Харуки Мураками
Преследване на дива овца (15)

15.
Песента свърши

Върнах се в града чак през юни.

Измислих си някаква причина да си взема три дни отпуск и рано един вторник се качих на влака стрела. Бяла спортна риза с къси ръкави, протрити на коленете зелени памучни панталони, бели маратонки, никакъв багаж. Онази сутрин, след като станах, дори забравих да се избръсна. Не бях обувал маратонки от цяла вечност и на петите те бяха съвсем износени. Без да се усетя, се бях отклонил от центъра.

Това, че се качвам без багаж на влак, който ще ме отведе надалеч, ме преизпълни с радостна тръпка. Все едно бях бомбардировач изтребител, който, докато си е летял кротко, изведнъж е хлътнал в дупка в пространството и времето. В която няма нищо: няма час при зъболекаря, няма нетърпяща отлагане работа по чекмеджетата, няма безизходно сложни човешки отношения, няма услуги, за които някой ме е помолил. Временно бях оставил всичко това зад себе си. Единственото, което носех, бяха маратонките с обезформените гумени подметки. Те се бяха вкопчили в краката ми като смътни спомени от друго пространство и време. Но това едва ли имаше някакво значение. Нищо, което да помня след кутийката бира и сандвича с изсъхнала шунка.

Бяха минали четири години. Преди четири години се бях върнал у дома, за да събера документите, необходими за регистрацията на брака ми. Сега, като се замисля, какво безсмислено пътуване! Свеждаше се само до тия документи, каквото и да са си мислели другите. В крайна сметка в него нямаше друго, освен документи. Каквото е приключило за един, не е приключило за друг. Ясно и просто. Нататък пътят продължава в две различни посоки.

От този миг нататък вече нямах роден град. Нямах къде да се връщам. Какво облекчение! Никой, който да ме иска, никой, който да иска нещо от мен.

Изпих още една кутийка бира и подремнах половин час. Когато се събудих, първоначалното безгрижно усещане за облекчение се беше стопило. Влакът продължаваше да се движи нататък и по едно време небето стана дъждовно сиво. Под него се простираше същият скучен пейзаж. Колкото и да набирахме скорост, беше невъзможно да избягаме от скуката. Обратно, колкото по-бързо се движехме, толкова повече хлътвахме в скуката. Ах, естеството на скуката!

До мен седеше мъж с вид на бизнесмен на около двайсет и пет-шест години, който беше погълнат от вестника и почти не се помръдваше. Лек морскосин костюм, нито една гънчица по него. Колосана бяла риза, току-що взета от химическото чистене. Лъснати черни обувки.

Погледнах тавана на вагона и всмукнах от цигарата. Започнах да съставям наум списък на всички песни, които „Бийтълс“ са записвали някога. Седемдесет и три заглавия, за повече не се сетих. Забравил съм колко парчета на Пол Маккартни съм си спомнил. Известно време гледах през прозореца, после отново преместих поглед към тавана.

Ето, отново се бях завърнал в града. Времето отминаваше покрай мен. Откакто бях живял тук, бяха изтекли цели десет години. Една голяма пустота. Нямаше нищо стойностно, което да съм извлякъл от нея, нищо смислено, което да съм направил. Там нямаше нищо друго, освен скука.

Как беше преди това? Със сигурност все е имало и нещо хубаво. Имало ли е нещо, което наистина да ме е трогнало, което наистина да е трогнало някого? Може би, но сега то вече беше изчезнало. Беше изгубено, вероятно бе предназначено да се изгуби. Не мога да направя нищо, принуден съм да го оставя да отмине.

Поне аз все още бях тук. Щом единственият добър индианец е мъртвият индианец, значи съдбата ми бе да продължа да живея.

За какво?

За да разказвам приказки на каменна стена ли?

Така де.

 

 

— Защо ще отсядаш в хотел? — попита Джи и сбърчи лице, докато ми поднасяше клечка кибрит. — Нали си имаш дом? Защо не отидеш там?

— Това вече не ми е дом — отвърнах аз.

Джи не каза нищо.

С три чинии мезета пред мен си изпих бирата до половината, после извадих писмата на Плъха и ги дадох на Джи. Той си избърса с кърпа ръцете, прегледа набързо двете писма, след това ги прочете отново внимателно, дума по дума.

— Хм, жив е и мърда, а?

— Да, жив е — потвърдих аз и отново отпих от бирата. — Но знаеш ли, преди да направя каквото и да било, трябва да се обръсна. Можеш ли да ми услужиш със самобръсначка и крем за бръснене?

