Херман Хесе
Петер Каменцинд (5)

V

Сега настъпи онзи период от моя живот, който наглед бе по-подвижен и по-пъстър от предишния и би могъл да даде материал за един малък моден роман. Сега би трябвало да разкажа как бях повикан за редактор на един немски вестник. Как дадох воля на перото и на злия си език и заради това си навлякох неприятности и бях мъмрен. Как след това спечелих слава на пияница и най-после, след люти кавги, се отказах от длъжността си и бях изпратен като кореспондент в Париж. Как в това проклето гнездо водех бохемски живот и неведнъж прекалявах.

Не е от малодушие, ако тук, пред някой от моите строги читатели, обръщам гръб и пропускам този кратък период. Признавам, че попадах от едно заблуждение в друго, видях не малко мръсотия и сам газих из нея. Оттогава у мен изчезна всяко чувство за романтизма на бохемския живот и ако ми позволите, бих искал да ценя чистото и доброто, което все пак съществуваше в моя живот, а да смятам онова загубено време за загубено и да му сложа кръст.

Париж бе ужасен: нищо друго, освен изкуство, политика, литература и клюки, нищо, освен художници, политикани и вулгарни жени. Художниците бяха толкова суетни и нахални, колкото политиканите; литераторите по-суетни и по-нахални, а най-суетни и най-нахални бяха жените.

Една вечер седях в Булонския лес и размишлявах Париж ли да напусна, или живота въобще. Тогава за пръв път след дълго време пребродих мислено моя живот и пресметнах, че няма много да загубя.

Но тогава ненадейно в паметта ми ярко изпъкна един отдавна изминал, забравен ден — една ранна лятна утрин у дома, в планините, и аз се видях коленичил до едно легло и върху него лежеше майка ми, която умираше.

Стреснах се и се засрамих, задето толкова дълго време не си бях спомнял за онази сутрин. Глупавите мисли за самоубийство бяха изчезнали. Защото аз вярвам, че никой сериозен и не съвсем загубен човек не е способен да си отнеме живота, ако някога е видял угасването на един здрав и добър живот. Аз видях пак майка си да умира. Видях пак върху нейното лице мълчаливата, сериозна работа на смъртта, която го облагородяваше. Тя изглеждаше сурова, смъртта, но тъй мощна и също тъй добра като грижлив баща, който завежда у дома заблудилото се дете.

Изведнъж пак ми стана ясно, че смъртта е наш умен и добър брат, който знае истинския час и когото можем с доверие да очакваме. И започнах също да разбирам, че страданието й разочарованието и тъгата не са ни изпратени, за да ни направят недоволни, нищожни и недостойни, а за да узреем и да се проясним.

Осем дни по-късно моите сандъци бяха изпратени за Базел, аз пребродих пеш едно хубаво кътче от Южна Франция и с всеки изминат ден чувствах как злочестите парижки времена, чийто спомен ме преследваше като някаква смрад, бледнеят и се обгръщат в мъгла. Присъствах на едно празненство — cour d’amour. Нощувах в замъци, воденици, плевни и пиех с мургавите приказливи момчета тяхното топло слънчево вино.

Изпокъсан, мършав, почернял от слънцето и променен в душата си, пристигнах след два месеца в Базел. Това беше моето първо голямо странстване, първото преди много други. Между Локарно и Верона, между Базел и Бриг, между Флоренция и Перуджа ще се намерят малко места, през които да не съм странствал два и три пъти пеша, с прашни обуща… след мечти, от които нито една не се е сбъднала.

