Харуки Мураками
Преследване на дива овца (22)

22.
Пикник в неделя следобед

Събудих се в девет часа в празно легло. Бележка нямаше. Само носната кърпа и бельото на гаджето ми, които съхнеха на мивката. Сигурно беше отишла да хапне, а после беше отскочила до тях.

Извадих от хладилника портокалов сок и пъхнах в тостера хляб отпреди три дни. Беше с вкус на мазилка.

Виждах през прозореца в кухнята зокума на съседа. Някъде далеч някой се упражняваше да свири на пиано. Звучеше като опит да слезеш по ескалатор, който се качва нагоре. На телефонния стълб имаше три топчести гълъба, които гукаха глупаво. Сигурно си бяха наумили нещо или може би се оплакваха от мазолите по краката си, знае ли човек? От гледна точка на гълъбите може би не те, а аз бях глупакът.

Докато се опитвах да преглътна втората препечена филия, гълъбите изчезнаха, оставяйки само телефонния стълб и зокума.

Беше неделя сутрин. В неделната притурка на вестника имаше цветна снимка на кон, прескачащ жив плет. Беше го яхнал ездач с болнаво на цвят лице и черно кепе, който хвърляше злобни погледи към съседната страница, а там надълго и нашироко се обясняваше какво да правим и какво да не правим, докато отглеждаме орхидеи. Имало стотици видове, всяка със своя история. Било известно, че царе и крале били готови да умрат, само и само да се сдобият с орхидеи. Орхидеите излъчвали неизличимата аура на фаталност. И така нататък. В статията се говореше за всичко и най-вече за философия и съдба.

Сега, след като вече бях решил да отида да потърся овцата, бях превъзбуден и не ме свърташе — исках да тръгна час по-скоро. Чувствах се за пръв път така, откакто бях прекрачил големия вододел на двайсетгодишнината си. Струпах чиниите в мивката, дадох на котарака да закуси, после набрах номера на мъжа в черния костюм. Той вдигна след шестото позвъняване.

— Дано не съм ви събудил — казах аз.

— Не се притеснявайте. Ставам рано — отвърна той. — Какво има?

— Кой вестник четете?

— Чета осем вестника, национални и местни. Но местните идват чак надвечер.

— И ги четете всичките?

— Влиза ми в работата — потвърди търпеливо мъжът. — Защо питате?

— Четете ли неделната притурка?

— Да, налага се — рече той.

— Видяхте ли снимката на коня?

— Да, видях снимката на коня — каза мъжът.

— Не ви ли се струва, че конят и ездачът мислят за две съвсем различни неща?

В стаята през телефонната слушалка се прокрадна тишина. Не се чуваше дори дишане. Беше тишина, от която те заболяват ушите.

— Заради това ли се обаждате? — попита мъжът.

— Не, просто да става разговор. Нали няма нищо лошо в това да поприказваме ей така, напосоки?

— Имаме други теми за разговор. Например овцете. — Той се прокашля. — Извинявайте, но за разлика от вас не разполагам с много свободно време. Възможно ли е да ми обясните по-бързо какво ви притеснява?

— Точно там е проблемът — отвърнах аз. — Най-просто казано, от утре смятам да тръгна да търся овцата. Дълго мислих и накрая реших да направя това. Но не виждам как иначе ще го направя, освен с бързината, която е удобна на мен. Когато говоря, ще говоря както ми харесва на мен. В смисъл имам право да говоря ей така, напосоки, ако ми се прииска. Не ми е приятно да се следи всяко мое движение, не ми е приятно да ме притискат хора без име. Е, казах каквото имах да казвам.

— Явно не си знаете мястото.

— Вие също не си знаете мястото. Вижте сега, снощи мислих дълго. И ми хрумна следното. Какво толкова притежавам, че да се чувствам в опасност? Почти нищо. Скъсах с жена си, смятам днес да напусна работа, живея под наем, нямам покъщнина, за която да си заслужава да се притеснявам. Като спестявания имам към два милиона йени, като имущество — стара кола и котарак, който вече е на доста години. Всичките ми дрехи са излезли от мода, плочите ми са допотопни. Не съм си създал име, нямам тежест в обществото, нито сексапил и талант. Вече не съм толкова млад и вечно изтърсвам глупости, за които после съжалявам. Накратко, ако заимствам вашия израз, съм един напълно посредствен човек. Какво толкова имам да губя? Ако се сещате нещо, ще ми кажете, нали?