— Да — отговори Джи и извади иззад плота пътнически несесер. — Можеш да използваш тоалетната, но няма топла вода.

— Ще стане и със студена — рекох аз. — Стига на пода да не се е проснала някоя пияна жена. Тогава вече ще ми бъде трудно да се обръсна.

 

 

Пивницата на Джи бе променена напълно.

Някогашната пивница на Джи се помещаваше във влажен сутерен в стара сграда край магистралата. Вечерно време през лятото, ако климатикът работеше, се образуваше лека мъгла. Ако човек се запиеше, дори ризата му ставаше влажна.

Истинското име на Джи беше непроизносимо, многосричково, китайско. Прякорът Джи му беше даден от офицерите във военната база, където той е работил след войната. Не след дълго всички забравили как е истинското му име.

През 1954 година Джи напуснал работата си в базата и отворил малко заведение. Първата си пивница. Тя бързо се наложила. Посещавали я главно офицерите от школата за военни летци и в нея царяла доста приятна обстановка. След като нещата с пивницата потръгнали, Джи се оженил, но след пет години жена му починала. Никога не съм разговарял за причината на смъртта й.

През 1963 година, в разгара на войната във Виетнам, Джи продал пивницата и дошъл чак в родния ми град. Там отворил втората си пивница.

Имаше котка, пушеше по пакет цигари на ден, не слагаше и капка в уста. Това, общо взето, е всичко, което знам за Джи.

Чак докато се запознах с Плъха, ходех все сам в пивницата на Джи. Пиех си бавно бирата, пушех и пусках монети в музикалната кутия. Това беше по времето, когато пивницата на Джи обикновено беше празна, затова седях на бар-плота и си говорех с Джи за най-различни неща, въпреки че не помня точно за какво. За какво толкова могат да говорят един срамежлив седемнайсетгодишен гимназист и един овдовял китаец?

Когато навърших осемнайсет и напуснах града, мястото ми беше заето от Плъха, който идваше в пивницата да пие бира. Преди пет години, когато и той напусна града, вече нямаше кой да заеме неговото място. Половин година по-късно, когато разшириха пътя, се наложи Джи отново да смени мястото и втората му пивница се превърна в легенда.

 

 

Третата пивница на Джи се намираше на около шестстотин метра оттам, при реката. Не беше много по-голяма от предишната, но беше на третия етаж в нова четириетажна сграда с асансьор. Заради това, че се качвах до пивницата на Джи с асансьор, все си мислех, че съм сбъркал адреса. Същото чувство изпитвах и докато гледах от бар-плота светлините на града.

Новото заведение беше с големи прозорци, обърнати на запад и юг, към редицата хълмове и района, където навремето беше океанът. Преди няколко години предната част на океана беше запълнена с пръст и целият километър и половина там беше зает от редици високи сгради с вид на надгробни камъни.

— Там навремето имаше вода — казах аз.

— Точно така — потвърди Джи.

— Често ходех да се къпя там.

— Да — рече Джи, като доближи запалката до цигарата между устните си, — изравниха с булдозери хълмовете, за да вдигнат къщи, изтласкаха пръстта към морето, запълниха началото му и отидоха да строят и там. И смятат, че всичко това е хубаво и редно.

Изпих си бирата. От тонколоните по тавана се чуваше последният хит на Боз Скагс. Музикална кутия не се виждаше. Почти всички в пивницата бяха двойки спретнати студенти, които отпиваха възпитано от коктейлите си. Нямаше момичета на ръба на това да се напият, никой не налиташе на бой. Личеше си, че щом се приберат, ще си облекат пижамите, ще си измият зъбите и веднага ще легнат да спят. В това нямаше нищо лошо. Хубаво и изискано е да си спретнат и възпитан. Нищо в една пивница или в света не казва, че нещата трябва да бъдат такива и такива.

Джи не сваляше очи от мен.

— Значи всичко е различно и ти се чувстваш като на чуждо място, а?

— Не точно — отвърнах аз. — Просто хаосът е с друга форма. Жирафът и мечката са си разменили шапките, а мечката е взела шалчето на зебрата.

— Както винаги — засмя се Джи.

— Времената са се променили — продължих аз. — Много неща са се променили. Но ако теглим чертата, всичко е наред. Всички си разменят местата. Няма лошо.

Джи не каза нищо.

Аз си взех още една бира, Джи запали друга цигара.

