Херман Хесе
Петер Каменцинд (3)

III

Изхвръкнал от трезвия и тежък въздух на родината, разперих криле в блаженство, на воля. Макар в живота понякога да ми е вървяло зле, аз все пак съм вкусил изобилно и чисто от странните мечтателни наслади на младостта. Подобно на млад воин в отмора върху цветния синор на гората, живеех в блажена разбуненост всред борби и палавщини; и като ясновидец, изпълнен с предчувствия, стоях над тъмни пропасти, заслушан в бученето на големи реки и бури, с душа, готова да долови съзвучието на нещата и хармонията на всеки живот. Дълбоко и радостно пиех от пълните чаши на младостта, потайно страдах сладки мъки за боязливо обожавани жени и се наслаждавах до дълбините на най-благородното младежко щастие — на едно мъжествено радостно, чисто приятелство.

В нови дрехи и с малко сандъче, пълно с книги и едно-друго, пристигнах, готов да завладея моя дял от света и да докажа, колкото е възможно по-скоро, на ония простаци у дома, че бях издялан от по-друго дърво от останалите Каменцинди. Три чудесни години живях в една и съща ветровита таванска стая с просторен изглед, учех, творях, чезнех и чувствах цялата хубост на земята да ме обгръща със своята топла близост. Всеки ден нямах топла храна, но всеки ден всяка нощ и всеки час сърцето ми пееше, смееше се и плачеше, изпълнено със силна радост, и притисках до себе си горещо и страстно милия живот.

Цюрих беше първият голям град, който на мен, младо-зеленото хлапе, се падна да видя и аз зяпах в продължение на няколко седмици, постоянно учуден. Да се възхищавам искрено на градския живот или да му завиждам наум не ми идваше; в това си бях същински селянин; но аз се радвах на многобройните улици, къщи и хора. Разглеждах оживените с коли улици, кейовете, площадите, градините, разкошните здания и черкви; виждах тълпи трудолюбиви хора да тичат на работа, виждах студенти да скитат, аристократи да излизат с каляските си, глупаци да се пъчат, чужденци да ходят нагоре-надолу. Модно елегантните жени на богаташите, с изглед на придворни, ми наподобяваха пауни в кокоши двор, хубави, горди и малко смешни. Боязлив впрочем не бях, но недодялан и коравоглав, и не се съмнявах, че ми бе отредено да опозная основно подвижния живот на градовете, а по-късно и сам да намеря своето сигурно място там.

Младостта пристъпи към мен в образа на красив студент, който учеше в същия град и беше наел две хубави стаи на първия етаж в къщата, в която живеех. Чувах го всеки ден да свири долу на пиано и при това за пръв път почувствах чара на музиката, най-женственото и най-сладко изкуство. После виждах красивия младеж да излиза от къщи с книга или ноти в лявата ръка, в дясната цигара, чийто дим се извиваше след гъвкавия му строен вървеж. Боязлива обич ме влечеше към него, но аз се държах настрана и се боях да установя контакт с човек, покрай чието леко, свободно и богато съществуване моята бедност и недодяланост в обноските само щяха да ме унижат. Тогава той сам дойде при мен. Една вечер някой почука на моята врата и аз малко се стреснах; защото никога още не бях виждал гости при себе си. Красивият студент влезе, подаде ми ръка, представи се и се държеше тъй свободно и весело, като че бяхме стари познати.

— Исках да ви попитам нямате ли желание да посвирите малко с мен — каза той любезно. Но аз никога в живота си не бях хващал инструмент. Казах му това и прибавих, че освен алпийски песни, от никакво друго изкуство не разбирам, но неговата хубава и чаровна музика често е стигала до мен.

— Как може човек да се измами! — извика той весело. — По вашата външност можех да се закълна, че сте музикант. Чудесно! Пеете алпийски песни? О, моля ви, запейте! Умирам от нетърпение да ви чуя.

Бях съвсем слисан и му обясних, че така, по принуда и вътре в стаята изобщо не мога да пея. Това можеше да стане в планината или най-малко на открито и по мое собствено желание.

— Тогава пейте в планината! Може ли още утре? Много ви се моля. Да направим привечер двамата един излет. Ще поскитаме, ще си поприказваме, после вие ще попеете и след това ще вечеряме в някое село. Нали имате време?

О, да, време имах достатъчно. Бързо се съгласих. После и аз го помолих да ми посвири нещо и слязохме в неговото хубаво, голямо жилище. Няколко картини в модерни рамки, пиано, известно артистично безредие и фин дъх на цигари придаваха на хубавата стая свободна и приятна елегантност и уютно настроение, съвсем ново за мен. Рихард седна до пианото и изсвири няколко такта.

— Познавате това, нали? — обърна се той към мен и беше великолепен, както беше извърнал хубавата си глава, целият сияещ.

— Не — отговорих, — аз нищо не познавам.