В Базел наех една стаичка в предградията и започнах да работя; радвах се, че живея в тих град, където никой не ме познава. Връзките ми с някои вестници и списания още съществуваха и аз имах какво да работя и от какво да живея. Първите седмици бяха добри и спокойни, после постепенно пак се яви старата тъга, не ме напускаше по цели дни, седмици и не изчезваше дори когато работех. Който сам не е изпитал тъгата, не може да разбере това. Как да го опиша? Чувствах ужасна самота. Между мен и хората и живота на града, площадите, къщите и улиците съществуваше постоянно широка пропаст. Случваше се голямо нещастие, във вестниците публикуваха важни събития — нищо не ме засягаше. Устройваха се празненства, погребваха умрели, нареждаха панаири, даваха концерти — защо? За какво? Аз бягах вън от града, скитах из горите, по хълмовете и пътищата и около мен мълчаха ливади, дървета, ниви в затаена скръб, гледаха ме нямо и умолително и искаха да ми кажат нещо, искаха да се протегнат към мен, да ме приветстват. Но те си стояха там и не можеха нищо да кажат и аз разбирах тяхното страдание и страдах заедно с тях, защото не можех да им помогна.

Отидох при един лекар, занесох му подробни бележки, опитах се да му опиша моята болка. Той чете, разпитва ме, преглежда ме.

— Имате завидно здраве — похвали ме той. — Физически нищо не ви липсва. Опитайте да се развлечете с четене и музика.

— Занаятът ми е да чета всеки ден куп нови ръкописи.

— Във всеки случай, нужно ви е движение на чист въздух.

— Ходя всекидневно от три до четири часа, през ваканциите най-малко двойно.

— Тогава трябва да се насилите да живеете между хората. Вие сте в сериозна опасност да станете мизантроп.

— И какво от това?

— Това е много сериозно. Колкото по-голяма става вашата омраза към обществото, толкова повече ще трябва да се насилвате, за да се виждате с хората. Вашето състояние не е още болест и не ми изглежда сериозно; но ако не престанете да се разхождате така пасивно, накрая все пак можете да загубите равновесие.

Лекарят беше разбран и доброжелателен човек. Той се съжали над мен. Препоръча ми един учен, в дома на когото се събираше голямо общество и имаше известен духовен и литературен живот. Отидох. Познаваха ме по име, бяха любезни, почти сърдечни и аз често ходех там.

Веднъж отидох в една студена вечер късно през есента. Заварих един млад историк и едно много стройно мургаво момиче; нямаше други гости. Момичето слагаше чайника, говореше много и се държеше язвително с историка. След това свири на пиано. После ми каза, че е чела моите сатири, но никак не са й харесали. Стори ми се умна, дори премного умна; наскоро след това си отидох у дома.

Междувременно постепенно се разпространи слухът, че се заседявам много из кръчмите и че всъщност съм потаен пияница. Това не ме учуди много, защото клюката цъфтеше най-богато тъкмо в образованите среди между мъжете и дамите. Това унизително за мен откритие изобщо не вредеше на моите връзки с обществото, дори напротив, то ме правеше още по-желан, тъй като тъкмо по онова време се бяха въодушевили по въздържателността; господа и дами влизаха в комитетите на въздържателните дружества и се радваха на всеки грешник, който им попаднеше в ръцете. Един ден последва първата учтива атака. Описаха ми позора на живота из кръчмите, проклятието на алкохолизма, всичко това разгледано от хигиенична, етична и социална гледна точка, и бях поканен да взема участие в едно дружествено празненство. Аз бях безкрайно учуден, защото дотогава едва подозирах за съществуването на такива дружества и стремежи. Дружественото заседание с музика и религиозен тон бе смешно до досада и аз не скрих впечатлението си. Дълги седмици ме измъчваха с настойчива любезност, цялата тази работа ми стана крайно досадна и една вечер, когато ми запяха пак същата песен, кипнах и енергично ги замолих да ме избавят от тия брътвежи. Младото момиче пак беше там. То ме слушаше внимателно и след това каза най-сърдечно: „Браво!“. Но бях твърде ядосан, за да обърна на това някакво внимание.

