Херман Хесе
Петер Каменцинд (8)

VIII

Моята съдба е била винаги да получавам от живота и приятелите си много повече, отколкото сам можех да им дам. Така беше с Рихард, Елизабет, с госпожа Нардини и с дърводелеца, така и сега доживях, в зрелите си години и с доста високо мнение за себе си, да стана благодарен ученик на един клет гърбушко. Ако действително някога завърша и издам моята отдавна започната творба, много малко от доброто в нея няма да дължа на Бопи. Започнаха добри, радостни времена, от които ще мога да черпя, докато съм жив. Беше ми отредено да погледна ясно и дълбоко в една великолепна човешка душа, през която болестта, самотата, сиромашията и лошите обноски бяха преминали само като леки прозрачни облаци. Всички дребни пороци, с които огорчаваме и разваляме хубавия си кратък живот, гневът, нетърпението, недоверието, лъжата — всички тия досадни, нечисти циреи, които ни обезобразяват, в този човек бяха изгорели в мъката на едно дълго и дълбоко страдание. Той не бе нито мъдрец, нито ангел, но човек, изпълнен с разбиране и преданост, и който във велики и ужасни страдания и лишения бе научил да не се срамува да бъде слаб, а да се предаде на Божията воля.

Веднъж го запитах как успява да се справя със своето постоянно болно и безсилно тяло.

— Много просто — усмихна се той добродушно. — Аз и болестта водим вечна война помежду си. Спечелвам някоя битка, губя друга и така се боричкаме постоянно, а понякога и двамата кротуваме, сключваме примирие, наблюдаваме се, шпионираме се, докато някой от нас пак не стане нахален и войната не започне наново.

Дотогава вярвах, че имам вярно око и че съм добър наблюдател. Но и тук Бопи стана мой учител, който непрекъснато ме учудваше. Тъй като той много обичаше природата и особено животните, водех го често в зоологическата градина. Там прекарвахме прелестни часове. За кратко време Бопи опозна всяко отделно животно и тъй като винаги носехме хляб и захар, и животните ни опознаха и ние се сприятелихме с много от тях. Особени предпочитания имахме към тапира, чиято единствена добродетел, обикновено чужда на неговия род, бе чистотата. Иначе го намирахме високомерен, тъп, недружелюбен, неблагодарен и ужасно лаком. Другите животни, а именно слонът, сърната и дивите кози, дори рошавият бизон, винаги показваха за получената захар известна благодарност, като ни поглеждаха доверчиво или се оставяха с удоволствие да ги погаля. При тапира нямаше помен от всичко това. Щом приближавахме до него, той се появяваше бързо до оградката, ядеше полека и лениво каквото му подавахме и когато виждаше, че нищо вече няма да го огрее, се оттегляше без да ни погледне. В това съзирахме признак на гордост и характер и понеже той нито просеше, нито благодареше за подаденото, а го взимаше благосклонно като установен данък, нарекохме го митничаря. Тъй като Бопи повечето пъти не можеше сам да храни животните, понякога се повдигаше спор дали тапирът е получил достатъчно, или му се пада още някое късче. Преценявахме това с такава обективност и аргументираност, като че ли пишехме някакъв държавен акт. Веднъж бяхме отминали вече тапира, когато Бопи изказа мнение, че трябва да му дадем още една бучка захар. Върнахме се обратно, обаче завърналият се междувременно върху своето сламено легло тапир ни поглеждаше надменно и не искаше да дойде до оградката.

— Молим покорно за извинение, господине митничарю — извика му Бопи, — мислех, че сме объркали сметката с една бучка захар.

След това идваше ред на слона, който, изпълнен с очакване, тъпчеше наоколо, клатушкаше се насам-натам и протягаше към нас своя топъл подвижен хобот. Него Бопи можеше да храни сам и той гледаше с детска радост как гигантът прегъва към него гъвкавия си хобот, взима хляба от гладката му ръка и ни гледа хитро и благосклонно с веселите си малки очички.

Спазарих се с един пазач да оставям Бопи с количката в градината, когато нямах време да стоя при него, тъй че и през такива дни той можеше да седи на слънце и да гледа животните. След това ми разказваше за всичко, което бе видял. Особено впечатление му правеха вежливите обноски на лъва към неговата съпруга. Щом тя се изтегнела да си почива, той веднага променял направлението на своето вечно ходене насам-натам, тъй че да не я докосва, нито да я безпокои или да минава през нея. Най-много Бопи се забавляваше при видрата. Той не се уморяваше да гледа гъвкавите плавателни и гимнастични упражнения на пъргавото животно и да им се радва усмихнат, докато той самият лежеше неподвижен в своя стол и всяко движение на главата и ръцете му струваше усилие.

Беше един от най-хубавите есенни дни, когато разказах на Бопи за моите две влюбвания. Бяхме станали толкова близки, че аз не можех да премълча пред него тези нито радостни, нито славни преживявания. Той слушаше приятелски и сериозно без да продума.

По-късно обаче ми изповяда своето желание да види веднъж Елизабет, белия облак, и ме помоли да не забравя, ако случайно някога я срещнем на улицата.