Последва кратко мълчание. В този промеждутък махнах конеца около едно от копчетата на ризата си и нарисувах с химикалката върху бележника тринайсет звезди.

— Всеки има по нещо, което не иска да губи — подхвана мъжът. — Включително вие. А ние сме професионалисти, когато става въпрос да се открие това нещо. Хората волю-неволю имат средна точка между желанията и гордостта си. Точно както всички предмети задължително имат център на тежестта. Това е нещо, което можем да установим. Едва след като го загубят, хората си дават сметка, че то изобщо е съществувало. — Мълчание. — Но аз избързвам. Всичко това идва после. Засега ще кажа само, че не съм останал глух за думите ви. Ще се съобразя с исканията ви. Постъпете както сметнете за добре. В рамките на един месец, ясно ли е?

— Да — отвърнах аз.

— Е, в такъв случай всичко хубаво — каза мъжът.

След тези думи телефонът щракна и се затвори. То, това щракване в телефона, остави лош вкус в устата ми. За да го притъпя, направих трийсет лицеви опори и двайсет коремни преси, после измих чиниите, трупали се в продължение на три дни. След всичко това се почувствах отново едва ли не добре. В края на краищата беше приятна септемврийска неделя. Лятото се беше стопило и се беше превърнало в далечен спомен, който почти не можех да възстановя.

Облякох чиста риза, чифт дънки „Левис“ без петна от кетчуп по тях, сложих си и чорапи в същия цвят. Сресах се. Въпреки това пак не успях да върна радостното усещане, че е неделя сутрин, каквото бях изпитвал на седемнайсет години. Какво толкова се беше променило? Сигурно бях прибавил някоя и друга година.

След това изкарах от паркинга на блока фолксвагена, който, още малко, и щеше да става само за вторични суровини, отправих се към супермаркета и купих десетина кутии котешка храна, един плик котешка тоалетна, пътнически несесер с тоалетни принадлежности и бельо. В магазина за понички седнах на бар-плота и си поръчах една поничка с канела заедно с чаша безвкусно кафе. Стената точно пред плота беше покрита с огледало и аз можех да се наблюдавам безпрепятствено. Седях и си гледах лицето с преполовената поничка в ръка. Запитах се как ли ме възприемат другите. Не че имах начин да разбера, естествено. Доядох поничката и си тръгнах.

Недалеч от железопътната гара имаше туристическа агенция, където запазих две места за самолета за Сапоро на другия ден. После отидох в безистена при гарата за платнен сак и шапка, която да ме пази от дъжд. Всеки път вадех от пачката в джоба си поредната банкнота от десет хиляди йени. Пачката не показваше признаци да изтънява, колкото и банкноти да дърпах от нея. Само аз показвах признаци на притеснение. Съществуват по света и такива пари. Тежи ти да ги имаш, гадно ти е да ги харчиш, а щом свършат, се мразиш. А когато се мразиш, ти се иска да харчиш. Само дето не са ти останали пари. Не са ти останали и надежди.

Седнах на една пейка пред гарата и изпуших две цигари с твърдото решение да не мисля за парите. Площадът пред гарата беше пълен със семейства и двойки младежи, излезли да се поразходят в неделната сутрин. Докато ги оглеждах нехайно, се сетих какво ми е казала бившата ми жена, преди да се разделим — че може би е трябвало да имаме деца. На моите години със сигурност не е неразумно да имаш деца, но аз — баща? Само това оставаше! Кое дете би поискало да има баща като мен?

Изпуших още една цигара, после, стиснал във всяка ръка по един пазарски плик, си запроправях път през навалицата, за да стигна на паркинга пред супермаркета. Докато изкарваха колата, се отбих в една книжарница, където купих три книги с мека корица. За тях отидоха още две банкноти от по десет хиляди йени. Джобовете ми бяха натъпкани с дребни пари.

Върнах се у нас, изсипах всички дребни в една стъклена купа и си наплисках лицето със студена вода. Имах чувството, че откакто съм станал, е минала цяла вечност, но когато погледнах часовника, видях, че още няма и дванайсет часа.

Приятелката ми се върна в три следобед. Беше облечена в карирана риза и панталон с цвят на горчица, носеше слънчеви очила с много тъмни стъкла. Беше преметнала през рамо платнен сак като моя.