Но с толкова по-голямо удоволствие наблюдавах малко смешно произшествие при едно голямо празненство на въздържателите. Голямото дружество с безбройни гости устройваше събрание с обяд в своя собствен дом; държаха речи, побратимяваха се, пееха хорови песни, празнуваха преуспяването на доброто дело с велика тържественост. Противоалкохолните речи обаче се сторили много дълги на един служащ, определен за знаменосец, и той се промъкнал в една близка кръчма. Когато тържественото празнично шествие потегли из улиците, злорадите грешници се радваха на забавно зрелище: начело на въодушевените тълпи един развеселен, пийнал водач и в неговите ръце знамето на Синия кръст, клатушкащо се като мачта на потъващ кораб.

Пияният знаменосец беше отстранен; но не можаха да отстранят човешката суета, злоба и интриги, които се бяха появили в средите на отделните съперничещи се дружества и комисии и които разцъфтяваха все по-богато. Движението се разцепи, неколцина честолюбци поискаха да си обсебят цялата слава и псуваха всеки грешник, който не се бе покаял в тяхно име; благородни и безкористни сътрудници, които не липсваха, бяха използвани по долен начин и скоро се видя как и тук, под идеалните етикети, воняха до Бога мръсни човешки слабости. За всички тези комедии узнах отстрани, чрез трети лица, радвах се тайно в душата си и неведнъж нощем на връщане от поредния запой си мислех: ние, разхайтените, сме пак по-свестни хора.

В моята малка стаичка, разположена нависоко и открита към Рейн, изучавах и размишлявах много. Бях отчаян, че животът тъй ме отминаваше, че никакво силно течение не ме увличаше със себе си, никаква силна страст или участие не ме разгорещяваше и не ме откъсваше от тежката дрямка. Наистина, покрай всекидневната, необходима работа, работех върху едно съчинение, в което трябваше да опиша живота на първите францисканци; но това не бе творчество, а само непрекъснато, скромно събиране на материали и то не задоволяваше моя копнеж. Като си спомнях за Цюрих, Берлин и Париж, мъчех се да си изясня съществените желания, страсти и идеали на съвременниците. Един работеше за премахване на сегашните мебели, тапети и костюми, за да приучи хората на по-свободна, по-хубава среда. Друг се трудеше да разпространява чрез популярни книги и беседи Хегеловия монизъм. Трети намираха достойна цел във въдворяването на вечния световен мир. Друг пък се бореше за бедстващите долни класи или събираше пари и държеше речи за строежи на театри и отваряне на музеи за народа. А тук, в Базел, водеха борба против алкохола.

Във всички тия домогвания имаше живот, стремеж и движение; но нито едно от тях не бе важно и необходимо за мен и нито аз, нито моят живот щяха да бъдат засегнати, ако днес всички тези цели бяха постигнати. Безнадеждно се тръшвах на стола си, запращах настрани книги и списания и мислех и мислех. Тогава чувах под прозорците ми да тече Рейн и вятърът да бучи и се вслушвах поразен в говора на великата, навред дебнеща тъга и чезнене. Гледах бледите нощни облаци като подплашени птици на големи ята да прелитат през небето, чувах странстването на Рейн и мислех за смъртта на майка ми, за свети Франческо, за моята родина в снежните планини и за удавения Рихард. Виждах се да се катеря по скалистите стени, за да откъсна алпийските рози за Рези Гиртанер, виждах се в Цюрих, възбуден от книги, музика и разговори, виждах се с Алиети в лодка по нощните води, виждах отчаянието си от смъртта на Рихард, моето пътуване и завръщане; виждах се как оздравявам, за да стана отново несретен. Защо? За какво? О, Боже, нима всичко бе игра, случайност, рисувана картина? Не бях ли се борил и страдал от мъчителната жажда за духовност, за приятелство, за хубост, правда и любов? Не се ли бунтуваше още в мен задушаващата вълна на копнежа и любовта? И всичко напразно, за моя мъка, за ничия радост!

Тогава се чувствах готов за кръчмата. Угасвах лампата, смъквах се пипнешком надолу по старата извита стълба и влизах в някоя кръчма с фелтлински или вадлендерски вина. Там ме посрещаха като добър гост с почит, докато аз самият бях обикновено начумерен и понякога груб до крайност. Четях Симплицисимус, който винаги ме ядосваше, пиех си виното и чаках да ми донесе утеха. И сладкият бог ме докосваше със своята женствена, мека ръка, разпускаше крайниците ми в сладка отмора и повеждаше заблудената ми душа в страната на хубавите сънища.

