Херман Хесе
Петер Каменцинд (7)

VII

Както преди, така и сега, аз самият не почитам моето творчество. Можех да живея от работата си, да заделя по нещо настрана и от време на време да изпращам и на баща си по някоя пара. Той радостно ги пропиваше в кръчмата, възхваляваше ме там до Бога и дори намисли да ми се отплати с взаимна услуга. Бях му казал някога, че си изкарвам хляба, пишейки най-често вестникарски статии. Той мислеше, че съм редактор или дописник, каквито имаха местните околийски вестници, и ми изпрати три продиктувани от самия него бащински писма, в които ми съобщаваше за случки, важни според него, като мислеше, че ще ми послужат за материал и ще донесат пари. Веднъж ставаше дума за пожар в една плевня, след това за падането на двама туристи в планината и третия път за кметски избори. Тези съобщения бяха предадени в смешен вестникарски стил и ми доставиха истинска радост, тъй като все пак бяха знак на приятелска връзка между нас двамата и при това първите писма, които след години получих от дома.

Тъкмо по онова време излязоха от печат две книги от автори, които познавах още в Цюрих като екстравагантни, лирични младежи. Единият сега живееше в Берлин и умееше да описва мръсотиите на кафенетата и публичните домове на големия град. Вторият си бе построил в околностите на Мюнхен разкошна вила за самотник и блуждаеше презрително и безнадеждно между неврастенични самонаблюдения и спиритични настроения. Аз трябваше да разгледам тези книги и, разбира се, се подиграх добродушно и с двете. От неврастеника получих само презрително писмо в истински царски стил. Но берлинецът вдигна цял скандал в едно списание, твърдеше, че е неразбран в своите сериозни стремежи, опираше се на Зола и упрекна не само мен за моята безсмислена критика, но изобщо предвзетия и прозаичен дух на швейцарците. А всъщност този господин тогава в Цюрих бе прекарал единственото горе-долу смислено и достойно време от своя литературен живот.

Никога не съм бил особен патриот, но това ми се видя прекалено и аз отговорих на недоволния с едно дълго писмо, в което съвсем не скривах моето презрение към надутия модернизъм на големите градове.

Тази кавга ме освежи и ме накара пак да се замисля върху моите схващания за модерната култура. Работата бе трудна и бавна и донасяше малко радостни резултати. Моята книжка няма нищо да загуби, ако ги премълча.

В същото време тези размишления ме накараха да се замисля по-дълбоко върху себе си и моята отдавна замислена творба.

Както е известно, аз имах желание в една голяма творба да разкрия на днешните хора великия ням живот на природата и да ги накарам да го обикнат. Исках да ги науча да се вслушват в пулса на земята, да се приобщят към живота на Цялото и в потока на своите дребни съдбини да не забравят, че ние не сме богове и не съществуваме сами за себе си, но сме деца и част от земята и от космическата Цялост. Исках да им напомня, че подобно на песните на поетите и на нашите сънища нощем, реките, моретата, пътуващите облаци и бурите са също символи и носители на копнежа, който е разперил криле между небето и земята и чийто смисъл е несъмнената вяра в опрощението и безсмъртието на всеки живот. Всяко същество е убедено в сърцето си в това опрощение, чувства се Божие дете и почива без страх в недрата на вечността. А всичко лошо, болно, извратено, което носим в себе си, противоречи на това и вярва в смъртта.

Исках също да науча хората да търсят в братската обич към природата извори на радост и живот; исках да проповядвам изкуството да се радваш на битието. Исках планини, морета и зелени острови чаровно и мощно да ви заговорят и исках да ви накарам да видите какъв безкрайно разнообразен, творчески живот цъфти и кипи всеки ден вън от вашите къщи и градове. Исках да се засрамите, че знаете повече за чуждите войни, за модите, клюките, литературата и изкуството, отколкото за пролетта, която раздипля пред вашите градове своето буйно творчество, и за реката, която тече под вашите мостове, и за горите и разкошните ливади, през които лети вашата железница. Исках да ви разкажа какъв златен наниз от незабравими наслаждения намерих в този свят, аз, самотникът и мрачният, и исках и вие, които сте може би по-щастливи и по-радостни от мен, да откриете този свят с още по-голяма радост.

И преди всичко, исках да положа във вашите сърца красивата тайна на обичта. Надявах се да ви науча да бъдете истински братя за всичко живо и тъй да се преизпълните с любов, че да не се боите нито от страданието, нито от смъртта, а да ги приемете сериозно и братски, като строги посестрими, когато дойдат при вас. Всичко това се надявах да изкажа не в химни и възвишени песни, а просто, правдиво и реално — сериозно и шеговито, подобно на завръщащ се пътник, който разказва на своите другари за чужбина.

Исках — желаех — надявах се — това наистина звучи смешно. Чаках деня, когато това голямо желание щеше да получи план и контури. Но поне бях събрал доста материал. Не само в главата, но и в редица малки тетрадки, които носех в джоба си при пътуване и ходене пеша; на всеки две-три седмици изпълвах по една. В тях бях вписал стегнато и накратко бележки върху всичко видимо в света, без разсъждения и връзка. Това бяха тетрадки със скици, подобни на тези на художниците, и съдържаха в малко думи много реални неща: картини от улиците и пътищата, силуети на планини и градове, подслушани разговори на селяни, чираци, продавачки; по-нататък, наблюдения върху времето, светлината, ветровете, дъжда, растенията, животните, летенето на птиците, формите на вълните, преливането на морските бои и формите на облаците. От този материал, между другото, бях обработил и напечатал няколко къси разказа във вид на природни и пътнически етюди, но всичко това без връзка с човешкото. За мен историята на едно дърво, на едно животно и пътуването на един облак бе достатъчно интересно и без присъствието на човека.