— Как я караш? — попита той.

— Не мога да се оплача.

— Как е жената?

— Всъщност нямам представа. Знаеш как е между двама души. Понякога им се струва, че всичко е наред, друг път — че не е. Може би бракът се свежда точно до това.

— Може би — каза Джи и се почеса с кутрето по върха на носа. — Забравил съм какво е семеен живот. Беше много отдавна.

— Как е котката?

— Умря преди четири години. Веднага след като ти се ожени. Нещо с червата… Но всъщност живя добре и дълго. Цели дванайсет години. По-дълго, отколкото съм живял с жена си. Дванайсет години живот не е зле, нали?

— Предполагам, че да.

— Горе на хълма има гробище за домашни любимци и я погребах там. С изглед към високите сгради. Тук, накъдето и да се обърнеш, виждаш само тях. Не че това има някакво значение за една котка.

— Тъжен ли си?

— Разбира се. Но не толкова, както ако умре човек. Странно ли ти звучи?

Аз поклатих глава.

Джи се зае да прави за един от посетителите някакъв сложен коктейл и салата „Цезар“. През това време аз започнах да си играя със скандинавския пъзел, оставен върху плота. Трябваше да се нареди картинка с три пеперуди, пърхащи над нива с люцерна, и всичко това в стъклена рамка. След десет минути се отказах и оставих пъзела встрани.

— Деца нямаш ли? — попита Джи, щом се върна. — Знаеш, че ти е време за деца.

— Не искам деца.

— О!

— Аз съм от хората, които няма да знаят какво да правят, ако имат деца.

Джи се засмя и ми наля в чашата още бира.

— Вечно мислиш прекалено напред.

— Не, не е това. Имах предвид, че не съм сигурен дали е добре да създавам нов живот. Децата порастват, поколенията заемат местата им. И до какво се свежда всичко това? Още изравнени с булдозери хълмове и още запълнени океански заливи? По-бързи коли и още прегазени котки? На кого е нужно всичко това?

— Това е само тъмната страна на нещата. Случват се и хубави неща, има добри хора, заради които си заслужава да правиш едно или друго.

— Така ли? Посочи ми три такива неща — подканих аз.

Джи се замисли, после се засмя.

— Това ще го решаваш не ти, а поколението на твоите деца. Твоето поколение…

— С него вече е свършено, така ли?

— В известен смисъл да — потвърди Джи.

— Песента свърши. Но мелодията продължава да звучи.

— Винаги си умеел да се изразяваш.

— Колкото да блесна — казах аз.

В девет часа пивницата на Джи започна да се пълни, затова му пожелах „лека нощ“ и си тръгнах. Лицето ми още смъдеше там, където се бях обръснал само със студена вода. Може би защото се наплисках не с лосион за след бръснене, а с водка със зелен лимон. Джи твърдеше, че вършела същата работа, но сега цялото ми лице вонеше на водка.

Вечерта беше неочаквано топла, макар че небето, както обикновено, беше похлупено с тъмни облаци. Духаше лек южняк, влажен и приятен. Точно както едно време. Мирис на море, примесен с едва доловим намек за дъжд. Насекоми, църкащи из туфите трева покрай реката. Морна тъга, струяща отвсякъде. Май щеше да завали всеки момент. После наистина заръми, но съвсем леко и човек не можеше да разбере дали наистина вали, аз обаче станах вир-вода.

Едвам различавах реката, която течеше в бялата светлина на живачните улични лампи. Водата беше бистра, както винаги. Идваше направо от хълмовете и нямаше какво да я замърсява. Реката се промушваше през наносите камъчета и чакъл, смити от възвишенията горе, и тук-там създаваше малки водопади. Под всеки от тях се беше образувал дълбок вир, където се събираха дребни рибки.

Навремето при суша цялата река пресъхваше и се превръщаше в пясъчно корито, оставяйки леко влажна бяла следа. Преди години, излезех ли на разходка, тръгвах нагоре по следата с надеждата да видя къде е отишла реката.

По онова време пътят край реката ми беше любим. Можех да вървя със същата скорост, както реката. Можех да доловя диханието й. Тя беше жива. Това преди всичко беше реката, на която трябваше да благодарим за възникването на града. За това, че стотици хиляди години беше изглаждала хълмовете, беше отнасяла пръстта, беше запълвала морето и беше правила така, че да растат дървета. Градът още от самото начало принадлежеше на реката и винаги щеше да бъде така.