Понякога сам се чудех защо се държах тъй наежено спрямо хората и изпитвах един вид удоволствие да ги ругая. В гостилниците, които по-често посещавах, келнерките се бояха от мен и проклинаха грубияна и намусения, който вечно намираше повод за разправии. Попадах ли в разговор с други посетители, бях подигравателен и груб; разбира се, и хората бяха такива спрямо мен. Въпреки това, намериха се неколцина побратими по пиене, всички вече застарели и непоправими грешници, с които понякога прекарвах вечерта в доста добри отношения. Между тях имаше един недодялан дъртак, рисуващ по занаят, женомразец, вироглав и първокласен патентован пияница. Когато го сварвах вечер сам в някоя кръчма, започвахме здраво пиене. Отначало разговаряхме, остроумничехме и покрай това изпивахме по шишенце червено вино; после постепенно пиенето взимаше преднина, разговорът задрямваше и ние седяхме мълчаливи един срещу друг, смучехме лулите си и изпразвахме всеки поотделно своите шишета. При това и двамата бяхме еднакво издръжливи, давахме винаги едновременно да ни наливат шишетата и се наблюдавахме един друг полупочтително-полузлорадо. Веднъж в една късна есен, по време на младото вино, потеглихме заедно през маркгрефлерските лозарски села и в Хиршен до Кирхен старият немирник ми разказа своята житейска история. Струва ми се, че тя беше интересна и необикновена, но за жалост напълно съм я забравил. В ума ми е останало само едно описание на гуляй от неговата по-напреднала възраст. Било някъде на село, на някакво селско празненство. Като гост на почетната маса той подвел както свещеника, така и кмета здраво да се отрежат. Но свещеникът трябвало да държи реч. След като го дотътрузили с мъка върху подиума, той заредил такива чудовищни думи, че трябвало да го отстранят, след което на опразненото място скокнал кметът. Той започнал буйно да импровизира, но от силните движения изведнъж му прилошало и той завършил речта си по необикновен и неприличен начин.

По-късно с удоволствие слушах пак тоя разказ и други още такива истории. Но на едно вечерно празненство между нас избухна грозна свада, изскубахме си брадите и се разделихме разгневени. След това се случи неведнъж да седим като врагове в една и съща кръчма, разбира се, на отделни маси, но по стар навик се наблюдавахме мълчаливо, пиехме в еднакво темпо и седяхме дотогава, докато не ни подканяха като последни гости да се разотидем. До сдобряване никога не се стигна.

Безплодно и уморително бе вечното размишление върху причините на моята скръб и неспособност да живея. Съвсем нямах чувството, че съм изхабен, а бях изпълнен с неясни стремежи и вярвах, че в уречения час пак ще ми се удаде да създам нещо дълбоко и добро и да изскубна от коравия живот поне шепа щастие. Но дали ще дойде някога този час? С горчивина си мислех за ония модерни нервни господа, които с хиляди изкуствени подбуди се подтикваха към творческа дейност, когато у мен лежаха неизчерпани големи сили. И пак разсъждавах дълбоко коя ли пречка, кой ли демон в моето бликащо от сили тяло спираше душата ми и я правеше все по-тежка. При това обладаваше ме чудноватата мисъл, че съм особен, пострадал човек, чиито страдания никой не знае, не разбира и не споделя. Дяволското в меланхолията е, че тя прави човека не само болен, но и предвзет и късоглед, че дори и високомерен. Мислиш се за безвкусния Атлас на Хайне, носещ на раменете си всички страдания и загадки на света, като че ли хиляди други не са търпели същите страдания и не са блуждаели из същия лабиринт. Също така в моето усамотение и отдалечаване от родината съвсем ми бе изхвръкнало от ума, че повечето от моите качества и особености не бяха толкова мои, колкото семейни добрини и злини на Каменциндите.