— Това е Вагнер — обади се той, — от „Майстерзингерите“ — и продължаваше да свири. Звучеше леко и силно, тъжно и весело, и ме обливаше като хладка, възбуждаща баня. В същото време разглеждах със затаено удоволствие стройния тил и гръб на свирещия и неговите бели артистични ръце и при това ме обхвана същото боязливо, любуващо се чувство на нежност и уважение, с което по-рано бях гледал на тъмнокосия ученик, заедно с някакво несмело предчувствие, че този хубав, изтънчен човек може би ще стане мой приятел и ще осъществи моето старо, още незабравено желание за такова приятелство.

На другия ден отидох да го взема. Разговаряйки, ние полека се изкачихме на един среден хълм, погледахме града, езерото и градините и се наслаждавахме на наситената хубост на младата вечер.

— Хайде сега, пейте! — извика Рихард. — Ако все още продължавате да се стеснявате, обърнете ми гръб. Но моля, високо!

Той можеше да бъде доволен. Изгърлях бясно и ликуващо в розовата вечерна далечина всички тонове и гами. Когато млъкнах, той поиска да каже нещо, но изведнъж се спря и, ослушвайки се, посочи към планините. От една далечна височина дойде отговор, едва чут, извито вибриращ поздрав от някой овчар или пътник и ние слушахме смълчани и радостни. В това време, както стояхме и се вслушвахме, в сладки тръпки почувствах, че за пръв път стоя до един приятел и заедно гледаме в хубавите розово забулени далечини на живота. Вечерното небе започна своята мека игра на боите и току пред залез-слънце, в разстилащите се пари съзрях няколко надменни, дръзко назъбени алпийски върхове.

— Там е моята родина — казах аз. — Средният връх е Червеният гребен, надясно Козирог, по-нататък наляво е заобленият Алпийски кривак. Бях на десет години, когато за пръв път застанах на оня широк купен.

Напрягах очи, за да различа още някой от по-южните върхове. След някое време Рихард каза нещо, което не разбрах.

— Какво казахте? — запитах.

— Казвам, че сега зная с кое изкуство се занимавате.

— С кое?

— Вие сте поет.

Изчервих се и ми стана неприятно и едновременно се учудих как е могъл да отгатне.

— Не — извиках аз, — поет не съм. Наистина, в училище пишех стихове, но отдавна съм престанал.

— Може ли да ги видя?

— Изгорени са. Но нямаше да ги видите, даже ако ги пазех.

— Сигурно са били много модерни, в духа на Ницше?

— Какво е това?

— Ницше? Боже мой, нима не го познавате?

— Не. Откъде да го знам?

Беше възхитен, че не познавах Ницше. Но аз бях разсърден и го запитах на колко глетчери се е изкачвал. Когато той ми отговори — на никакви, — аз също тъй подигравателно се зачудих, както той направи преди малко с мен. Тогава той сложи ръката си върху рамото ми и каза съвсем сериозно:

— Вие сте много чувствителен. Но сам не знаете какъв непокварен, достоен за завист човек сте и колко рядко се срещат такива. Виждате ли, след година-две вие ще познавате Ницше и всички други премъдрости по-добре от мен, тъй като сте много по-дълбок и умен. Но тъкмо такъв, какъвто сте сега, ви обичам. Вие не познавате нито Ницше, нито Вагнер, но сте се катерили много по снежните планини и имате такова здраво, планинско лице. Това се вижда по погледа и челото.

И това, че той така свободно и непринудено ме разглеждаше и изказваше своето мнение, ме учудваше и ми се струваше необикновено.

Но бях още по-учуден и по-щастлив, когато седмица по-късно, в една много посещавана бирария той се побратими с мен, скочи от мястото си и пред всички хора ме разцелува и прегърна и като луд затанцува с мен около масата.

— Какво ще си помислят хората? — казах му боязливо.

— Ще си помислят: тия двамата са или необикновено щастливи, или необикновено пияни; но повечето от тях няма нищо да си помислят.

Изобщо Рихард, макар че беше по-стар, по-умен, по-добре възпитан и във всичко по-сръчен и по-изтънчен от мен, често ми изглеждаше, в сравнение с мен, като същинско дете. На улицата той ухажваше важно-иронично невръстните ученички, най-сериозните музикални парчета прекъсваше ненадейно с чисто детски шеги и когато веднъж за развлечение бяхме влезли в една черква, изведнъж посред проповед той ми рече съсредоточено и важно:

— Не намираш ли, че свещеникът прилича на стар заек?

Сравнението беше сполучливо, но аз смятах, че можеше да ми го каже и по-късно, и го смъмрих.

— Но щом е вярно! — глезеше се той. — И вероятно дотогава щях да го забравя.