— Идвам с багажа, готова за път — оповести тя, като потупа издутия сак. — Дълго ли ще пътуваме?

— Няма да се изненадам.

Тя се излегна на канапето при прозореца, загледа се, както беше със слънчевите очила, в тавана и запали тънка ароматизирана цигара. Взех един пепелник и отидох да седна до нея. Замилвах я по косата. Появи се котаракът, който се метна на канапето и положи брадичка и предни лапи върху глезените на приятелката ми. След като на нея й омръзна да пуши, тя премести остатъка от цигарата в устата ми.

— Радваш ли се, че заминаваш? — попитах я аз.

— Да, много. Най-вече защото тръгвам с теб.

— Знаеш ли, ако не намерим овцата, няма да има къде да се върнем. Може да се наложи да пътуваме до края на живота си.

— Като твоя приятел ли?

— Предполагам. В известен смисъл всички сме в една лодка. Единствената разлика е, че той избяга по свое желание, а мен ме принуждават.

Загасих цигарата в пепелника. Котаракът надигна глава и се прозина, после пак се намести в същата поза.

— Ти приключи ли с багажа? — попита гаджето ми.

— Не, още не съм започнал. Но нямам много багаж. Няколко смени дрехи, сапун, хавлиена кърпа. Наистина не ти трябва толкова багаж. Ако имаш нужда от нещо, можеш да го купиш там. Имаме предостатъчно пари.

— Предпочитам така — подсмихна се тя и този път лукаво. — Нямам чувството, че съм тръгнала на път, ако не мъкна със себе си огромен сак.

— Сигурно се шегуваш…

През отворения прозорец екна пронизващият писък на птица, писък, какъвто не бях чувал никога дотогава. Нова птица от новото годишно време.

Върху бузата на приятелката ми падна лъч следобедно слънце. Загледах лениво как от единия към другия край на прозореца се носи бял облак. Стояхме така сякаш безкрайно.

— Какво има? — попита гаджето ми.

— Не знам как да ти обясня, но все не проумявам как така тук и сега наистина е тук и сега. И че аз наистина съм аз. Не разбирам. Винаги е било така. Чак след време нещата си идват на мястото. От десет години е все така.

— От десет години ли?

— Няма край. Нищо повече.

Тя се засмя, докато вдигаше котарака и го слагаше на пода.

— Ще го направим ли?

Любихме се на канапето. Старинно канапе, което бях купил в един магазин за вехтории. Допираш лице до него и усещаш миризмата на история. Гъвкавото тяло на приятелката ми се сля с тази миризма. Нежна и топла като смътен спомен. Отместих с пръсти косата й и я целунах по ухото. Земята потрепери. От този миг нататък времето потече като ведър ветрец.

Разкопчах всички копчета на блузата й и докато се любувах на тялото й, обхванах с длани гърдите й.

— Сега се чувствам наистина жива — каза приятелката ми.

— Ти ли?

— Ммм, тялото ми, цялото ми същество.

— А аз съм заедно с теб — рекох. — Наистина жив.

Каква изумителна тишина, помислих си. Нито звук наоколо. Всички освен нас двамата вероятно бяха отишли някъде, за да отпразнуват първата неделя на есента.

— Знаеш ли, наистина обичам това — прошепна тя.

— Ммм.

— Все едно сме на пикник, толкова е хубаво.

— На пикник ли?

— Да.

Прегърнах я и я притиснах до себе си. Сетне проврях лице през кичурите коса, за да я целуна отново по ухото.

— Тези десет години са били много дълги за теб, нали? — попита тихо тя до ухото ми.

— Доста дълги — потвърдих аз. — Много, много дълги. Всъщност безкрайни, не че съм успял да сложа точка на нещо.

Тя понадигна съвсем леко глава от страничната облегалка на канапето и се усмихна. Усмивка, която бях виждал и преди, но и да ме убиете, не мога да се сетя кога и при кого. Без дрехи жените си приличат стряскащо много. Това винаги ме е хвърляло в ужас.

— Хайде да отидем да търсим овцата — каза тя със затворени очи. — Тръгнем ли да я търсим, всичко ще си дойде на мястото.

Погледах я известно време в лицето, после се вторачих в ушите й. Обгърнато от меко следобедно сияние, тялото й беше като от старинен натюрморт.