През всеки две седмици отивах в гостоприемния дом на учения. Постепенно се запознах с почти всички хора, които се събираха там. Повечето от тях бяха млади академици, между тях много немци от всички факултети, освен тях двама-трима художници, неколцина музиканти, както и няколко граждани със своите госпожи и дъщери. Често гледах с учудване тези хора, които ме поздравяваха като рядък гост и за които знаех, че се виждат един друг толкова често през седмицата. Какво ли говореха и вършеха заедно? Повечето от тях имаха една и съща стереотипна форма на homo socialis и всички ми изглеждаха донякъде родствени помежду си, благодарение на някакъв обществен и изравняващ дух, който липсваше само на мен. Измежду тях имаше много изтънчени и значителни хора, на които вечното общуване очевидно не отнемаше нищо, или почти нищо, от тяхната свежест и лична сила. С някои от тях можех да разговарям дълго и с интерес. Но да отивам от един при друг, да се спирам при всеки по минута, да говоря комплименти на дамите, да разкъсвам вниманието си едновременно между чая, два разговора и свирене на пиано, това не можех. Най-ужасно за мен бе да говоря за литература или изкуство. Виждах, че в тези области много малко се размишляваше, твърде много се лъжеше и във всеки случай извънредно много се бръщолевеше. Впрочем, и аз лъжех заедно с тях, но това не ми доставяше никакво удоволствие и намирах това безкрайно, безплодно дърдорене за досадно и недостойно. Много ми допадаше да слушам някоя жена да говори за децата си или сам да разказвам за пътешествията си или за някои дребни случки през деня и други подобни реални неща. Тогава можех, според случая, да бъда доверчив и почти в настроение. Но повечето пъти след подобни вечери се отбивах в още някоя кръчма и изплаквах пресъхналото си гърло и застоялата скука с фелтлинско.

На едно от тези събирания видях пак мургавото младо момиче. Имаше много хора, свиреха и вдигаха обикновения шум, а аз седях с папка изгледи в ръце в един ъгъл до лампата. Изгледите бяха от Тоскана, не от обикновените хиляди пъти виждани ефектни картинки, а интимни, лично скицирани изгледи, повечето подарени от спътници и приятели на домакина. Тъкмо бях намерил рисунката на една каменна къщичка с тесни прозорци в самотната долина на Сан Клементе, която познах, тъй като много пъти се бях разхождал из нея. Долината лежи съвсем близо до Фиезоле, но повечето пътници не я посещават, защото там няма старини. Това е една долина със сурова и забележителна хубост, безводна и почти необитаема, притисната между високи, голи и строги планини, отчуждена от света, меланхолична и девствена.

Момичето се приближи до мен и загледа през рамото ми.

— Защо седите винаги сам, господин Каменцинд?

Ядосах се. Чувства се пренебрегната от господата, помислих си аз, и ето, сега идва при мен.

— Не искате ли да ми отговорите?

— Извинете, госпожице! Какво трябва да ви отговоря? Седя самичък, защото ми харесва.

— Значи аз ви безпокоя?

— Не ставайте смешна.

— Благодаря, но това се отнася и за двамата.

И тя седна. Държах здраво рисунката в ръцете си.

— Вие сте от Оберланд, нали? — каза тя. — На драго сърце бих чула нещо от вашия край. Брат ми казва, че във вашето село имало само едно фамилно име, все Каменцинди. Истина ли е?

— Почти — измърморих аз. — Но има и един хлебар, който се казва Фюсли. И един кръчмар на име Нидегер.

— А всички други Каменцинди! И всички роднини?

— Повече или по-малко.

Подадох й рисунката. Тя хвана здраво листа и забелязах, че знае как да го подхване. Аз й го казах.

— Хвалите ме като учител — засмя се тя.

— Не искате ли да разгледате рисунката? — запитах я грубо. — Ще я върна на мястото й.

— Е, какво представлява това?

— Сан Клементе.

— Къде?

— При Фиезоле.

