Харуки Мураками
Преследване на дива овца (29)

29.
Раждането, възходът и падението на град Джунитаки

Качихме се на ранния влак от Сапоро за Асахикава. Отворих една бира и се разположих удобно с дебелата „Истинска история на град Джунитаки“ с обложка. Джунитаки беше градът, край който се намираше чифликът на Овчия професор. Едва ли щеше да ми бъде от полза да чета историята му, но това нямаше и да ми навреди.

Авторът беше роден през 1940 година в Джунитаки; след като завършил литература в Университета на Хокайдо, се изявявал като деен местен историк, поне така пишеше на корицата. Въпреки че се е изявявал толкова дейно, беше написал само една книга. Издадена през май 1970 година. Първо и вероятно единствено издание.

 

 

Според автора първите хора, дошли да се заселят на мястото на днешен Джунитаки, се появили през лятото на 1881 година. Общо осемнайсет души, всички бедни мръсни селяни от Цугару, които не притежавали друго, освен оскъдни селскостопански сечива, дрехи, завивки, тенджери и ножове.

Те минали през село на етническото малцинство айну недалеч от Сапоро и с малкото пари, с които разполагали, наели за водач строен черноок младеж. В превод името му на айну означавало „Пълна месечина, която се смалява“ (а това според автора издавало склонност към маниакална депресия).

Младежът вероятно не бил роден за водач, но пак се справил по-добре, отколкото човек би могъл да си помисли в началото. Макар че почти не разбирал японски, той повел осемнайсетте мрачни, подозрителни селяни на север, по течението на река Ишикари. Представял си много добре къде да отиде, за да намери плодородна земя.

На четвъртия ден групата пристигнала на мястото. Там имало много вода и всичко наоколо било изпъстрено с цветя.

— Тук е добре — рекъл младежът. — Малко диви зверове, плодородна почва, колкото искате сьомга.

— Не става — отсякъл водачът на селяните. — Искаме по-нататък.

Младежът отсъдил, че те се надяват да намерят по-добра земя, ако походят още малко. Добре тогава. Щом искат, така да бъде — към вътрешността!

И тъй, групата продължила още два дни похода си на север. Там младежът намерил възвишение, където почвата не била така плодородна, както на предишното място, но поне нямало опасност от наводнения.

— Какво ще кажете? — попитал той. — И тук е хубаво.

Селяните поклатили глави.

Сцената се повтаряла отново и отново, докато накрая те излезли на мястото, където се намира днешен Асахикава. На седем дни и сто и шейсет километра от Сапоро.

— Какво ще кажете за тук? — попитал младежът, по-несигурен от всякога.

— Не става — отвърнали селяните.

— Но оттук нататък ще започнем да се качваме в планината — предупредил младежът.

— Нищо — отвърнали щастливи селяните.

И те прекосили Шиогарийския проход.

Излишно е да казваме, че си имало причини селяните да подминат плодородните низини и да настояват да навлязат още по-навътре в дивата пустош. Те били задлъжнели. Били избягали от града заради големи дългове и искали да се отдалечат възможно най-много от цивилизацията.

Младежът айну нямало как да го знае, разбира се. Първоначалната му изненада, задето селяните са отхвърлили плодородната обработваема земя, съвсем естествено прераснала в изумление, потиснатост и загуба на самочувствие.

Въпреки това младежът бил достатъчно сложен по характер и след като прекосил заедно с групата Шиогарийския проход, се оставил в ръцете на неразбираемата съдба и продължил да ги води все по на север. Стараел се да избира най-трудните пътеки и най-опасните мочурища, само и само да угоди на господарите си.

На четири дни път от Шиогарийския проход групата излязла при река, която течала на запад. Всички се съгласили да поемат на изток.

В тази посока се натъкнали на ужасни пътеки през ужасни местности. Едвам се промушвали през моретата нисък бамбук, правели просеки из тревата с човешки бой, през която се провирали по половин ден, газели кал, която им стигала до гърдите, катерели се по зъбери, само и само да стигнат още по на изток. Нощували край реката и докато спели, се ослушвали — да не би да вият вълци. Издраните им от бамбука ръце постоянно били нападани от цели рояци комари, малки и големи, които се пъхали в ушите им и им пиели кръвта.

