Харуки Мураками
Преследване на дива овца (10)

10.
Броене на овцете

Стига да решим, можем да се полутаме безцелно из континента на произволното. Без корени, като някакво крилато семе, понесено от случайно извил се пролетен ветрец.

Въпреки това можем и да отречем, че има такова нещо като съвпадения. Станалото станало, каквото има да става, ще стане и така нататък. С други думи, притиснати сме между „всичкото“, останало зад нас, и „нулата“ отвъд и водим мимолетно съществуване, където няма нито съвпадения, нито възможности.

В истинския живот обаче разликата между двете тълкувания е безценно малка. Състояние на нещата (както при почти всички междинни положения между тълкуванията), което доста наподобява това да наричаме една и съща храна с две различни имена.

 

 

Толкоз за метафорите.

 

 

От една страна, това, че съм сложил в рекламната брошура на застрахователната компания снимка с овце, може да се изтълкува като а) съвпадение, но от друга страна, може да се възприеме като б) нещо, което изобщо не е съвпадение.

 

 

а) Търсех подходяща снимка за рекламната брошура на застрахователната компания. По едно съвпадение имах в чекмеджето снимка на овце. Реших да я използвам. Невинна снимка в един невинен свят.

 

 

б) Снимката с овцете в чекмеджето на бюрото ми ме е чакала през цялото време. За да я използвам ако не за оная брошура, то по-късно за нещо друго.

 

 

Като се замисля, тези формули са приложими за всичко, което съм изживял дотук през живота си. С малко практика съм сигурен, че ще бъда в състояние да водя а) живот с дясната ръка, и б) живот с лявата. Не че има особено значение. Това е като дупките на поничките. Дали ще възприемете дупката на поничката като празно пространство, или като нещо, което съществува само по себе си, е чисто метафизичен въпрос и изобщо не променя вкуса на поничката.

 

 

Седях на канапето, пиех уиски, усещах лекия полъх на климатика, все едно съм семе на глухарче, понесено от приятен ветрец, и гледах вторачено електрическия часовник върху стената. Докато гледах вторачено часовника, поне светът си оставаше в движение. Не много логичен свят, но все пак в движение. И докато знаех, че светът още е в движение, знаех, че и аз съществувам. Не много логично съществуване, но все пак съществуване. Стори ми се налудничаво някой да се уверява, че съществува, единствено по стрелките на някакъв си електрически часовник върху стената. Би трябвало да има по-познавателни начини да го потвърждава. Но колкото и да се опитвах, не ми хрумваше нищо по-лесно.

Отказах се и отпих отново от уискито. По гърлото ми се плъзна парливо усещане, което се спусна надолу по хранопровода и проникна в стомаха ми. Зад прозореца — яркосиньо лятно небе и бухлати бели облаци. Красиво, макар и доста употребявано небе с издайническите знаци на износване. Пак отпих от уискито — в прослава на съвсем новото небе, каквото то някога е било. Уискито си го биваше. Небето също, след като човек свикнеше с него. Отляво надясно го прекоси реактивен пътнически самолет, наподобяващ лъскава буболечка. Вече бях изгълтал и второто уиски, когато ми хрумна: какво, да го вземат мътните, правя тук?

За какво, да го вземат мътните, мисля?

Овце.

Станах от канапето, взех от бюрото на съдружника ми копието на снимката и се върнах на канапето. Двайсет минути я гледах, като смучех кубчетата лед с дъх на уиски и се мъчех да проумея какво толкова става на нея.

На снимката имаше стадо овце на тучна ливада. В единия край ливадата граничеше с брезова гора. С огромни брези, каквито ще видите в Хокайдо, а не с хилавата недорасла разновидност от двете страни на входа на зъболекарския кабинет в квартала ви. На такива брези и четири мечки могат едновременно да си острят ноктите. Ако се съди от листата, вероятно беше пролет. По планинските върхове в дъното още се белееше сняг, сняг имаше и по гънките на склоновете. Април или май. Когато пръстта е подгизнала от топящия се сняг. Небето беше синьо (или поне така ми се стори от фотографско сивото на черно-бялата снимка — но можеше да е и розово като сьомга), с леки бели облаци по върховете на планината. При всички положения стадото овце можеше да бъде само стадо овце, брезовата гора можеше да бъде само брезова гора, белите облаци — само бели облаци. Само това и нищо друго.

Метнах снимката върху масата, изпуших една цигара и се прозинах. После взех отново снимката и се опитах да преброя овцете. Поляната беше огромна, овцете бяха пръснати по две, по три, като хора, излезли на излет, и беше трудно да разбера дали белите петънца в далечината са овце, или просто бели петънца. И колкото повече се взирах, толкова по-трудно ми беше да кажа дали белите петънца са бели петънца, или очите ми погаждат номер, докато накрая вече не бях сигурен в нищо. Взех в ръката си химикалка и отбелязах всичко, за което бях убеден, че е овца. Преброих общо трийсет и две. Трийсет и две овце. Съвсем ясна и недвусмислена снимка. Нищо необичайно в композицията, нищо особено в стила.

И въпреки това в снимката имаше нещо. Нещо странно. Предполагам, усетил съм го преди три месеца, когато видях за пръв път снимката, и сега отново изпитах това усещане.

Претърколих се на канапето и хванал снимката над главата си, отново се заех да броя.

Трийсет и три.

Трийсет и три ли?

Затворих очи и поклатих глава. Съзнанието ми беше празно. Опитах се за последно да преброя овцете, после съм се унесъл и съм потънал в дълбок следобеден сън, плод на двете уискита. Последното, за което помня да съм мислил, бяха ушите на приятелката ми.