— Били ли сте там?

— Да, много пъти.

— Как изглежда долината? Това тук е само част от нея, нали?

Замислих се. Строгата, сурова хубост на пейзажа изникна в ума ми и аз притворих очи, за да го задържа. Мина известно време, преди да заговоря, и ми стана приятно, че тя мълчеше и чакаше. Разбра, че си припомням.

И аз описах долината Сан Клементе, както се разстила занемяла, изгоряла и величествена в огъня на следобедния зной. Наблизо, във Фиезоле, се препитават като плетат сламени шапки и кошници, продават спомени и портокали, мамят пътниците или просят милостиня от тях. По-далеч, долу, лежи Флоренция и обгръща в себе си потоци стар и нов живот. Но и двете не се виждат от Клементе. Там не са работили никакви художници, не е имало никакви римски постройки, историята е забравила бедната долина. Но там слънцето и дъждът водят борба със земята, там кривите пинии с мъка се крепят за живота и няколко кипариси слухтят във въздуха със своите мъртви върхове дали не приближава враждебната буря, която ще пресече оскъдния им живот, в който са се впили с жадни корени. Понякога минава волска кола от близките големи чифлици или някое селско семейство отива на поклонение към Фиезоле, но те са само случайни гости и червените поли на селянките, които иначе изглеждат тъй гиздави и весели, тук не прилягат и предпочиташ да не ги виждаш.

И аз й разказах как още като млад момък съм странствал из ония места с един приятел, лежал съм при нозете на кипарисите и съм се облягал на изтънелите им стволове; и как скръбно хубавият чар на самотата в чудноватата долина ми напомняше родните пропасти.

Замълчахме за известно време.

— Вие сте поет — каза момичето.

Аз се намръщих.

— Искам да кажа друго… — продължи тя. — Не затова, защото пишете разкази и пр. Но защото разбирате природата и я обичате. Какво ги е грижа другите хора, че дървото шумоли или планината гори в слънчевия зной? Но за вас всичко това има живот, в който се вживявате.

Аз отговорих, че никой „не разбира природата“ и въпреки всичкото търсене и желание да я разберем, срещаме само гатанки и само ни става мъчно. Едно дърво на слънцето, един измит от бурите камък, едно животно, една планина, в тях има живот, те имат история, живеят, страдат, упорстват, наслаждават се, умират, но ние не ги разбираме.

Докато говорех и се радвах на нейното смълчано, търпеливо внимание, започнах да я наблюдавам. Погледът й бе насочен към мен и не се отделяше от моя поглед. Лицето й бе съвсем спокойно, умиротворено и малко напрегнато от вниманието, като че ли някое дете ме слушаше. Не, по-скоро като че ли някой възрастен при слушането се е унесъл и без да знае, се е загледал с детински очи. И като я наблюдавах, постепенно открих с наивна радост на откривател, че бе много хубава.

Когато замълчах, момичето също мълчеше. После трепна и замига в светлината на лампата.

— Как ви е името, госпожице? — запитах я аз, без да обръщам на това внимание.

— Елизабет.

Тя си отиде и наскоро след това я заставиха да свири на пиано. Свиреше добре. Но когато се приближих, видях, че не беше вече тъй хубава.

Когато слизах по удобната старомодна стълба, за да си отида у дома, дочух няколко думи от разговора на двама художници, които си обличаха палтата в преддверието.

— Виж го ти, цялата вечер се забавляваше с хубавата Елизабет — каза единият и се засмя.

— Тиха вода! — отвърна другият. — Не е попаднал на лошо!

И така, клюкарите вече говореха. Сетих се изведнъж, че почти против волята си бях издал на това чуждо младо момиче интимни спомени и цял един къс от моя вътрешен живот. Как стана това? И ето вече злите езици започват! Сган!

Отидох си и цели месеци не стъпих в тоя дом. Случайно точно един от онези двама художници пръв ме запита на улицата.

— Защо не ходите вече там?

— Защото не мога да понасям противните клюки — казах аз.