Тъй като това не се случи и времето започна да става хладно, отидох у Елизабет и я помолих да достави тая радост на бедния гърбав. Тя склони и в уречения ден отидох да я взема и придружа до зоологическата градина, където Бопи чакаше в количката. Когато красивата, изящно облечена и изтънчена дама подаде ръка на недъгавия и се наведе малко над него и бедният Бопи с просияло от радост лице обърна големите си добри очи с благодарност, почти нежно към нея, аз не можех да отсъдя кой от двамата в този момент бе по-красив и по-близък до сърцето ми. Госпожата каза няколко ласкави думи, гърбушкото не отделяше светналия си поглед от нея, а аз стоях настрана и се чудех, че виждам ръка в ръка тези двама хора, които ми бяха най-мили и които животът бе разделил с широка пропаст. Бопи говореше целия следобед само за нея, хвалеше нейната хубост, нейното изящество, нейната добрина, нейните дрехи, жълти ръкавици и зелени обувки, нейната походка и поглед, гласа й и хубавата и шапка.

Междувременно Бопи беше прочел „Зеленият Хенрих“ и „Селдвилските разкази“ и тъй се беше вживял в тези единствени на света книги, че Панкрац Сърдитко, Албертус Цвихан и Справедливите гребенари ни бяха станали общи, мили приятели. Известно време се колебаех дали да му дам нещо от К. Ф. Майеровите книги, но ми се стори, че той не може да оцени почти латинската пластичност на неговия извънредно стегнат език, а също се колебаех да разкрия пропастите на историята пред тези ясни, кротки очи. Вместо това му разказвах за свети Франческо и му дадох да чете разказите на Мьорике. Забележително бе неговото признание, че нямало тъй да се радва на приказката за хубавата Лау, ако не беше стоял толкова често пред басейна на видрата и през това време не се беше отдавал на разни чудновати водни фантазии.

Забавно бе как ние двамата полека-лека започнахме да си говорим на ти. Никога не бях му предлагал това, а и той нямаше да го приеме, но то дойде от само себе си; все по-често си казвахме „ти“ и един ден, когато го забелязахме, трябваше да се засмеем и да го оставим така завинаги.

С настъпващата зима, когато нашите разходки станаха невъзможни и аз сега пак прекарвах по цели вечери в стаята на Бопи, след някое време забелязах, че моето ново приятелство не ми беше паднало току-тъй от небето, без никаква неприятност. Столарят беше постоянно навъсен, недружелюбен и мълчалив. Все повече го ядосваше не само тягостното присъствие на безполезния храненик, но не по-малко и моето отношение спрямо Бопи; случваше се по цели вечери да си бръщолевя в настроение с недъгавия, когато стопанинът седеше гневен настрана, с вестник в ръка. Беше се спречкал и с жена си, иначе необикновено търпелива, защото този път тя здраво държеше на своето и по никой начин не се съгласяваше Бопи да бъде настанен на друго място. Много пъти се опитвах да го успокоя или да му предложа някой нов план, но беше невъзможно да се разберем. Дори започна да се заяжда, да се подиграва на приятелството ми с недъгавия и да огорчава живота му. Наистина, болният и аз, който всеки ден седях с часове при него, бяхме досадно бреме в и без това тясното жилище, но все се надявах, че столарят ще се сдружи с нас и ще обикне Бопи. Накрая, каквото и да правех, или обиждах столаря, или онеправдавах Бопи. Тъй като мразя прибързаните и насилствени решения — още в Цюрих Рихард ме бе кръстил Петер Кунктатора — аз чаках дълги седмици и постоянно се измъчвах от страха да не загубя приятелството на единия, а може би и на двамата.

Растящото недоволство от тези неопределени отношения пак ме накара да ходя по-често в кръчмите. Една вечер, когато тази досадна разправия пак ме бе ядосала особено, отидох в една малка вадлендерска кръчма и залях яда си с няколко литра вино. За пръв път след две години с мъка се държах на краката си, докато се прибирах. На другия ден, както винаги след препиване, бях в добро, ведро настроение и окуражен отидох у столаря, за да сложа веднъж завинаги край на комедията. Предложих му да ми предаде изцяло Бопи; той изглеждаше склонен и след няколкодневно размишление действително се съгласи.

Наскоро след това се пренесох с моя беден гърбушко в една новонаета квартира. Струваше ми се, че се бях оженил, тъй като вместо обикновената ергенска стая трябваше да уредя истинско малко домакинство за двама ни. Но тръгна, макар че в началото направих много нещастни опити в домакинството. За почистване и миене идваше едно момиче, яденето ни донасяха вкъщи и наскоро и на двама ни стана много удобно и добре от съвместното съжителство. По онова време необходимостта да се откажа за в бъдеще от моите безгрижни малки или по-големи пътувания не ме плашеше. Когато работех, мълчаливата близост на приятеля дори ме успокояваше и насърчаваше. Дребните услуги, от които болният имаше нужда, бяха за мен нови и в началото не твърде приятни, особено събличането и обличането; но моят приятел бе тъй търпелив и благодарен, че аз се срамувах от себе си и се мъчех грижливо да му услужвам.

* * *

Рядко се вестявах при професора, по-често ходех при Елизабет, чийто дом въпреки всичко ме привличаше с постоянен чар. Там седях, пиех чай или вино, слушах домакинята да свири и в това време изпадах понякога в сантименталност, макар че винаги бях готов пръв сам да се надсмея над всички тия Вертеровски настроения у мен. Мекушавият младежки любовен егоизъм без съмнение беше вече окончателно изчезнал у мен и истинското отношение между нас бе една грациозна, приятелска война; и наистина, рядко се срещахме, без да се препираме най-приятелски. Подвижният, малко разглезен по женски ум на духовитата жена не се погаждаше зле с моето влюбено и същевременно наежено същество, и тъй като и двамата искрено се уважавахме, толкова по-енергично можехме да влизаме в борба за всяка нищожна дреболия. Особено смешно ми бе да защитавам пред нея ергенския живот — пред жената, за която неотдавна на драго сърце щях да се оженя за цял живот. Дори си позволявах да я поднасям за мъжа й, който беше добро момче и се гордееше със своята духовита жена. Старата любов продължаваше тихо да гори в мен, само че не беше вече предишният претенциозен фойерверк, а една хубава трайна жарава, която подмладява сърцето и над която в нужда безнадеждният стар ерген можеше да си посгрее пръстите през зимните вечери. Откакто Бопи ми бе станал много близък и ме беше обгърнал с чудната атмосфера на постоянна, честна обич, можех без опасност да оставя моята любов да живее в мен като лъч от младост и поезия.