След като вървели пет дни на изток, видели, че пътят отпред е препречен от планини и те не могат да продължат нататък. Младежът предупредил, че и да се прехвърлят през планините, там не е годно за живот. Щом го чули, селяните спрели. Това станало на 8 юли 1881 година, на двеста и четирийсет километра от Сапоро.

Първото, което сторили, било да огледат наклона на местността, да опитат водата, да проверят почвата. Тя, общо взето, ставала за обработване. Сетне поделили помежду си земята и вдигнали в средата колиба, където всички да се събират.

Младежът айну се натъкнал на хайка ловци, негови сънародници, които минавали оттам.

— Как се нарича това място? — попитал ги той.

— Нима смяташ, че тая проклета местност изобщо заслужава име? — отвърнали те.

И така засега отвоюваните земи си останали без име. Но и на селището не му трябвало име, тъй като на шейсет и пет километра наоколо нямало друго населено място (най-малкото такова, което да се стреми към общуване с хора). През 1889 година един от чиновниците, натоварени от областната управа с преброяването на населението, настоял заселниците да кажат някакво име, те обаче си останали непоклатимо безразлични. Събрали се със сърповете и мотиките в общинската колиба и решили да не дават име на селището си. Чиновникът бил притиснат до стената. Единственото, което можел да направи, било да преброи водопадите на близката река, общо дванайсет на брой, и да съобщи в областната управа, че селището се казва Джунитаки-бураку, или Селището с дванайсетте водопада. Оттук нататък то поне на хартия се казвало Джунитаки-бураку (а по-късно Джунитаки-мура, или Селото с дванайсетте водопада).

 

 

Местността описвала дъга от шейсет градуса, вместена между две планини, и по средата била разделена от дълбоко ждрело. Наистина проклета местност. Всичко наоколо било обрасло с нисък бамбук и с огромни вечнозелени дървета, разпрострели надлъж и нашир коренищата си. Вълците, лосовете, мечките, ондатрите и птиците си оспорвали оскъдната храна в дивата пустош. Гъмжало от мухи и комари.

— Всички вие наистина ли искате да живеете тук? — изумил се младият айну.

— И още как — отвърнали селяните.

 

 

Не е ясно защо вместо да се прибере у дома, младежът айну предпочел да остане с преселниците. Авторът (който обичаше да се впуска в догадки) изказваше предположението, че вероятно му е било любопитно. При всички положения, ако не бил останал, е съмнително, че заселниците са щели да оцелеят през зимата. Младежът ги научил как да търсят в пръстта зимни зеленчуци, как да не загинат в преспите, как да ловят риба на замръзналата река, как да залагат капани за вълци, как да избегнат вниманието на мечките преди зимния им сън, как да определят по посоката на вятъра какво ще бъде времето, как да не премръзнат, как да приготвят храна от бамбуковите корени, как да секат в строго определена посока вечнозелени дървета. Не след дълго всички признавали колко ценен за тях е младежът, а той си възвърнал самоувереността. Накрая се прекръстил с японско име и взел за жена дъщерята на един от преселниците, която му родила три деца. Той вече не бил „Пълна месечина, която се смалява“.

Но въпреки полезните в бита познания на младежа айну, участта на преселниците била горчива. През август всяко от семействата вече си било вдигнало колиба, но тези колиби били сковани набързо от нацепени дънери и почти не предпазвали от есенния вятър. Мнозина се събуждали колкото да видят до възглавницата си две педи сняг. Повечето семейства имали само по една завивка и на мъжете обикновено им се налагало да спят, свити на кравай край огъня. След като привършили запасите си от храна, преселниците тръгнали да търсят риба и спаружени диви растения, които намирали под дълбоките преспи. Зимата се случила особено люта. Ала никой не починал. Нямало разправии, нямало сълзи. Силата им била във вродената бедност.