— Ах, да, нашите дами! — засмя се човекът.

— Не — отговорих, — имам предвид мъжете и по-специално господа художниците.

През тези месеци видях Елизабет два-три пъти на улицата, веднъж в един магазин и веднъж в картинната галерия. Обикновено тя бе добре облечена, но не и хубава. В движенията на нейната прекалено тънка снага имаше нещо особено, което повечето пъти я красеше и отличаваше, но понякога можеше да се стори прекалено и фалшиво.

Красива, необикновено красива бе тя в художествената галерия. Не ме видя. Аз почивах седнал настрана и прелиствах каталога. Тя стоеше наблизо до мен пред едно голямо платно от Сегантини и бе изцяло погълната от него. Картината представляваше оскъдни поля с няколко работещи селски момичета, зад тях назъбени стръмни планини, напомнящи донякъде Щокхорнската верига, и над всичко това, в едно прохладно, ведро небе — един необикновено гениално нарисуван жълтеникав облак. Той поразяваше на пръв поглед със своята чудновато завъртяна, омотана около себе си маса; виждаше се, че бе току-що омесен и овалян от вятъра и се готвеше да се издигне и бавно да отлети. Очевидно Елизабет разбираше този облак, тъй като бе цялата съзерцание. И нейната иначе потайна душа пак се бе показала на лицето, усмихваше се тихо от разширените очи, правеше тънките й устни детски меки и бе изгладила умната, остра бръчка на челото между веждите. Красотата на едно велико художествено творение разкриваше истинската и душа — красива, честна и истинска.

Аз седях мълчалив настрана, гледах облака на Сегантини и красивото, възхитено от него момиче. Тогава се притесних да не би да се обърне и ме види, да заприказва с мен и да загуби пак своята красота, и мълчешком напуснах салона.

По онова време моята обич към нямата природа и моето отношение към нея започна да се променя. Не преставах да скитам из чудно хубавите околности на града, най-вече навътре в Юра. Виждах пак горите и планините, поляните, овощните дървета и храсталаци да стоят и да очакват нещо. Може би мен, във всеки случай, те чезнеха за обич.

И така започнах да обичам тези неща, в мен се появи силно желание по тяхната мълчалива красота, а някакъв неясен копнеж търсеше прояснение, разбиране и обич.

Мнозина казват, че „обичат природата“. Това значи, че от време на време вкусват от нейните прелести. Излизат вън от града и се радват на красотата на земята, тъпчат ливадите и накрая накъсват куп цветя и клончета, за да ги захвърлят скоро или да ги гледат как увяхват у дома. Така обичат те природата. Спомнят си за тази обич в неделя, в хубаво време и тогава се чувстват трогнати от своето собствено добро сърце. Защото това не им е толкова необходимо, нали човекът е венецът на творението! Ах, да, венецът!

И така, аз се заглеждах все по-жадно в бездната на битието. Чувах многозвучния вятър да ечи в листата на дърветата, чувах потоци да бучат от пропастите и тихи, мълчаливи реки да текат през равнината, и аз знаех, че тези звуци бяха божи език и че бихме намерили отново рая, ако можехме да проумеем този тъмен извечно красив език. Книгите ни говорят малко за това, само в библията се намират чудните слова за „неизказаните въздишки“ на мирозданието. Но аз чувствах, че във всички времена хора, подобни на мен, поразени от незнайното, са напускали всекидневната си работа и са търсели самота, за да се вслушват в песента на творението, да гледат странстващите облаци и в копнеж да протягат молитвени ръце към Вечното — пустинници, поклонници и светци.