При това Елизабет от време на време с нейната чисто женска злобичка ми даваше случай да отрезвявам и да се радвам от сърце на моята ергенска свобода.

Откакто Бопи заживя с мен, все повече и повече занемарявах дома на Елизабет. С Бопи четяхме книги, прелиствахме пътеписи и дневници, играехме на домино; взехме си едно къдраво кученце; наблюдавахме от прозореца настъпващата зима и всеки ден водехме безкрайни умни и глупави разговори. Болният бе придобил висш поглед за света, обективно съзерцание на живота, сгряно от добродушен хумор, от което се учех всеки ден. Когато заваляха големите снегове и зимата разстла пред прозорците своята чиста красота, ние с момчешка радост се разположихме около камината в приятна домашна идилия. Изкуството да познаваш хората, което толкова дълго време напразно търсех, сега научих така, между другото. Сега Бопи като тих и проницателен наблюдател беше изпълнен с образи от живота на своята предишна среда и, веднъж започнал, можеше да разказва увлекателно. Сакатият човек беше опознал през своя живот не повече от три дузини хора и никога не беше плавал по голямото течение; въпреки това той познаваше живота много по-добре от мен, защото бе свикнал да съзира и най-дребното и да намира във всеки човек извор на преживявания, радост и познание. И нашето любимо удоволствие, както по-рано, така и сега, бе радостта ни в царството на животните. За животните от зоологическата градина, които не можехме вече да посещаваме, сега измисляхме най-разнообразни приказки и басни. Повечето от тях не разказвахме, а ги импровизирахме като диалози, например любовно обяснение между два папагала, семейни кавги между бизоните, вечерни разговори на глиганите.

— Как сте, господин Порчо?

— Благодаря, Кума Лисо, карам я. Вие нали знаете, когато ме заловиха, умря милата ми женица. Наричаха я Глади Опашка, както имах вече честта да ви кажа. Един бисер, казвам ви, е по-малко…

— Ах, оставете тия стари неволи, съседе; ако не се лъжа, много пъти вече сте ми разказвали за бисера. Мили Боже, човек живее един живот — не трябва да си вгорчава малкото радост, която му остава.

— Моля, Кума Лисо, ако познавахте моята съпруга, само тогава щяхте да ме разберете.

— Разбира се, разбира се. Та така, викаха й Глади Опашка? Хубаво именце, гальовно! Но какво щях да кажа — не сте ли забелязали, че проклетите врабци са се развилнели? Намислила съм нещо…

— За врабците ли?

— За врабците. Ето какво: да сложим малко хляб пред решетката, да се притаим и да чакаме пакостниците. Да пукна, ако поне една от тия гадинки не ни падне в ръчичките. Какво ще кажете?

— Чудесно, съседе!

— И така, бъдете така добър да сложите малко хляб ей там. Така, добре! Не е зле да го побутнете малко по-насам, тогава и за двама ни ще бъде по-удобно. За жалост, останала съм сега съвсем без средства. Така е добре. Сега да си отваряме очите. Нека да приклекнем тук, да си затворим очите — пшт, едно прехвръква насам! (Пауза).

— Е, Кума Лисо, няма ли още нищо?

— Ех, че сте нетърпелив! Като че за пръв път излизате на лов. Един ловджия трябва да чака, да чака и пак да чака. И така, още веднъж!

— Я, къде изчезна хлябът?

— Извинете?

— Хляба го няма.

— Не е възможно! Я! Наистина — няма го! Дявол да го вземе! Явно пак е проклетият вятър.

— Мен пък друго ми минава през ума. Струва ми се, че вие одеве нещо дъвчехте.

— Какво? Нещо съм дъвчела? Какво да дъвча?

— Ами май хляб.

— Вие ме оскърбявате с вашите предположения, господин Порчо. Наистина, трябва да преглътнем някоя и друга дума от един съсед, но това вече е прекалено. Прекалено, ви казвам. Разбрахте ли? Я гледай, аз съм била изяла хляба! Я го виж ти него! Най-напред трябваше да слушам за хиляден път тая изтъркана история за бисера, после хрумва ми на ума добра мисъл, поставяме хляба навън.

— Аз го поставих. Аз дадох хляба.

— Поставяме хляба навън, спотайвам се и слухтя, всичко върви добре и ето, вие се намесвате с вашето дърдорене — врабците отлитат, а ловът отива по дяволите и на всичко отгоре — аз съм била изяла хляба! Няма скоро да ме видите.

Така минаваха следобедите и вечерите леко и бързо. Аз бях в най-добро настроение, работех леко и бързо и се чудех, че по-рано бях тъй ленив, начумерен и недоволен. Най-добрите времена с Рихард не бяха по-хубави от тези тихи, весели дни, когато снежинките танцуваха навън и ние двамата, заедно с кученцето, се разполагахме удобно около камината.