Запролетило се. Родили се две деца и заселниците станали двайсет и един на брой. Два часа преди да родят, майките работели на къра, на сутринта след раждането пак излизали по нивите.

Селяните засадили зърно и картофи. Мъжете сечали дървета и горели корените, за да направят още ниви. По лицето на земята се зародил нов живот, младите растения носели плод, но точно когато заселниците въздъхнали от облекчение, ги нападнали цели пълчища скакалци.

Те връхлетели откъм планината. Отпърво приличали на грамаден черен облак. После се чул тътен. Никой не си и представял какво ще ги сполети. Знаел само младежът айну. Той наредил на мъжете да накладат огньове по нивите си. Те лиснали последните капки дървено масло върху последната си покъщнина и подпалили всичко, до което успели да се доберат. Жените удряли с чукала по тенджери. Заселниците правели всичко по силите си, но това всичко не било достатъчно. Стотици хиляди скакалци се спуснали над реколтата и я унищожили. Не оставили след себе си нищо.

Щом си тръгнали, младежът отишъл на нивите и се разридал. Никой от заселниците не проронил и сълза. Събрали мъртвите скакалци и ги изгорили, после, щом видели, че те са се превърнали на пепел, продължили да разчистват земя.

През цялата следваща зима пак се хранели с риба и диви зеленчуци. През пролетта се родили още три деца. Хората засадили нивите. През лятото отново били посетени от скакалци. И реколтата отново била опоскана до корен. Този път обаче младежът айну не се разридал.

На третата година набезите на скакалците най-сетне се прекратили. Яйцата им били изтребени от проточилите се дъждове. Но пък те унищожили и реколтата. На следващата година пък се появили невиждан брой бръмбари, а на по-следващата било необичайно студено.

 

 

След като прочетох дотук, затворих книгата, отворих поредната бира и извадих от раницата сандвич с хайвер.

Приятелката ми седеше със скръстени ръце срещу мен — беше заспала бързо. Сутрешното есенно слънце падаше полегато през прозореца на влака и разстилаше върху скута й тънко одеяло от светлина. Отнякъде долетя мушица, която запърха като късче хартия. Накрая кацна върху гърдата на приятелката ми, постоя, постоя и пак политна. Щом мушицата отлетя, приятелката ми изглеждаше малко по-стара.

Изпуших една цигара и отново зачетох „Истинската история на град Джунитаки“.

 

 

На шестата година селището вече се изхранвало само̀. Реколтата била добра, колибите били с обновена покъщнина, всички били свикнали с живота в студен климат. Сред колибите се появили обковани с дъски къщи, били направени огнища, били окачени светилници. Хората натоварили на една лодка излишъците от реколтата, чирози и лосови рога, пътували два дни до пазара в най-близкия град и в замяна купили сол, дрехи и дървено масло. Някои се научили да правят дървени въглища от дърветата, които сечали, за да разчистят място за ниви. Нагоре по течението на реката се появили още няколко подобни селища, с които те търгували.

Продължавали да разчистват нови и нови ниви и по едно време станало ясно, че селището изпитва остра нужда от работна ръка, ето защо заселниците свикали селския съвет и след два дни решили да поискат подкрепление от родния си град. Изникнал въпросът с неиздължените дългове, но от отговорите на въпросите, които задавали предпазливо в писмата до дома, разбрали, че кредиторите им отдавна са се отказали да си търсят парите, които имали да събират. Тогава най-възрастният от заселниците пратил писма на старите им другари с молба те да се присъединят в обработването на новите земи. През 1889 година се провело преброяване на населението и същата година селището получило официално име.

На другата година в него пристигнали още шест семейства, общо деветнайсет нови заселници. Те били посрещнати с по-хубави колиби. Срещата протекла трогателно. Новопристигналите получили земя и с помощта на първите заселници я засадили и си направили къщи.

През 1893 година вече били дошли още четири семейства, общо шестнайсет души. През 1897 година пък се появили седем нови семейства — двайсет и четири души.

