

 

След като приключих с огледа на парка, се обърнах право напред и се озовах с лице към извисила се масивна постройка.

Сградата беше… как ли да се изразя… болезнено самотна. Нека обясня. Да предположим, че имаме някакво понятие. От само себе си се разбира, че от тази норма все има някакви дребни изключения. С времето тези изключения се разпростират като петна, докато накрая образуват друго понятие. А то се сдобива с други изключения. Та сградата беше точно такава — някаква древна форма на живот, която се е развивала слепешката, стремейки се към неизвестно каква цел.

В първото си въплъщение тя явно е била в западен стил от периода Мейдзи. В двуетажната къща в кремав цвят се влизаше през портик с висок таван. Огромни двукрили прозорци в истински старовремски стил, боя, която от време на време е била освежавана. Както можеше да се очаква, покривът беше покрит с мед, а водосточните тръби бяха масивни като римски акведукт. Сама по себе си къщата беше красива и излъчваше старовремско очарование.

Но после се беше появил архитект шегобиец, който отдясно на първоначалната постройка беше прибавил друго крило в същия стил и цветова гама. Намерението не беше лошо, но резултатът не бе от най-приятните. Все едно да поднесете върху една и съща чиния шербет и броколи.

Това злочесто съчетание беше стояло непокътнато няколко десетилетия, докато някой беше добавил отстрани каменна кула. На върха на тази кула беше закрепен декоративен гръмоотвод. Грешка. Сградата бе предопределена да бъде ударена от гръм и опожарена от него.

Имаше и покрита с мрачен покрив пътека, свързваща кулата направо с второ крило. То също изглеждаше напълно откъснато от къщата, макар и да личеше някакъв обединителен мотив. Нека го наречем „взаимно противопоставяне на идеологии“. Второто крило навяваше тъга точно като магарето, което, сложено между две еднакви кофи с храна, умира от глад, докато се опитва да реши от коя първо да хапне.

Вляво от първоначалната постройка се простираше традиционна едноетажна японска вила, която беше точно толкова в разрез с множеството вече налични елементи. С великолепни коридори, застлани с дъски като пътеки за боулинг и заобиколени от жив плет и добре подкастрени борове.

Тази къща, смесица от три разнородни постройки и от атракции, които тепърва предстояха, беше кацнала на хълма и не представляваше обичайна гледка. В случай че се свеждаше до нечий величествен замисъл, строен в продължение на дълги години в опит да те изтръгне от вцепенението и да прогони съня, можеше да се каже, че усилието се е увенчало с възхитителен успех. Излишно е да уточнявам, че такова предположение е малко вероятно. Чудовищната постройка не беше нищо повече от олицетворение на парите, на камари от пари, върху което епоха след епоха се бяха упражнявали цял низ второразредни таланти.

Явно съм се взирал в това привидение доста дълго, когато забелязах до себе си шофьора, който си гледаше часовника. Поза, с която явно беше свикнал. Вероятно беше стоял на същото място с неизвестен брой хора, които е карал тук. И които до последния са зяпали точно по същия начин всичко наоколо.

— Разглеждайте си спокойно, господине. Не бързайте — каза той. — Разполагаме с още осем минути.

— Със сигурност е голяма — отбелязах аз, понеже не знаех какво друго да кажа, което да не е толкова неуместно.

— Осем хиляди и седемстотин квадратни метра — поясни шофьорът.

— Няма да се изненадам, ако имате тук и действащ вулкан — засмях се аз в опит да внеса поне малко лекота.

Но шегата ми не беше оценена. Тук не се шегуваше никой.

Така минаха осем минути.

 

 

Бях отведен през входното антре в голяма стая в западен стил точно отдясно. Таванът с красиви гипсови орнаменти беше невероятно висок. Вътре имаше хубаво старинно канапе и ниска масичка, а на стената беше окачен натюрморт, самото въплъщение на реализма. Ябълки, ваза и нож. Може би замисълът беше ябълките да се разцепят с вазата и после да се обелят с ножа. След това семките и огризките да отидат във вазата.

На прозорците бяха окачени дебели завеси над дантелени пердета, дръпнати встрани и прихванати с ширити от същия плат. През отвора между завесите се виждаше относително спокойна част от градината. Красивият дъбов паркет беше лъснат до блясък. Половината под беше застлан с дебел, макар и поизбелял килим.

Стаята не беше лоша. Изобщо не беше лоша.

В нея влезе възрастна прислужница в кимоно, която остави чаша гроздов сок и си тръгна, без да казва и дума. Вратата щракна и се затвори. После всичко потъна в мъртвешка тишина.

Върху ниската масичка имаше сребърна табакера, запалка и пепелник, съвсем същите, както в лимузината. Със същата емблема с овца. Извадих от джоба една от цигарите си с филтър, запалих я със сребърната запалка и издишах към високия таван облаче дим. После отпих от гроздовия сок.

 

 

След десет минути вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж в черен костюм. Не каза: „Добре дошли“ или „Извинявайте, че ви накарах да чакате“. Аз също не казах нищо. Мъжът седна срещу мен, понаведе глава и ме огледа.

Със сигурност мина доста време.