По това време моят мил Бопи извърши своята първа и последна глупост. Наистина, в моята задоволеност аз бях като сляп и не виждах, че той страдаше повече от всеки друг път. Но от голяма скромност и обич той се правеше, че е още по-добре, не се оплакваше, дори не ми забраняваше да пуша, макар че след това нощем в леглото си страдаше, кашляше и охкаше тихичко. Веднъж, съвсем случайно, когато пишех късно през нощта в стаята си, съседна на неговата, дочух как охкаше. Бедното създание беше съвсем изплашено, когато влязох ненадейно в спалнята му с лампата в ръка. Поставих лампата настрана, седнах на леглото му и започнах да го разпитвам. Дълго време той се опитва да извърта, но най-сетне призна.

— Не е толкова лошо — каза той боязливо. — Само тия спазми на сърцето при някои движения и понякога при дишането.

Той се извиняваше, като че ли влошаването на болестта му беше някакво престъпление!

На сутринта отидох за лекар. Беше хубав, ясен мразовит ден и по пътя моята угнетеност и загриженост се поразведриха, дори замечтах за Коледа и мислех как да зарадвам Бопи. Лекарят беше още у дома и по моя настойчива молба дойде с мен вкъщи. Потеглихме в неговата удобна кола, изкачихме се по стълбата, влязохме в стаята при Бопи и започна преглеждането, чукането и слушането, и когато лекарят стана по-сериозен и гласът му по-мек, цялата ми веселост се изпари.

Подагра, сърдечна слабост, сериозен случай — аз слушах и записвах всичко и се учудвах, че изобщо не се възпротивих, когато лекарят заповяда пренасянето му в болница.

След обяд пристигна болничната кола и когато се завърнах от болницата, ми стана ужасно тежко вкъщи, където кученцето се умилкваше около мен и големият стол на болния стоеше настрана, и по-нататък — изпразнената стая.

Такава е любовта. Тя донася страдание и аз много страдах по онова време. Но толкова малко значение има дали страдаме, или не! Стига да живеем интензивно и да се чувстваме малката жизнена нишка, която ни свързва с всичко живо, и стига любовта да не угасне! Бих дал всичките си хубави дни, които съм преживял, ако в замяна можех още веднъж да погледна в Светая Светих, както по онова време. За очите и сърцето е горчива болка, пречупват се и лошите бодли на напетата гордост и самомнение, но след това човек става тъй кротък, тъй смирен, тъй зрял и пожизнен в душата си! Още тогава с малката Аги една част от моето старо същество бе умряла. Сега гледах моя гърбушко, комуто бях дарил всичката си обич, с когото бях делил живот, да страда и бавно, бавно да умира, и аз страдах с него всеки ден и взимах моя дял от ужасното и свещеното в смъртта. Бях още новак в ars amandi^[1], а трябваше веднага да започна сериозното изучаване на ars moriendi^[2]. Не премълчавам за онова време, както премълчах за Париж. Искам да говоря за него високо, като жена за своята сватба и като старец за своите момчешки години.

Виждах да умира един човек, чийто живот бе само страдание и обич. Слушах го да се шегува като дете, когато чувстваше в себе си работата на смъртта. Виждах неговия поглед да ме търси в тежко страдание, не за да проси нещо от мен, а за да ме окуражи и да ми покаже, че спазмите и мъките бяха оставили непокътнато най-доброто у него. След това очите му широко се разтваряха и неговото увехнало лице вече не се виждаше, а само блясъкът на големите му очи.

— Искаш ли нещо, Бопи?

— Разкажи ми нещо — за тапира например.

И аз започвах да разказвам за тапира — той си затваряше очите и аз с мъка говорех с обикновения си тон, защото плачът постоянно ме задушаваше. И когато мислех, че той не ме чува вече или е заспал, веднага млъквах. Но той пак си отваряше очите.

— И после?

И аз разказвах по-нататък за тапира, за кученцето, за моя баща, за малкия зъл Матео Спинели, за Елизабет.

— Да, тя се омъжи за един глупак! Винаги е било така, Петер!

Често неочаквано заговаряше за смъртта.

— Не е шега, Петер. И най-тежката работа не е тъй тежка като умирането. Но накрая и това се превъзмогва. Когато мъката свърши, ще мога да се смея. И има защо да се умира, ще се избавя от една гърбица, от един къс крак и от една парализирана кълка. Но за теб някога ще бъде жалко за твоите широки плещи и хубави, здрави крака.

И веднъж, през последните си дни, той се събуди от една малка кратка дрямка и каза съвсем високо:

— Няма такова небе, за каквото говори свещеникът. Небето е много по-хубаво. Много по-хубаво.

Жената на столаря идваше често и умело проявяваше своето участие и желание да помогне. За мое голямо съжаление, столарят никога не се появи.

— Какво мислиш — запитах веднъж Бопи, — на небето дали има и тапири?

— О, да — отговори той, като кимна. — Там има всички видове животни, също и диви кози.

Дойде Коледа и ние си устроихме малък празник до неговото легло. Сви силен студ, снегът се стопи, пак падна нов сняг върху поледицата, но аз нищо не забелязвах. Чух, че Елизабет била родила момче, и пак го забравих. Пристигна едно смешно писмо от госпожа Нардини, прочетох го отгоре-отгоре и го оставих настрана. Работата си свършвах набързо, с постоянното съзнание, че всеки час бе загубен за мен и за болния. След това тичах запъхтян и нетърпелив в болницата, а там властваше тишината и седях по половин ден до леглото на Бопи, потънал в замечтан, дълбок покои.

