Харуки Мураками
Преследване на дива овца (11)

11.
Лимузината и нейният шофьор

Колата дойде в четири, както беше обещано. Точно на минутата, като часовник с кукувичка. Секретарката ме събуди и ме изтръгна от дълбокия сън. След това отидох в банята и си наплисках лицето с вода. Сънеността ми изобщо не се разсея. В асансьора, докато слизах, се прозинах три пъти. Прозевки като за съдебен иск. Но кой щеше да го заведе? Кого щяха да съдят, освен самия мен?

Пред входа на сградата се извисяваше огромна лимузина — не лимузина, а истинска подводница. Под капака на автомобила преспокойно можеше да живее цяло обедняло семейство, толкова голям беше той. Прозорците бяха матовосини, огледални, така че да не се вижда вътре. Корпусът беше страховито черен, а по калниците и дори по джантите нямаше и прашинка.

До лимузината като струнка се беше изпънал шофьор на средна възраст в безупречно бяла риза и оранжева вратовръзка. Истински шофьор. Беше достатъчно да се приближа, та той да отвори без една-едничка дума вратата на колата. Проследи ме с поглед, докато се настаних удобно, после затвори вратата. Качи се зад волана и затвори и своята врата. И всичко това почти беззвучно, все едно е хвърлил карта за игра. Както седях в лимузината и я сравнявах със своя фолксваген костенурка, който бях купил от един приятел, вътре беше тихо, все едно бях на дъното на езеро, а в ушите ми има тапи.

Отвътре колата беше оборудвана по последна дума на техниката. Човек го очаква в една лимузина, но макар и вкусът на повечето така наречени луксозни аксесоари да е доста спорен, тук нямаше нищо спорно. В средата на седалката, наподобяваща канапе, имаше лъскав телефон с бутони, а до него бяха наредени сребърна табакера, запалка и пепелник. Отзад на шофьорската седалка имаше сгъваема масичка. Климатикът беше ненатрапчив и естествен, килимът — дебел и пухкав.

Още преди да съм усетил, лимузината потегли като вана, плъзгаща се по живачено море. За тая красавица сигурно беше хвърлена баснословна сума.

 

 

— Да пусна ли някаква музика? — попита шофьорът.

— Може би нещо успокояващо.

— Веднага, уважаеми господине.

Той бръкна под седалката, избра касета и докосна един от бутоните върху светлинното табло. Сякаш от дън земя зазвуча спокойна соната за виолончело. Безупречна партитура, безупречно изпълнение.

— Винаги ли ви пращат да вземате хора с автомобила? — полюбопитствах аз.

— Да — потвърди предпазливо шофьорът. — Напоследък правя само това.

— Ясно.

— Първоначално лимузината беше главно за Шефа — продължи след малко шофьорът, вече не беше така предпазлив. — Но при състоянието, в което Шефа е тази пролет, той не излича често. Защо обаче колата да се оставя да бездейства? Сигурен съм, знаете, че автомобилът трябва да се кара постоянно, иначе не върви както трябва.

— Разбира се — потвърдих аз.

Значи не беше организационна тайна, че Шефа е с разклатено здраве. Извадих от табакерата една цигара, огледах я, доближих я до носа си. Изработена по поръчка, обикновена на вид цигара без марка, с аромат като на руски тютюн. Подвоумих се дали да я изпуша, или да я пъхна в джоба си, но накрая просто я върнах. В средата и на запалката, и на табакерата имаше сложна емблема. Емблема с овца.

С овца ли?

Поклатих глава и затворих очи. Не проумявах нищо. Откакто в живота ми се беше появила снимката с овцете, нещата сякаш бяха започнали да ми се изплъзват.

— Скоро ли ще пристигнем? — попитах аз.

— След трийсетина-четирийсет минути, в зависимост от натовареността по улиците.

— В такъв случай дали е възможно да намалите малко климатика? Мисля да подремна.

— Разбира се, уважаеми господине.

Шофьорът пусна на по-слабо климатика, после завъртя рязко едно копче върху светлинното табло. Нагоре се плъзна дебело стъкло, което отдели напълно задната седалка от мястото на шофьора. Обгърна ме почти пълна тишина, ако не броим тихите звуци на Бах, но сега вече едва ли нещо можеше да ме изненада. Зарових чело в задната седалка и задремах.

Присъни ми се дойна крава. Тази крава беше хубава и такава една дребна, от онези, които изглеждат тъй, сякаш са минали през какво ли не. Разминахме се на голям мост. Беше приятен пролетен следобед. Кравата носеше на единия си рог стар електрически вентилатор и аз я попитах дали ще ми го продаде евтино.

— Не разполагам с много пари — казах й.

И наистина си беше така.

— Добре тогава — отвърна кравата, — готова съм да ти го дам срещу едни клещи.

Сделката си беше изгодна. И така, ние с кравата отидохме заедно у нас и аз преобърнах къщата с надеждата да намеря клещите. Но тях все ги нямаше и нямаше.

— Странно — казах аз, — вчера си бяха тук.

Тъкмо пренесох един стол, за да се кача на него и да погледна отгоре на шкафчето, когато шофьорът ме потупа по рамото.

— Пристигнахме — съобщи той лаконично.

Вратата на автомобила се отвори и върху лицето ми падна гаснещата светлина на летния следобед. Хиляди цикади се късаха да цвърчат оглушително, все едно някой навиваше часовник с пружина. Носеше се наситената миризма на пръст.

Слязох от лимузината, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Замолих се в съня да няма някаква символика.