Броят на заселниците растял и растял. Общата колиба била разширена и се превърнала в нещо като зала за срещи, а до нея било вдигнато малко светилище. Жителите вече официално живеели в село. От Джунитаки-бураку до Джунитаки-мура. Пощальонът започнал да се отбива тук, макар и рядко. Селяните пак се хранели основно с просо, но от време на време го смесвали със съвсем истински бял ориз.

И те, разбира се, си имали своите неволи. Дошли чиновници, които им наложили данъци и задължителна военна служба. Особено разстроен от тези събития бил младежът айну, който вече бил на трийсет и пет-шест години. Не проумявал защо изобщо трябва да има неща като данъците и военната повинност.

— Струва ми се, че преди си беше по-добре — заявил той.

Въпреки това селото продължило да се развива.

През 1903 година открили наблизо възвишения, подходящи за пасище, и селото направило общинска мера. Един чиновник от областната управа им казал да сложат огради, да осигурят напояване и да вдигнат заслон за добитъка. След това били доведени затворници, които да направят покрай реката път, и с времето нагоре по пътя били подкарани цели стада овце, купени изгодно от държавата. Селяните нямали никаква представа защо държавата се е показала толкова щедра. „Е, защо пък не?“, мислели си те. След тежката битка, която били водили, това било облекчение, което им дошло добре.

Държавата, разбира се, не се била показала щедра току-така. Била им предоставила овце, притискана от военната цел да задоволява сама потребностите си от топла вълна за предстоящия военен поход на континента, и била наредила на Министерството на селското стопанство и промишлеността да увеличи усилията в овцевъдството, а министерството пък било наложило тези планове на областната управа. Наближавала Руско-японската война.

От цялото село пак човекът айну, който вече не бил младеж, проявил най-голям интерес към овцете. Той научил от чиновника от областната управа как се гледат те и се нагърбил с отговорността за общинската мера. Не се знае точно защо той е бил толкова отдаден на овцете. Вероятно заради сложностите на живота, породени от това, че населението на селото внезапно започнало да се увеличава.

На пасището били откарани трийсет и шест овце от породата саутдаун и двайсет и една от породата шропшир, както и две колита. Човекът айну станал вещ пастир и от година на година броят на овцете и на кучетата се увеличавал. С времето обикнал от все сърце овцете и кучетата си. Чиновниците били изключително доволни. На пасището отглеждали и кучета за други овцевъдни ферми наоколо.

Когато избухнала Руско-японската война, призовки получили петима от младежите в селото, които били пратени на фронта в Китай. Двама загинали, трети останал без лява ръка, когато при засада на малък хълм избухнал вражески снаряд. След три дни боевете приключили и другите двама събрали разпилените кости на младите си съселяни. Всички били синове на преселници от първата и втората вълна. Сред загиналите бил и най-големият син на младежа айну, станал пастир. Издъхнал във вълнен шинел, каквито раздавали в армията.

— Защо пращат момчетата на война в чужди земи? — обикалял пастирът айну и разпитал де когото срещне.

Вече бил на четирийсет и пет години.

Никой не можел да му отговори. Пастирът айну напуснал селото и останал на пасището — прекарвал и ден, и нощ с овцете си. Пет години преди това жена му била починала от бронхит, а двете му дъщери се били омъжили. Селото му осигурявало оскъдна надница и храна в замяна на това, че се грижи за овцете.

След като изгубил сина си, пастирът айну се озлобил. Починал на шейсет и пет години. Една сутрин през зимата момчето, което му помагало, го намерило мъртъв на пода на овчарника. Премръзнал. До него виели две кучета с покрусени очи, внуци на първите колита. Овцете преживяли от сеното в овчарника, без да подозират какво се е случило. Тихото ритмично стържене на зъбите им наподобявало хор от кастанети.