Преди смъртта си той прекара няколко по-добри дни. Чудно бе, че току-що изтеклото време като че беше изчезнало от паметта му и той живееше само в предишните времена. Цели два дни не говореше за нищо друго освен за майка си. Той и не можеше да говори дълго време, но и през дългите паузи се виждаше, че мисли за нея.

— Твърде малко съм ти разказвал за нея — съжаляваше той, — не трябва да забравяш нищо, което се отнася до майка ми, иначе скоро няма да има човек, който да знае за нея и да й бъде благодарен. Добре би било, Петер, ако всички хора имаха такава майка. Тя не ме захвърли в приюта за бедни, когато не можех вече да работя.

Той лежеше и дишаше с мъка.

— Тя най-много ме обичаше от всичките си деца и ме държа при себе си до смъртта си. Братята се изселиха, сестрата се ожени за столаря, но аз останах у дома и колкото и бедна да беше, никога не ми е дала да го почувствам. Не трябва да забравяш моята майка, Петер. Тя беше съвсем дребничка, може би още по-малка от мен. Когато ми подаваше ръка, струваше ми се, че някакво съвсем малко птиченце каца върху мен. Едно детско ковчеже ще я побере, казваше съседът Рютиман, когато се спомина.

И него също; едно детско ковчеже щеше да го побере. Той беше тъй загубен и малък в своето чисто болнично легло и ръцете му изглеждаха като болни женски ръце, дълги, тесни, бели и малко свити. Когато преставаше да бълнува за майка си, аз идвах на ред. Той говореше за мен като че не бях там.

— Той си е без късмет, наистина, но това не му е навредило. Майка му много рано е умряла.

— Познаваш ли ме, Бопи? — питах аз.

— О, да, господин Каменцинд — отговаряше шеговито и тихичко се смееше. — Да можех само да запея — рече веднага след това.

В предпоследния си ден запита още:

— Много ли ще струва тук в болницата? Да не излезе много скъпо?

Но не дочака отговор. Една лека червенина се появи на бялото му лице, той затвори очи и известно време изглеждаше като извънредно щастлив човек.

— Свършва — каза сестрата.

Но той отвори очи още веднъж, погледна ме дяволито и тъй си помръдна веждите, като че искаше да ми кимне. Аз станах, сложих ръка под лявото му рамо и полека го повдигнах, от което винаги му ставаше добре. Така, лежейки върху моята ръка, той изкриви още веднъж устните си в болка, после изви малко главата си настрана и потрепери, като че изведнъж му стана студено. Това беше освобождението.

— Добре ли ти е, Бопи? — запитах го аз. Но той вече се беше избавил от своите страдания и изстиваше в ръцете ми. Беше на седми януари, в един часа по обяд. До вечерта приготвихме всичко и малкото изродено телце лежеше спокойно и чисто, без да се промени, докато дойде време да го вдигнем и погребем. През тези два дни постоянно се чудех, че не бях нито особено натъжен, нито пък можех да заплача. Бях преживял тъй дълбоко раздялата и прощаването по време на боледуването му, че не бе останало почти нищо и надвисналите везни на скръбта бавно и леко пак се изкачиха.

Въпреки това, стори ми се, че бе дошло време да напусна града и да си отдъхна някъде — по възможност на юг — сериозно да обтегна на тъкаческия стан грубо нахвърляните нишки на моето творение. Имах малко спестени пари и така запратих настрана литературните си задължения и се готвех да замина с пукването на пролетта. Най-напред до Асизи, където продавачката на зеленчук очакваше моето посещение, после в някое по възможност тихо планинско гнездо, за сериозна работа. Струваше ми се, че бях видял доста от живота и смъртта, за да си позволя и аз да кажа своята дума пред света. В приятно нетърпение очаквах март и в ушите ми вече кънтяха енергичните италиански изрази, гъделичкаше ме ароматният мирис на ориза, портокалите и виното киянти. Планът ми беше безупречен и колкото повече го обмислях, толкова повече ме задоволяваше. И не беше зле да се порадвам преди това на виното киянти, защото всичко излезе наопаки.

Едно живо, във фантастичен стил писмо от кръчмаря Нидегер ми известяваше през февруари, че на село бил паднал голям сняг, че не било добре нито за добитъка, нито за хората и че работата на господин баща ми не била твърде добра и в края на краищата, не би било зле да изпратя пари или сам да дойда. Тъй като не ми се щеше да пращам пари и действително се загрижих за стареца, трябваше да отпътувам. Пристигнах през един мрачен ден и в снежната виелица не се виждаха нито планини, нито къщи, и добре че познавах пътя дори слепешката. Старият Каменцинд, въпреки очакването ми, не беше на легло, а седеше окаян и мълчалив в ъгъла до печката, нападнат от една съседка, която току-що му бе донесла мляко и сега основателно и усърдно му четеше молитва за неговия лош живот, без да се смути от моето влизане.

— Я виж, Петер е тук — каза побелелият грешник и ми намигна с лявото око.

Но тя продължаваше невъзмутимо своята проповед. Аз седнах на един стол и чаках да се пресуши изворът на любовта й към ближния и установих, че в нейната реч някои глави подхождаха и за мен. Междувременно гледах как снегът се топи по палтото и обувките ми и образува около мен първо едно влажно петно, а после тихо езерце. Едва когато жената свърши, дойде ред на официалното посрещане, в което и тя взе участие по най-сърдечен начин.