Тъй като сега беше дъждовният сезон, реката си течеше безпрепятствено към морето. Дърветата, посадени по бреговете, бяха окичени с дъхави млади листа. Във въздуха се носеше зеленина. Двойки вървяха, хванати за ръце, старци разхождаха кучетата си, гимназисти се трупаха около мотоциклетите си и пушеха. Обичайна вечер от началото на лятото.

Отбих се в един магазин за спиртни напитки, купих две кутийки бира и ги отнесох в хартиен плик долу при морето. Там, където реката се вливаше в него, се беше образувало заливче или по-скоро запълнен наполовина канал. Това беше единственият участък от океана, който се бе запазил непокътнат, към петдесет метра. Беше останало дори малко от някогашния плаж. По него се разбиваха вълнички, които оставяха изгладени от водата парчета дърво. По бетонния вълнолом се виждаха начупени стари пирони и графити.

Петдесет метра съвсем истинска крайбрежна линия. Ако човек си затвореше очите за деветметровите бетонни стени, които го опасваха. Те се простираха на няколко километра, а между тях като в тесен канал беше вместено морето. Другото беше история.

Оставих реката и тръгнах на изток покрай онова, което навремето бе крайбрежен път. Колкото и да е изумително, старият вълнолом още си стоеше там. Вълнолом без океан наистина си е странна твар. Спрях точно на мястото, където навремето оставях колата, за да погледам морето, отидох да седна на вълнолома и изпих една бира. Каква гледка! Вместо океан пред очите ми изникнаха разпростряла се земя, отвоювана от водата, и жилищни комплекси. Безлики жилищни блокове, окаяните основи на опит да се създаде квартал.

Из жилищните комплекси като нишки се промушваха асфалтирани пътища, тук — паркинг, там — автобусна спирка. Бензиностанция, голям парк и прекрасен общински център. Всичко — ново-новеничко, всичко — неестествено. От едната страна се издигаха строги сиви купчини пръст, смъкната от хълмовете, за да запълни водата, и до тях се простираха пущинаци, които не бяха част от величествения план и бяха превзети от бързо избуяли бурени. Глупавите малки пресадени дървета и зелени площи от другата страна хвърляха всичките си изкуствени усилия да се впишат в пейзажа.

Да ти се повдигне!

Но какво можех да кажа? Това вече беше съвсем нова игра, подчинена на нови правила. Никой не можеше да я спре.

Изгълтах двете бири и метнах празните кутийки през отвоюваната от водата земя, там, където навремето беше морето. Видях как те изчезват в морето от брулени от вятъра бурени. После изпуших една цигара.

Тъкмо всмуквах за последно, когато забелязах, че към мен върви мъж с електрическо фенерче в ръка. Беше на около четирийсет години, сива риза, сив панталон и сиво кепе. Вероятно човек от охраната на района.

— Току-що хвърлихте нещо, нали? — попита мъжът.

— Да, хвърлих нещо.

— Какво хвърлихте?

— Едни кръгли метални неща с капачета.

Човекът от охраната направи кисела физиономия.

— Защо ги хвърлихте?

— Ей така, без причина. Преди дванайсет години имах навика да хвърлям разни неща. Случвало се е да хвърля по пет-шест неща наведнъж и никой не ми е казвал и дума.

— Било е отдавна — отбеляза човекът от охраната. — Сега това тук е собственост на общината и е противозаконно да хвърляте боклуци върху общинска собственост.

Аз преглътнах. За миг нещо вътре в мен потрепери, после спря.

— Лошото в случая е, че онова, което казвате, си е съвсем смислено — отвърнах аз.

— Така е по закон — каза той.

Въздъхнах и извадих от джоба си пакета цигари.

— И какво да направя?

— Е, не мога да поискам от вас да отидете и да ги вдигнете. Тъмно е и всеки момент ще завали. Затова бъдете така любезен и занапред не хвърляйте нищо.

— Няма — обещах аз. — Лека нощ.

Протегнах се на вълнолома и погледнах небето. Както беше казал и мъжът, започваше да вали. Изпуших още една цигара и се замислих за срещата си с човека от охраната. Преди десет години щях да бъда по-твърд. Или може би не. Всъщност не беше ли все едно?

Върнах се на пътя при реката и докато хвана такси, вече ръмеше.

— Към хотела — казах.

— За кратко ли сте тук? — попита възрастният таксиметров шофьор.

— Ъхъ.

— За пръв път ли сте по тези места?

— За втори — отвърнах аз.