Че неговите остроти не бяха винаги духовити, често се състояха само в цитиране на някой куплет, не смущаваше нито мен, нито другите, защото това, което обичахме у него и на което се възхищавахме, не бе неговото остроумие или ум, а необузданата радост на неговото ясно, детско същество, което бликаше във всеки момент и го окръжаваше с една лека, весела атмосфера. Тя можеше да се прояви само в един жест, в сподавен смях, в един весел поглед, но не можеше дълго време да се спотайва. Аз съм убеден, че той и в съня си понякога се смее или весело жестикулира.

Рихард ме водеше често при други млади хора, студенти, музиканти, художници, литератори, разни чужденци, тъй като всички интересни, обичащи изкуството необикновени хора в града бяха в неговата среда. Между тях имаше сериозни, борчески умове, философи, естети и социалисти, и от мнозина можех да науча по нещо добро. Придобих откъслечни познания от най-разнообразни области, покрай това сам ги попълвах и много четях и така постепенно получих известна представа за онова, което измъчваше и занимаваше най-будните глави на онова време, и можех да хвърля полезен за мен поглед в духовния интернационал. Техните желания, предчувствия, дела и идеали ме привличаха и ги разбирах, без аз самият да изпитвах някакъв силен собствен стремеж да взема участие в борбата на едната или другата страна. У повечето виждах как цялата енергия на мисълта и на страстта е отправена върху положението и организацията на обществото, на държавата, на науките, изкуствата, учебните методи, но струваше ми се, че малцина изпитваха потребност да израстват без външни цели и да изяснят своето собствено отношение спрямо времето и вечността. И у мен също този стремеж повечето пъти дремеше.

Други приятели нямах, тъй като обичах Рихард ревниво и само него. Също опитвах се да го откъсна от жените, с които много и интимно дружеше. Най-малките ангажименти, уговорени с него, изпълвах най-точно и болезнено и се засягах, когато той ме оставяше да го чакам.

Веднъж той ме помоли да го взема със себе си на лодка. Дойдох в уговорения час, но не го намерих вкъщи и напразно чаках неговото завръщане цели три часа. На другия ден рязко го упрекнах за неговата небрежност.

— Защо не отиде сам на езерото? — смееше се той. — Аз съвсем бях забравил за това. Добре де, не е голямо нещастие!

— Аз съм свикнал да държа точно на дадената дума — отговорих възбудено. — Но наистина, свикнал съм също малко да те е грижа, когато те чакам някъде. Когато човек има толкова много приятели като теб!

Той ме гледаше с безкрайно учудване.

— Та тъй сериозно ли те засяга всяка дреболия?

— Моето приятелство не ми е дреболия.

— Тая дума прониза му сърце

И да се поправи веднага се закле — изрецитира Рихард тържествено, хвана ме за главата и по източен обичай потърка върха на носа си в моя и ме галеше, докато сърдит, но засмян не се отдръпнах; и приятелството си остана непокътнато.

В моята таванска стаичка лежаха томове, взети за прочит, често в разкошна подвързия, от модерни философи, поети, критици, също литературни списания от Германия, Франция, нови театрални пиеси, парижки фейлетони и виенски естети на мода. По-сериозно и с по-голяма любов четях моите староиталиански автори и исторически студии. Моето желание бе да зарежа колкото може по-скоро филологията и да изучавам само историята. Покрай съчинения върху общата история и историческите методи, четях най-вече извори и монографии върху края на средните векове в Италия и Франция. При това запознах се за пръв път по-отблизо с моя любимец измежду всички хора — Франческо д’Асизи^[1], най-блаженият и най-божественият измежду всички светци. И така, моята мечта, в която бях видял откроено богатството на живота и духа, оживяваше всеки ден и сгряваше сърцето ми с честолюбие, радост и младежка суета. В аудиторията сериозната, малко корава и в случая скучна наука ангажираше вниманието ми. Вкъщи се залавях с благочестивите или страхотни истории на средните векове, или с приятните стари автори, чийто разкошен свят ме обгръщаше като сенчеста, разбулена приказка, или пък чувствах как ме залива бясната вълна на модерните идеали и страсти. Междувременно слушах музика, смеех се с Рихард, участвах в срещите с неговите приятели, общувах с французи, немци и руснаци, слушах четене на модерни книги, мярках се тук-там из ателиетата на художниците или посещавах вечерни кръжоци, където срещах множество възбудени и незрели млади души, които ме обкръжаваха като някакъв фантастичен карнавал.

Една неделя с Рихард посетихме малка изложба на нови картини. Моят приятел застана пред едно платно, което изобразяваше алпийско пасище с няколко кози. Беше грижливо и хубаво нарисувано, но малко старомодно и, честно казано, без истинска художествена стойност. Във всеки салон могат да се видят много такива хубави и незначителни картини. При все това, хареса ми доста вярното изображение на родните алпийски пасища. Попитах Рихард какво го привлича в картината.