Баща ми беше много отпаднал. Пожелах пак да се грижа за него, както при първия ми кратък опит. И така, моето отпътуване в онова време не беше от полза и понеже нуждата от мен сега беше по-голяма, аз все пак можех да изям попарата, която ми се падаше. Най-сетне не можех да изисквам от един упорит стар селянин, който и в своите по-добри времена не е бил огледало на добродетелта, да стане нежен заради старческите си недъзи и да се трогне от синовната обич. А и баща ми ни най-малко не се показа такъв, а беше колкото по-болнав, толкова по-противен, и ми се отплащаше, ако не с лихвите, то поне честно и почтено за всички мъки, които някога му бях причинил. Наистина, той беше мълчалив и предпазлив в думите си, но разполагаше с множество силни средства да покаже без думи, че е недоволен, ядосан и наежен. Понякога се чудех дали и аз на стари години няма да стана такова ужасно недоволно старче. С пиенето той все едно че беше се простил и чашата с добро южно вино, която му наливах два пъти на ден, пиеше с кисело лице, защото веднага занасях пак шишето в празния зимник, чийто ключ никога не оставях у него.

Едва към края на февруари настъпиха онези ясни седмици, които правят зимата във високите планини тъй великолепна. Високите, покрити със сняг планински стени се открояваха на синьото като синчец небе и изглеждаха невероятно близки в прозрачния въздух. Пасищата и склоновете лежаха покрити със сняг — със снега на планинската зима, тъй бял, тъй кристален и резливо ароматен, какъвто никога не е в долините. Върху малките хълмчета слънцето по пладне празнува блестящи празненства, в котловините и по склоновете лежат тъмносини сенки и след дългия снеговалеж въздухът е тъй съвършено пречистен, че всяко едно поемане от него е наслада. По малките хълмчета децата се пързалят и веднага след пладне на улицата старците се припичат на слънце, когато гредите на покрива пукат от студ. Посред белите снежни поля лежи тихо и синьо никога незамръзващото езеро, по-хубаво от всяко друго време през лятото. Всеки ден преди обяд извеждах баща си пред вратата и гледах как грееше на хубавата слънчева топлина своите потъмнели, възлести пръсти. След малко той започваше да кашля и да се оплаква от студа. Това беше една от неговите невинни хитрости, за да изкопчи от мен една ракийка; защото нито кашлицата, нито студът бяха истински. И той получаваше по чашка енциян или малък абсент и започваше все по-малко да кашля и се радваше зад гърба ми, че ме е надхитрил. След обяд го оставях сам, обувах обувките си за сняг и скитах по няколко часа нагоре из планините, докато можех, и се завръщах у дома, седнал върху един чувал, който носех със себе си, като върху шейна, през полегатите снежни поля.

Когато дойде времето за моето отпътуване за Асизи, имаше още един метър сняг. Едва през април се запролети и започна бързо, пакостно топене на снеговете, каквото от години не беше виждано в нашето село. Денем и нощем се чуваше виенето на фьона, кънтежът на далечните преспи и ожесточеното бучене на пороищата, които свличаха големи скали и разтрошени дървета и ги захвърляха по нашите бедни тесни нивици и овощни градини. Възбудата от фьона не ме оставяше да спя, всяка нощ слушах поразен и изпълнен със страх виенето на бурята, грохота на преспите и прибоя на бясното езеро. В това трескаво време на страхотни пролетни борби победената любовна мъка още веднъж ме връхлетя с такава сила, че станах през нощта, легнах на прозореца и в горчиви страдания отправях в бурята любовта си към Елизабет. От онази топла цюрихска нощ, през която бях лудувал върху хълма над къщата на италианската художничка, никога страстта не ме беше завладявала тъй ужасно и непобедимо. Често ми се струваше, че красивата жена стои съвсем близо до мен и ми се усмихва, но щом пристъпвах, за да я приближа, тя бягаше назад. Откъдето и да идваха, мислите ми неизбежно се завръщаха при този образ и аз, подобно на ранен, не можех да се въздържа да не човъркам все наново сърбящата рана. Срамувах се от себе си, което беше колкото мъчително, толкова и безполезно, проклинах фьона и тайно изпитвах покрай всички мъки все пак затаено, топло чувство на наслаждение, също както в момчешките години, когато мислех за хубавата Рези и когато морната тъмна вълна ме обливаше.

Разбрах, че тази болка няма лек, и се опитах поне малко да работя. Започнах да се готвя за изграждане на моята творба, написах няколко етюда, но скоро разбрах, че още не му беше дошло времето. Между това от всички страни пристигаха лоши вести от бурята и в самото село поразиите се умножиха. Язовете бяха наполовина разрушени, много къщи, плевни и обори бяха силно повредени; от другите общини пристигнаха бежанци без покрив, навсякъде жалби и нужда, а никъде пари. За мое щастие, през това време кметът ме повика в своята стая и ме запита не бих ли желал да се притека на помощ на комитета за подпомагане в общата беда. Вярваха, че ще мога да се застъпя за общината пред управлението на кантона и чрез вестниците да подканим страната към участие и парична помощ. Това дойде тъкмо навреме, за да забравя моите лични безплодни страдания заради едно по-сериозно и по-достойно дело, и аз се залових отчаяно за работа. Чрез писма успях да привлека бързо няколко лица в Базел за събиране на помощи. Кантонът, както си знаехме отпреди, нямаше пари и можеше да изпрати на помощ само няколко работници. Тогава се обърнах към вестниците с призиви и дописки; писма и въпроси започнаха да пристигат и покрай преписката трябваше още да се разправям с коравите селски глави в общинския съвет.