 

 

Историята на Джунитаки продължаваше, но историята на младия айну свършваше тук. Станах, за да отида до тоалетната и да изхвърля двете бири. Когато се върнах и отново седнах, приятелката ми се беше събудила и гледаше разсеяно през прозореца. Накъдето и да се обърнеш, се простираха оризища. Тук-там изникваше и по някой силоз. Реките се приближаваха, после пак се отдалечаваха. Изпуших една цигара, като се взирах в пейзажа заедно с профила на приятелката ми, която се взираше в пейзажа. Тя не каза и дума. Щом си изпуших цигарата, отново разлистих книгата. По страницата се мерна сянката на метален мост.

След тъжния разказ за младежа айну, който станал пастир, остарял и починал, останалата история ми се стори доста отегчителна. Десет овце умрели от мор по добитъка, свирепият студ нанесъл временно удар на реколтата, ако не се брои това обаче, в селото всичко било мирно и тихо. В периода „Тайшо“ селото било обявено за град с новото име Джунитаки-чо. Джунитаки-чо процъфтявал и в него били построени нови сгради, начално училище, кметство, поща. По онова време заселването на Хокайдо вече било почти приключило.

Орната земя достигнала предела си и мнозина младежи напуснали Джунитаки-чо, за да си търсят късмета в новите светове на Манджурия и Сахалин. През 1937 година в града се появил Овчия професор.

Историята гласеше: „Високопоставен чиновник от Министерството на селското стопанство и на горите, ползващ се с голямо уважение заради трудовете си, посветени на Корея и Манджурия, доктор… (на 32 години) напуска по силата на обстоятелствата тази длъжност и създава чифлик в планинска долина северно от Джунитаки-чо.“

Не пишеше нищо повече за него.

Явно и самият автор е бил отегчен от събитията, разиграли се през трийсетте години и по-късно, защото разказът му ставаше откъслечен и непълен. Друг беше дори стилът, който вече не беше така ясен, както в частта за младежа айну.

Прескочих трийсет и едната години между 1938 и 1965 година и се прехвърлих на частта със заглавието „Джунитаки днес“. В книгата „днес“ беше, разбира се, 1970 година и затова не беше днешното „днес“. Но ако пишеш историята на един град, изглежда, неминуемо се изправяш пред необходимостта да я доведеш до „днес“. И въпреки че такова днес много бързо престава да е днес, никой не може да отрече, че всъщност пак си е днес. Защото ако днес престане да бъде днес, историята не може да съществува.

 

 

Според „Истинската история на град Джунитаки“ през 1965 година населението е спаднало на петнайсет хиляди души, с шест хиляди по-малко, отколкото десет години преди това, и то почти главно заради упадъка в селското стопанство. В книгата се казваше още, че необичайно високите показатели на спада в селскостопанското производство се дължали на промените в инфраструктурата на страната от времето на бързото промишлено разрастване, както и на особеностите на селското стопанство на Хокайдо с неговия студен климат.

Какво е станало с изоставените ниви? Те са били залесени повторно. Потомците засаждали фиданки по същите земи, където техните предци изсичали с кървава пот дърветата, за да разчистят ниви. Каква ирония.

А това означаваше, че най-развитият промишлен отрасъл в Джунитаки днес са лесовъдството и дърводобивът. Сега градът можел да се похвали с многобройните си малки дъскорезници и дърводелски цехове, където се правели шкафове за телевизори, тоалетки и за туристите — фигурки на мечки и човечета от племето айну. Някогашната общинска колиба била превърната в Музей на първопроходците, където били изложени земеделски сечива и прибори за хранене на първите заселници. Имало и витрини, посветени на младежите от селото, загинали по време на Руско-японската война. Както и кутия за храна със следи от зъбите на кафява мечка. И дори писмото до родния град на заселниците, в което те разпитват за лихварите, отпуснали им заеми.

Истината обаче била, че днес Джунитаки бил ужасно скучен град. Щом се приберели от работа, жителите му гледали всеки ден средно по четири часа телевизия, а после си лягали. Участвали активно в изборите, но никога не било изненада кого са избрали. Девизът на града бил „Богати хора сред богата природа“. Поне така пишело на табелата пред железопътната гара.

 

 

Затворих книгата, прозинах се и съм заспал.