Били ли сте някога в Пиза, в Кампосанто? Там стените са украсени с избледняла живопис от минали векове и една от тях представлява отшелниците в Тебаидската пустиня. От наивната картина с избелели бои днес още струи чарът на такъв блажен покой, че изведнъж усещаш болка и ти се дощява да изплачеш своите грехове и нечистота там нейде из светите пустини и да не се завърнеш вече. Безброй художници са се опитвали така да изразят своя копнеж в блажени образи и някой малък, мил детски образ от Лудвиг Рихтер да пее същата песен, както фреските в Пиза. Защо Тициан, майсторът на реалното и телесното, понякога е слагал в своите ясни и реални картини онзи фон от най-сладка синева? Само едно мазване с тъмносиня, гореща боя — не долавяш далечни планини ли означава, или само безграничното пространство. Тициан, реалистът, сам не е знаел това. Той не го е вършил, както твърдят изкуствоведите, заради хармония на боите, но това е бил неговият данък на неудовлетвореното, което се е таило в душата и на този радостен щастливец. Струваше ми се, че така през всички времена изкуството се е стремило да даде израз на нямото чезнене на божественото в нас.

По-зряло, по-хубаво и при това много по-детски изразяваше това свети Франческо. Аз го разбрах напълно едва тогава. Обгръщайки в своята любов към Бога цялата земя, растенията, звездите, животните, ветровете и водата, той надмина средните векове и дори Данте и намери езика във вечното Човешко. Той наричаше всички сили и явления в природата свои любими братя и сестри. Когато, вече в напреднала възраст, лекарите му предписали да се обгори челото му с нажежено желязо, измъченият тежко болен приветствал в страданието си страшното желязо като „свой любим брат огън“.

Когато започнах лично да обичам природата, да се вслушвам в нея като в другар или спътник, говорещ на чужд език, моята меланхолия не се излекува, наистина, но се облагороди и пречисти. Слухът и зрението ми се изостриха, научих се да долавям тънки отсенки и различия и жадувах да доловя все по-интимно и по-ясно пулса на всеки живот, за да го разбера, може би някога и да получа дар, може би някога да му дам израз в поезията, та и другите да се приближат до него и с по-голямо разбиране да потърсят изворите на всяка свежест, чистота и детство. Засега това бе само желание, мечта — не знаех дали тя ще се изпълни някога и се държах за непосредственото, като се отнасях с любов към всичко видимо и се приучвах да не гледам на нищо с равнодушие или презрение.

Не мога да опиша какво обновление и утеха донесе това в моя помрачен живот! Няма на света нищо по-благородно и по-честито от мълчаливата, постоянна, безстрастна обич, и моето най-сърдечно желание е да се намерят измежду четящите тези редове неколцина или двама, дори един-едничък, който като мен да започне да изучава това чисто и блажено изкуство. Някои го притежават по природа и го упражняват несъзнателно през целия си живот; това са божии любимци, добрите и децата измежду хората. Някои са го научили в тежки страдания — не сте ли виждали между сакатите и несретниците такива с мъдри, кротки, светещи очи? Ако не искате да чуете мен и моите скромни слова, идете при тях, у които страданието е надмогнато и прояснено от една безстрастна обич.

Това съвършенство, което съм почитал у мнозина бедни страдалци, днес за жалост още стои далеч от мен. Но през тези последни години не ми е липсвала утешителната вяра, че поне знаех прекия път към него.

Че съм ходил винаги по него, не мога да твърдя; по-скоро оставах по пътя да посядвам на всяка пейка и за съжаление, неведнъж съм се отбивал встрани. Две егоистични и мощни черти се бореха у мен против истинската обич. Бях пияница и саможивец. Наистина, намалих значително количеството вино, но на всеки две седмици прелъстителният бог ме предумваше и аз се хвърлях в прегръдките му. Да съм се търкалял по улиците или да съм попадал в подобни нощни приключения едва ли някога се е случвало, защото виното ме обича и ме примамва само докато неговият дух приятелски разговаря с моя. Но все пак дълго време след всяко напиване съвестта ме гризеше в края на краищата, не можех съвсем да се откажа от моята обич към виното, към което бях наследил силна склонност от баща си. Години наред пазех грижливо и набожно това наследство и се сраснах с него и сега намерих изход, като сключих между страстта и съвестта полусериозен, полушеговит договор. Включих в хвалебствената песен на светеца от Асизи и „моя любим брат, виното“.