Тези няколко седмици на сериозна, но наложителна работа ми подействаха добре. Когато постепенно работите се оправиха и аз не бях вече толкова нужен, ливадите наоколо вече се зеленееха и в безгрижното и заляно от слънце езеро се оглеждаха сини очистените от сняг склонове. Баща ми прекарваше по-сносни дни и моите любовни мъки, подобно на калните остатъци от лавините, бях изчезнали и се бяха стопили. По-рано по това време баща ми боядисваше лодката, майка ми поглеждаше откъм градинката, а аз зяпах работещия старец, облаците от дима на лулата му и жълтите пеперуди. Сега нямаше вече лодка за боядисване, майка ми отдавна беше умряла, а баща ми ходеше сърдит и начумерен из занемарения дом. За миналите времена ми напомняше още и вуйчо ми Конрад. Често го взимах със себе си за чаша вино, без да ни види баща ми, и го слушах да разказва и да си спомня за своите многобройни проекти с добродушен смях, но не и без гордост. Нови по това време той вече не правеше, старостта бе сложила и върху него своя рязък отпечатък, въпреки това в неговото изражение и понякога и в смеха му имаше нещо момчешко или младежко, което ми харесваше. Често той ми бе утеха и развлечение, когато у дома не можех повече да понасям стареца. Взимах го със себе си в кръчмата, той ситнеше бързо до мен и се мъчеше да подравни своите изкривени, безжизнени крака в такт с моите стъпки.

— Стягай платната, вуйчо Конраде! — ободрявах го аз и по повод на платната винаги ставаше дума за нашата стара лодка, която не съществуваше вече и която той оплакваше като някакъв любим покойник. Тъй като и на мен също старата вещ бе мила и сега ми липсваше, спомняхме си за нея и за всичките случили се с нея истории до най-малките подробности.

Езерото бе все тъй синьо, както по-напред, слънцето не по-малко празнично и топло и аз често се заглеждах след жълтите пеперуди и ми се струваше, че оттогава всъщност малко нещо се е променило и че ще мога пак да се изтегна в ливадите и да забленувам момчешки мечтания. Че това не беше така и че аз бях вече изживял завинаги един добър дял от моя живот, в това можех да се убедя всеки ден, когато се миех, и главата ми с големия нос и горчиви устни лъсваше в ръждясалия леген. Нещо повече: старият Каменцинд беше насреща ми, за да не изпадна в заблуда относно промените на времето, и когато исках да се пренеса напълно в настоящето, трябваше само да отворя тясното чекмедже в моята стая, където лежеше и спеше бъдещото ми творение, състоящо се от вързоп стари скици и шест-седем варианта. Но аз рядко отварях това чекмедже.

Покрай грижите за стария, доста работа ми създаваше и подреждането на нашето занемарено домакинство. По пода зееха дупки, печката и огнището бяха повредени, пушеха и миришеха, вратите не се затваряха и стълбата за тавана, където едно време се играеше театърът на бащините наказания, беше опасна за живота. Но преди да се поправи нещо, трябваше да се наостри брадвата, да се стегне трионът, да се намери чукът и да се съберат гвоздеи, после трябваше от гниещите остатъци на някогашния куп дърва да се отберат по-добрите късчета. При поправката на сечивата и старото точило вуйчо Конрад малко ми помагаше, но той беше вече много стар и грохнал, за да бъде що-годе полезен. И тъй, трябваше да разранявам своите меки писателски ръце в коравото дърво, въртях разклатеното точило, катерех се по протеклия навсякъде покрив, ковях, чуках, покривах, режех, при което моят надебелял врат се покриваше с пот. Понякога с едно замахване на чука прекъсвах работата, а особено при проклетото кърпене на покрива — разполагах се и засмуквах отново полуугасналата си цигара, гледах дълбоката синева на небето и се наслаждавах на леността си в радостно съзнание, че баща ми вече не можеше да ме преследва и гълчи. Минаваха ли съседи, жени, старци и ученици, за да украся своето безделие, завързвах с тях приятелски съседски разговор и постепенно за мен се разчу, че съм човек, с който могат да се разменят две свестни думи.

— Жега е днес, Лизбето!

— Наистина, Петер. Какво правиш?

— Покрива кърпя.

— Не вреди, вярно, отдавна трябваше.

— Така, така.

— Какво прави старецът? Наближава ли седемдесетте?

— Осемдесет, Лизбето, осемдесет! Представяш ли си и ние един ден да достигнем тая старост? Не е шега.

— Истина е, Петер, но сега трябва да вървя, че мъжът чака ядене. Лека ти работа!

— Сбогом, Лизбето.

И когато тя, с гърнето, вързано в кърпа, продължаваше пътя си нататък, аз пусках облаци дим във въздуха, гледах след нея и се замислях как хората можеха с такова усърдие да вършат своята работа, когато аз цели два дни ковях една и съща греда. Най-после покривът все пак бе закърпен. Баща ми, нещо необикновено, се интересуваше от това и тъй като не можех да го замъкна на покрива, трябваше да му описвам всичко подробно и да му давам сметка за всяка летва, при което не мина без хвалба от моя страна.

— Добре — одобряваше той, — добре, но никак не вярвах, че ще свършиш тая година.