— Това тук — каза той, като посочи името на художника в ъгъла. Не можах да прочета червено-кафявите букви. — Картината — продължи Рихард — не е нещо значително. Има по-хубави. Но няма по-хубава художничка от тази, която е работила това. Името и е Ерминия Алиети и ако искаш, можем утре да отидем у тях и да й кажем, че е голяма художничка.

— Познаваш ли я?

— О, да. Ако картините й бяха тъй хубави като нея самата, тя отдавна щеше да е богата и нямаше вече да рисува. Работи ги без увлечение и само защото по една случайност не е научила нищо друго, с което да си изкарва прехраната.

След няколко седмици Рихард се сети за разговора ни.

— Вчера срещнах Алиети. Неотдавна се канехме да я посетим. Ела. Чиста ли е якичката ти? Тя обръща внимание на това.

Якичката ми беше чиста и ние отидохме у Алиети, аз с вътрешно неудоволствие, защото свободното и малко дръзко държане на Рихард й неговите другари с художничките и студентките никога не ми харесваше. При това мъжете бяха доста безогледни, ту груби, ту иронични; а момичетата практични, умни и хитри и никъде не можах да доловя онзи проясняващ лъч, в който обичах да виждам и да почитам жените.

Влязох в ателието малко смутен. Въздухът на ателиетата ми бе познат, наистина, но сега за пръв път влизах в женско ателие. То имаше много трезв и подреден вид. Две-три готови картини висяха в рамки, една, още недовършена, стоеше върху триножника. Останалите стени бяха покрити с много чисти скици с молив и един рафт за книги, наполовина празен. Художничката отвърна студено на нашите поздрави. Тя сложи четката настрана и както беше с работната престилка, личеше, че не й се губи време с нас.

Рихард й направи невероятни комплименти за изложената картина. Тя го подигра и му забрани да говори за нея.

— Но, госпожице, аз имах намерение да купя картината! При това кравите в тази картина са тъй истински!

— Кози са — каза тя спокойно.

— Кози ли? Ах, да, кози! Исках да кажа… това просто ме замая. Козите са като живи, истински козешки! Попитайте моя приятел Каменцинд, който е планинско чедо; той ще го потвърди.

Както слушах дърдоренето му, смутен и развеселен, почувствах, че погледът на художничката се отправи към мен изпитателно.

— Вие сте планинец?

— Да, госпожице.

— Вижда се. Е, какво мислите за моите кози?

— Наистина са твърде сполучливи. Поне не ги взех за крави като Рихард.

— Много сте добър. Музикант ли сте?

— Не, студент.

Тя не продума нито дума повече с мен и аз можех да я разглеждам на спокойствие. Тялото й бе прикрито и обезформено от дългата престилка и лицето й не ми се видя хубаво. Чертите бяха остри и резки, очите малко строги, богатата коса черна и мека; но не ми хареса и почти ме отблъсна цветът на лицето. Напомняше ми чисто и просто Горгоната и нямаше да се учудя, ако забележех върху лицето й зелени цепнатини. Никога още не бях виждал такава романска бледност и сега, в неблагоприятното утринно осветление на ателието, тя изглеждаше ужасно каменна, не като мрамор, а като някакъв измит, избелял камък. Не бях още свикнал да разглеждам женското лице откъм неговите форми, но още по момчешки търсех в него повечето пъти мекота, розовина, привлекателност.

И Рихард бе недоволен от днешното посещение. Толкова повече бях учуден или по-точно изплашен, когато след някое време той ми съобщи, че Алиети би ме рисувала с удоволствие. Нужен съм й бил само за няколко скици, лицето не й било нужно, но в моята широкоплещеста фигура имало нещо типично.

Преди това се случи друго малко събитие, което промени целия ми живот и за дълги години определи моето бъдеще. Една сутрин се събудих писател.

По настояване на Рихард, само за да си упражня стила, случайно бях описал типове от нашия кръг, дребни преживявания, разговори и други такива, скици, по възможност от натура, също някои литературни и исторически опити.

И така, една сутрин, както още лежах в леглото си, при мен влезе Рихард и положи върху одеялото ми тридесет и пет франка.

— Това е твое — каза той с тон на делови човек. След като бях изчерпал всички предположения с моите въпроси, най-сетне той извади от джоба си един вестник и ми посочи напечатан в него един от моите малки разкази. Той беше преписал множество от моите ръкописи, беше ги занесъл на един познат редактор и ги бе продал за моя сметка. Сега държах в ръцете си първата печатана работа, заедно с хонорара.

Никога не бях изпитвал такова особено чувство. Яд ме бе на Рихард за неговите шеги с провидението, но първата сладка писателска гордост, хубавите пари и мисълта за възможна литературна слава бяха по-силни и надделяха.