* * *

Сега, като се задълбочавам в моите пътувания и преживявания и размишлявам върху тях, драго ми е и ме е яд, че и аз потвърждавам старото правило: мястото на рибите е във водата, а на селяните на село, и въпреки всички хитрувания, един нимиконски Каменцинд не може да стане гражданин и светски човек. Започвам да намирам това в реда на нещата и ми е драго, че моето неумело търсене на щастие в света пак ме доведе, въпреки волята ми, назад в старото кътче, между езерото и планините, където ми е мястото и където моите добродетели и пороци, особено пороците, са нещо обикновено и наследствено. Там, в чужбина, бях забравил за родината си и не бях далеч от мисълта да се смятам за рядко и забележително растение; сега виждам, че това е бил само нимиконският дух, който се е проявявал в мен и не е можел да се нагоди към обичаите на останалия свят. Тук на никой не идва наум да ме смята за чудак и когато гледам моя стар баща или вуйчо Конрад, струва ми се, че и аз съм доста добър син и племенник. Моите няколко хвъркания тук-там из царството на духа и така нареченото образование могат успешно да се сравнят с прочутото вуйчово пътуване с платноходката, само че откъм пари, труд и хубави години те са ми стрували много повече. Също и по външност съвсем съм заприличал на тукашните хора, откакто братовчед ми Куони ми подстригва брадата и откакто започнах пак да нося селските гащи с колан и да ходя по ръкави — и когато един ден побелея и остарея, незабелязано ще взема мястото на баща ми и неговата малка роля в селския живот. Хората знаят само, че съм бил дълги години в чужбина и, разбира се, аз се пазя да не узнаят какъв мизерен занаят съм упражнявал там и в какви помии съм газил; иначе веднага ще ми се присмеят и ще ми прикачат прякор. Винаги когато разправях за Германия, Италия или Париж, все украсявах по нещо и понякога на най-достоверните места започвах сам да се съмнявам в своята собствена правдивост.

И какво постигнах от толкова лутания и загубени години? Жената, която обичах и обичам още, възпитава в Базел своите две хубави деца. Другата, която ме обичаше, се е утешила и продължава да търгува с плодове и зеленчуци и семена. Баща ми, заради когото се завърнах в гнездото, нито умира, нито оздравява, но седи насреща ми върху своето старо легло, гледа ме и ми завижда, че нося в себе си ключа от зимника.

Но това не е всичко. Аз имам, освен майка си и удавения приятел от младини, русата Аги и моя малък недъгав Бопи като ангели на небето. Също доживях да видя къщите в село отново закърпени и двата каменни яза пак издигнати. Ако исках, можех да вляза в общинския съвет. Но там има вече доста Каменцинди.

В последно време ми се открива една нова перспектива. Кръчмарят Нидегер, в чиято кръчма баща ми и аз сме изпили не един литър фелтлинско, залиско или вадлендерско, започна бързо да запада и занаятът вече не му харесва. Тия дни той ми се оплакваше от своята неволя. Най-лошото в случая бе, че ако не се намери нашенец, някоя чужда пивоварна фабрика ще купи заведението и тогава всичко е загубено и ние в Нимикон няма да имаме вече едно удобно кътче. Някой чужд наемател ще заседне тук, естествено, ще предпочете да точи бира вместо вино и добрата нимиконска винена изба ще се развали и пропадне.

Откакто предвиждам това, нямам мира; имам още някоя пара в банката в Базел и старият Нидегер не би ме сметнал за лош наследник. Но работата е там, че докато баща ми е жив, не ще мога да го удържа далеч от бъчвите и, освен това, той би тържествувал да види, че въпреки латинския и учението, не съм го докарал по-далеч от нимиконски кръчмар. Това не ми харесваше и ето че аз постепенно започнах да желая смъртта на стареца, но не с нетърпение, а така — само заради успеха на доброто дело.

От някое време насам вуйчо Конрад пак е обхванат от жажда за дейност и това не ми харесва. Той все държи показалеца си в устата и със замислена бръчка между веждите ситни бързо из стаята и при ясно време дълго се заглежда над водата. „Струва ми се, че пак ще майстори платноходка“ — казва неговата стара Ценцина и наистина, той има такъв жив и смел вид, какъвто не е имал от години, и на лицето му се мярка нещо хитро и самоуверено, като че ли тоя път знаеше точно как трябва да започне. Но аз мисля, че всичко е вятър работа. Това е само неговата изморена душа, която копнее за криле, за да отхвръкне скоро у дома си. Стягай платната, стари вуйчо! Но ако работата дойде дотам, тогава господа нимиконци ще чуят нещо нечувано. Защото съм решил в душата си да кажа и аз няколко думи на гроба му, след свещеника — нещо, което още не се е случвало в нашия край. Ще спомена вуйчо си като светец и божи човек и след тази назидателна част ще хвърля шепа пипер за любезните опечалени, нещо, което скоро няма да забравят, нито да ми простят. Надявам се, че и баща ми ще го доживее.

А в чекмеджето ми лежи началото на моето голямо поетично творение, „Моят живот“, бих го нарекъл. Но звучи много патетично и предпочитам нищо да не кажа, защото трябва да призная, че неговото развитие и завършване виси във въздуха.

Може би ще дойде пак време отново да започна, да продължа и завърша; тогава моят младежки копнеж би имал оправданието, че аз все пак съм бил поет.

Това би ми било толкова ценно, ако не и повече, от званието общински съветник и от каменните язове. Но изживяното и все пак вечното в моя живот, заедно с всичките мили човешки образи, от стройната Рези до бедния Бопи — това не може с нищо да се замени.