Моят приятел ми направи среща с редактора в едно кафене. Той ме помоли да му позволя да задържи другите работи, показани от Рихард, и ме покани от време на време да му изпращам нови. В моите работи имало оригинален тон, особено в историческите, от които би желал да получи повече и които ще ми заплати добре. Едва сега разбрах важността на цялата работа. Щях не само да ям прилично всеки ден и да заплащам дребните си дългове, но можех да захвърля принудителното следване и в скоро време, работейки в моята любима област, да заживея от своя собствен труд.

Междувременно редакторът ми изпрати куп нови книги за рецензиране. Започнах да ги поглъщам и цели седмици бях зает с тях; но тъй като хонорарите се изплащаха в края на тримесечието и си поживявах добре, когато ги получех, един ден се видях без петаче и трябваше наново да запостя. Няколко дни прекарах в килията си с кафе и хляб, след това гладът ме заведе в една гостилница. Взех със себе си три рецензирани тома, за да ги оставя като залог срещу сметката. Напразно се бях опитвал да ги пробутам на продавача на стари книги. Яденето беше превъзходно, но когато ми поднесоха черното кафе, сърцето ми се поразтревожи. Нерешително се изповядах на келнерката, че нямам пари, но мога да оставя книгите като залог. Тя взе една от тях, един том стихове, прелисти го с любопитство и ме запита не може ли да го прочете. Четяла с голямо удоволствие, но не можела да си доставя книги. Почувствах се спасен и й предложих да задържи трите томчета вместо пари за яденето. Тя се съгласи и по този начин взе от мен книги за седемнадесет франка.

За по-малки томчета със стихове исках хляб и сирене, за романи — същото с вино, отделни новели струваха само чаша кафе с хляб. Доколкото си спомням, повечето от тях бяха незначителни работи в конвулсивен свръхмоден стил и добродушното момиче трябва да е получило оригинално впечатление от новата немска литература. Спомням си с удоволствие за онези предобеди, когато с пот на челото завършвах в галоп някой том, написвах за него няколко реда, за да бъда готов за обяд и да получа вместо него нещо за ядене. Гледах грижливо да скривам моето безпаричие от Рихард, тъй като без причина се срамувах от това и само неохотно и за твърде кратко време приемах неговата помощ.

Не се мислех за поет. Това, което случайно пишех, бяха фейлетони, не поезия. Но тайно носех в себе си надеждата, че един ден ще ми се удаде да създам една поема, една велика смела песен за копнежа и за живота.

Радостно-прозрачното огледало на моята душа беше понякога помрачено от един вид тъга, но не беше сериозно обезпокоено. Тя ме налягаше понякога за един ден или нощ като замечтана отшелническа скръб, изчезваше пак безследно и се завръщаше наново след седмици или месеци. Постепенно свикнах с нея като с интимна приятелка и я чувствах не мъчително, а като неспокойна умора, която си имаше своята прелест. Ако ме сполетеше нощем, вместо да спя, лежах с часове на прозореца, гледах черното езеро, силуетите на планините, очертани върху бледното небе, и отгоре хубавите звезди. Тогава често ме обхващаше някакво боязливо сладко, силно чувство, като че цялата нощна хубост ме гледаше със справедлив укор. Като че звездите, планините, езерото чезнеха за единствения, който би разбрал и изказал хубостта и страданието на тяхното нямо същество, и като че този единствен бях аз и моето истинско призвание бе да дам израз на нямата природа в поеми. Как това бе възможно, не размишлявах никога, но чувствах само хубавата строга нощ нетърпеливо да ме чака в нямо желание. Също не пишех никога нищо в такова настроение. Въпреки това усещах отговорност пред тези неясни гласове и след подобни нощи тръгвах на дълги самотни пътувания пеш. Струваше ми се, че по този начин проявявах малко любов към земята, която ми се предлагаше в няма молба, мисъл, върху която по-сетне сам се смеех. Тези пътувания станаха основата на моя по-нататъшен живот. Повечето от онези години съм прекарал като пътник в скитания по цели седмици и месеци из разни страни. Свикнах с малко пари и с късче хляб в джоба да вървя далеч, да бъда сам по цели дни и често да нощувам под открито небе.

Покрай писателството бях напълно забравил за художничката. Тогава получих една бележка от нея: „Няколко приятели и приятелки ще се съберат у нас на чай в четвъртък. Моля, елате и вие и доведете и вашия приятел“.

Ние отидохме и заварихме там художническа колония. Повечето от тях бяха неизвестни, забравени неудачници, в което имаше нещо трогателно за мен, макар че всички изглеждаха доволни и весели. Имаше чай, масло, шунка и салата. Тъй като не намерих познати и без това бях неразговорчив, гладът ми надви и ядох мълчаливо и прилежно около половин час, докато другите едва посръбваха чая си и разговаряха. Когато те, един след друг, поискаха да закусят, оказа се, че аз сам бях унищожил почти всичката шунка. Погрешно си бях въобразил, че има още най-малко едно блюдо. Тъй като те тихичко се подсмиваха и долових няколко иронични погледи, кипнах и проклех в ума си италианката и нейната шунка. Станах, извиних й се кратко и й обясних, че другия път сам ще донеса своята вечеря, и посегнах за шапката си.

Тогава Алиети взе шапката от ръцете ми, загледа ме учудено и спокойно и ме помоли да остана. Върху лицето й падна светлината от една лампа, смекчена от воаления абажур, и тогава в яда си изведнъж съзрях с прояснени очи чудесната зряла красота на тази жена. Изведнъж се почувствах много неучтив и глупав и седнах в един ъгъл като наказан ученик. Седях там и прелиствах един албум от Лаго ди Комо. Другите пиеха чай, разхождаха се нагоре-надолу, смееха се и говореха всички вкупом, а отнякъде, от дъното на стаята, се дочуваше нагласяване на цигулки и чело. Дръпна се завеса и видяхме четирима млади хора, седнали пред импровизирани пултове, готови да започнат квартет. В този момент се появи художничката, поднесе ми чаша чай, кимна ми добродушно и седна до мен. Квартетът започна и трая дълго, но аз не чух нищо от него, а се учудвах с широко отворени очи на стройната, изтънчена, изящно облечена дама, в чиято красота се бях усъмнил и чиято шунка бях изял. С радост и боязън си спомних, че бе поискала да ме рисува. После си спомних за Рези Гиртанер, за изкачването по алпийската стена, за розите, за приказката за снежната царица и всичко ми се стори сега като подготовка за днешния момент.

Когато музиката свърши, художничката не си отиде, както се боях, че ще направи, а остана спокойно седнала и започна да разговаря с мен. Тя ме поздрави за една новела, която бе прочела във вестника; присмя се на Рихард, около когото се тълпяха няколко млади момичета, чийто безгрижен смях заглушаваше понякога всички други гласове. После пак ме помоли да ме рисува. Тогава ми хрумна една мисъл. Продължих непринудено разговора на италиански и пожънах за това не само един радостно-изненадан поглед от нейните живи, южни очи, но и удоволствието да я чуя да говори на своя език, отговарящ на нейните уста, очи, снага — благозвучния, изящен, бързотечен lingua Toscana с лек, очарователен, тесински акцент. Аз самият не говорех нито хубаво, нито бързо, ала това не ме смущаваше. На другия ден трябваше да дойда, за да ме рисува.

— Arrividerci — казах й на раздяла, като й се поклоних дълбоко колкото можех.

— Arrividerci ddomani! — усмихна се тя и ми кимна с глава.

Излязъл вън от дома й, вървях все по-нататък, докато улицата ме изведе на един хълм и изведнъж пред мен се разстлаха тъмните поля, красиви в нощта. Една-единствена лодка с червен фенер се хлъзгаше по езерото и хвърляше трептяща алена ивица върху черната вода, по чиято повърхност само тук-там се надигаше по някоя усамотена вълна с тънки, сребристи очертания. От близката градина се чуваше мандолина и смехове. Небето бе наполовина прибулено и върху хълмовете вееше силен топъл вятър.

И както вятърът галеше, нападаше и тъй превиваше клоните на овощните дървета и черните корони на кестените, че те стенеха, смееха се и трепереха — тъй си играеше с мен страстта. Паднах на колене върху хълма, легнах на земята — скочих и простенах; тъпчех земята, хвърлях шапката си, ровех лицето си в тревата, разтърсвах дънерите на дърветата, плачех, смеех се, ридаех, беснеех, срамувах се, бях блажен и смъртно угнетен. След час всичко в мен утихна и замря в смъртна умора. Не мислех нищо, не решавах нищо, нищо не чувствах; като в сън слязох от хълма, скитах из едната половина на града, видях в една затънтена улица отворена малка кръчма, влязох вътре без воля, изпих два литра вино и на разсъмване се завърнах у дома мъртвопиян.

На следния ден след обяд госпожица Алиети бе съвсем изплашена, когато влязох при нея.

— Какво ви е? Да не сте болен? Изглеждате съвсем разстроен.

— Нищо особено — казах. — Струва ми се, че миналата нощ бях много пиян, това е всичко. Започвайте!

Тя ме сложи на един стол и ме помоли да седя мирно. Така и направих, тъй като наскоро след това задрямах и целия следобед съм проспал в ателието. Вероятно от терпентиновата миризма сънувах, че у дома отново боядисват нашата лодка. Аз лежах недалеч върху чакъла и гледах баща си с гърне и четка да работи; и майка ми бе там, и когато я запитах не е ли умряла, тя тихо отвърна: „Не, защото ако не бях тук, и ти щеше да станеш просяк като баща си“.

Когато се събудих, паднах от стола и учуден се намерих в ателието на Ерминия Алиети. Нея самата не видях, но я чувах да трака с чаши и прибори в съседната стаичка и по това заключих, че трябва да е време за вечеря.

— Буден ли сте? — обади се тя оттам.

— О, да. Много ли съм спал?

— Четири часа. Не се ли срамувате?

— О, разбира се. Но сънувах такъв хубав сън.

— Разкажете ми!

— Да, ако се покажете и ми простите.

Тя се показа, но за прошката ме накара да почакам, докато не й разкажа съня си. И аз го разказах, задълбочих се в забравеното детство и когато млъкнах и бе станало съвсем тъмно, бях разказал на нея и на себе си историята на цялото мое детство. Тя ми подаде ръка, оправи ми смачканата дреха, покани ме да дойда утре пак да позирам и аз почувствах, че и днешната ми неучтивост бе разбрана и простена.

В следващите дни й позирах с часове.

При това почти нищо не говорехме, аз седях или стоях спокойно и като омагьосан чувах мекото драскане на въглена, впивах лекия мирис на маслени бои и не чувствах нищо друго освен близостта на любимата жена, и знаех, че нейният поглед постоянно си почива върху мен.

Бялата светлина на ателието се разливаше по стените, няколко сънливи мухи бръмчаха по стъклата, а в съседната стаичка пееше спиртоварът, тъй като след всеки сеанс получавах по чаша кафе.

Вкъщи често мислех за Ерминия. Моята страст не се влияеше, нито намаляваше от това, че не можех да почитам нейното изкуство. Тя самата беше толкова хубава/добра, прояснена и сигурна в себе си; какво ме беше грижа за нейните картини? Намирах в нейната работа по-скоро нещо героично. Жената в борба за живот — мълчалива/търпелива и храбра героиня. Впрочем, няма нищо по-безплодно от размишленията върху някого, когото обичаме. Тези мисли приличат на известни народни и войнишки песни, в които се редят хиляди неща, но припевът упорито се повтаря и там, където съвсем не подхожда.

Така също и образът на хубавата италианка, който нося в паметта си, наистина не е неясен, но няма множеството дребни линии и черти, които оглеждаме по-скоро у чуждите, отколкото у близките ни. Не си спомням вече каква прическа носеше, как се обличаше и т.н., дори и това, висока или ниска бе на ръст. Когато мисля за нея, виждам тъмнокоса женска глава с благородни линии, две проницателни, не много големи очи на бледо, живо лице, и прекрасно очертани малки зрели уста. Когато мисля за нея и за онова влюбено време, винаги си спомням за вечерта на хълма, когато топлият вятър вееше от езерото и аз плачех, ликувах и буйствах. И за друга една вечер, за която сега ще разкажа.

Беше ми станало ясно, че ще трябва да се изповядам на художничката по някакъв начин и да й поискам ръката. Да беше далеч от мен, щях спокойно да я обожавам и тайно да страдам за нея. Но да я виждам всеки ден, да говоря с нея, да й подавам ръка, да отивам у дома й, все с острието в сърце — не можех да изтрая дълго време.

Художниците и техните приятели бяха направили в меката, топла лятна вечер малък празник на езерото, в хубава градина. Пихме вино и вода с лед, слушахме музика и гледахме червените книжни фенери, които висяха на дълги гирлянди между дърветата. Хората разговаряха, шегуваха се, смееха се и най-после запяха. Някакво одърпано момче художник с вид на бард, с килната барета на главата, се изтягаше на стенната ограда и подрънкваше на дълга китара. Неколцината по-значителни художници или отсъстваха, или седяха незабелязани настрана, в кръга на по-старите. От жените бяха дошли няколко по-млади в светли летни рокли, другите се разхождаха в обикновените си нечисти костюми. Особено противна ми се видя една по-стара грозна студентка с мъжка сламена шапка върху отрязани коси. Тя пушеше, пиеше много вино, говореше високо и много. Рихард, както винаги, беше при младите момичета. Въпреки цялата си възбуда бях хладнокръвен, пиех малко и чаках Алиети, която ми бе обещала да дойде, за да я разходя по езерото с лодка. И тя дойде, подари ми цветя и влезе с мен в малката лодка.

Езерото бе маслено гладко и безцветно в нощта. Подкарах бързо леката лодка далеч по тихата езерна шир и не свалях очи от стройната жена насреща ми, която, удобно седнала и доволна, направляваше кормилото. Високото небе бе още синьо и по него започнаха да се реят една подир друга неясни звезди, от брега тук-там се донасяше музика и градинско веселие. С тихо жабурене ленивите води поемаха греблата, други лодки плаваха тук-там, тъмни, едва съзиращи се върху тихата повърхност, но аз не обръщах внимание, а гледах с втренчен поглед кормчийката и носех моето намислено любовно признание като тежък железен пръстен около смутеното си сърце. Красотата и поезията на вечерната гледка, разходката с лодка, звездите, топлото спокойно езеро, всичко ме измъчваше, защото ми се струваше като хубав театрален декор, сред който трябваше да изиграя една сантиментална сцена. Смутен и потиснат от дълбоката тишина, тъй като и двамата мълчахме, гребях с всичка сила.

— Колко сте силен! — каза художничката съсредоточено.

— Искате да кажете едър? — запитах аз.

— Не, говоря за мускулите — засмя се тя.

— Да, наистина, силен съм.

Това не беше подходящо начало. Печален и помръкнал продължавах да греба. След някое време я помолих да ми разкаже нещо от своя живот.

— Какво бихте желали да чуете?

— Всичко — казах аз. — Много ми се иска да чуя някоя любовна история. След това и аз ще ви разкажа една — моята единствена. Тя е много къса и хубава и ще ви хареса.

— Какво говорите! Е, хайде, слушам ви!

— Не, първо вие! И без това знаете за мен много повече, отколкото аз за вас. Ще ми се да знам била ли сте някога истински влюбена, или, както се страхувам, сте прекалено умна и горда за това.

Ерминия се замисли за известно време.

— Това е пак една от вашите романтични идеи каза тя. — Тук, в нощта, върху черните води една жена да ви разказва истории. Но за жалост, не умея. Вие, поетите, сте свикнали за всичко да намирате красиви думи и за тези, които говорят по-малко за своите чувства, да мислите, че са съвсем без сърце. Не вярвам, че човек може да обича по-горещо и по-силно от мен. Обичам един мъж, свързан с друга жена, и той ме обича не по-малко. Но и двамата не знаем дали ще бъде възможно да се съберем някога. Пишем си и понякога се виждаме…

— Мога ли да ви запитам тази любов прави ли ви щастлива, или нещастна, или и двете заедно?

— Ах, любовта не съществува, за да ни прави щастливи. Аз вярвам, че тя съществува, за да ни покаже доколко можем да бъдем силни в страданието и в изтърпяването.

Това разбирах и не можах да възпра тихия стон, който се изтръгна от устата ми вместо отговор.

Тя чу.

— Ах — каза тя — и вие ли знаете вече това? Толкова сте млад! Искате ли и вие да ми се изповядате? Но само ако действително желаете.

— Друг път, може би, госпожице Алиети. И без това днес съм в лошо настроение. Жалко, че може би помрачих и вашето. Да се върнем ли?

— Както искате. На какво разстояние се намираме впрочем?

Не отговорих, но шумно опрях греблата във водата, обърнах и се спуснах, като че щеше да задуха северният вятър. Лодката се плъзгаше бързо върху повърхността и сред водовъртежа на мъката и срама, който кипеше у мен, чувствах как потта ми капе на едри капки от лицето и как същевременно мръзнех. Когато си представих ясно колко близо бях до ролята на коленичил и майчински приятелски отблъснат обожател, картината ме прониза до мозъка на костите. Това поне ме отмина, с останалата мъка трябваше да се справя сега. Гребях като бесен към брега.

Хубавата госпожица беше донякъде учудена, когато на брега се сбогувах и я оставих сама.

Езерото бе тъй гладко, музиката тъй весела и книжните фенери тъй празнично червени, както и по-рано, но всичко сега ми се стори глупаво и смешно. Особено музиката. Момчето в кадифените дрехи, което още се разхождаше със своята китара, увиснала на широка, копринена панделка, идеше ми да го смажа. И тепърва още щеше да има заря. Каква детинщина!

Взех от Рихард назаем няколко франка, килнах шапката си на тила и закрачих вън от града и по-нататък, повече от час, докато не ми се доспа. Легнах на една ливада, но след час се събудих мокър от росата, вкочанясал и треперещ от студ. Тръгнах за близкото село. Беше ранна утрин. Когато минавах из прашните улици, сънени ратаи гледаха от вратите на оборите, селската лятна работа кипеше навред. Трябваше да си остана селянин, казах си аз, промъкнах се засрамен през селото и закрачих уморен нататък, докато ранната лятна жега не ми позволи да отдъхна. Тръшнах се в изсъхналата трева на края на млада букова горичка и спах на припек, дълго — до привечер. Когато се събудих с напоена от мириса на ливадата глава и блажено уморени крайници от дългото лежане върху божията мила земя, празникът, разходката с лодка и всичко ми се стори далечно, печално и полузаглъхнало като някакъв отдавна прочетен роман.

Прекарах вън от града три дни, пекох се на слънце и размишлявах няма ли да бъде по-добре да се завърна веднъж завинаги вкъщи и да помагам на баща си при коситба.

Разбира се, всичко това не премахна още дълго време болката. След завръщането си в града отначало бягах от погледа на художничката като от чума, но това не можеше да трае дълго и по-късно винаги когато тя ме виждаше и ме заговаряше, мъката ме стискаше за гърлото.