Че една голяма творба без никакви човешки образи би била безсмислица — често ми минаваше през ума; въпреки това години наред таях смътната надежда, че може би някога някакво голямо вдъхновение ще победи и тази невъзможност. Сега разбрах веднъж завинаги, че моите красиви пейзажи трябва да бъдат населени с хора и че те няма да бъдат достатъчно естествено и вярно изобразени. В това отношение трябваше безкрайно много да наваксам и до ден-днешен още работя. Дотогава всички хора за мен бяха като нещо цяло и всъщност чуждо. Скоро научих колко полезно бе вместо едно абстрактно човечество да опознаеш и изучиш отделни личности и моят бележник и паметта ми се изпълни със съвсем нови образи.

Началото на това опознаване бе много радостно. Аз излязох от моето наивно равнодушие и се заинтересувах от много хора. Тогава видях колко много естествени неща ми бяха чужди, но видях също, че и многото пътуване и наблюдение ми бяха отворили очите и бяха изострили погледа ми. И тъй като винаги съм изпитвал особена обич към децата, често и на драго сърце се занимавах с тях.

Все пак съзерцаването на облаците и вълните бе по-радостно от изучаването на хората. С учудване виждах, че човекът се различава от останалата природа преди всичко по хлъзгавата кора от лъжи, която го обвива и запазва. В кратко време забелязах у всички мои познати едно и също явление — факта, че всеки бе принуден да представлява някаква личност, някаква определена фигура, когато никой от тях не познаваше себе си. С особено чувство установих същото и у мен и се отказах от желанието да проникна в сърцевината на хората. У повечето хора кората бе най-същественото. Аз я намирах навсякъде, дори у децата, които винаги обичат повече съзнателно или несъзнателно да подражават някаква роля, отколкото да се изявяват съвсем непристорено и инстинктивно.

След известно време ми се стори, че вече не напредвам, а се губя в детински дреболии. Най-напред потърсих грешката в мен самия, но скоро разбрах, че не мога повече да крия от себе си, че бях разочарован и че не намирах в моята среда хората, които търсех. Не ми бяха нужни интересните, а типичните. Такива не намирах нито в академичния свят, нито в кръга на светските хора. С тъга си мислех за Италия и за моите единствени приятели и спътници по онова време на многобройните ми странствания пеша — за пътуващите занаятчии. С тях бях пътувал много и между тях имаше забележителни момчета.

Напразно бе ходенето ми из странноприемниците и мърляви ханчета. Тълпата от временно преминаващите не ми служеше за нищо. И така за известно време пак изпаднах в безпътица, занимавах се с децата и наблюдавах хората от кръчмите, където, естествено, също не намерих нищо.

Занизаха се няколко тъжни седмици, защото бях загубил доверие в себе си и намирах моите надежди и желания за прекалени, скитах по цели дни извън града и по цели нощи се замислях над виното.

По онова време по масите ми пак се бяха натрупали купища книги, които на драго сърце желаех да запазя, вместо да ги продавам на старо; но нямаше повече място по рафтовете ми.

Най-сетне, за да уредя това, отидох в една малка дърводелска работилница и помолих столаря да дойде у дома и да вземе мярка за един книжен рафт. Дойде един дребен човек с бавни и предпазливи движения, измери пространството, коленичи на пода, изправи метъра към тавана — той миришеше на туткал и записваше внимателно в тефтера си едно под друго числа, големи колкото палец.

Случайно при работата си той се блъсна в едно кресло, отрупано с книги. Няколко тома паднаха на пода и той се наведе да ги вдигне. Между книгите имаше едно малко речниче с народни занаятчийски изрази. Това малко подвързано томче се намира почти у всички немски странноприемници за пътуващи занаятчии — добре написано, забавно книжле.

Като видя добре познатото му томче, столарят ме погледна любопитно — полувесело, полунедоверчиво.

— Какво има? — запитах.

— С ваше позволение, тук виждам една книга, която познавам. Нима сте изучавали това?

— Изучавал съм езика на побратимите по пътищата — отвърнах аз, — но човек винаги на драго сърце заучава по някой и друг израз.

— Наистина ли? — извика той. — Сигурно и вие сам сте скитали по чужбина?

— Не точно така, както вие мислите. Но доста съм пътувал и неведнъж съм нощувал по еснафските ханчета.

Междувременно той беше наредил книгите и искаше да си върви.

— По кой край сте странствали навремето? — запитах го аз.

— Оттук до Кобленц, а по-късно надолу към Женева. Не бяха лоши времена.

— Попадали ли сте някога в дранголника?

— Само веднъж, в Дурлах.

— Трябва да ми разкажете за всичко това — ако обичате. Не можем ли да се срещнем някога на чаша вино?

— Не обичам, господине. Но ако някога навръх празник дойдете у дома и ме запитате — как сте, що сте — става. Стига да не се гаврите с мен.

Няколко дни по-късно, когато у Елизабет имаше сбирка, стоях на улицата и размишлявах няма ли да бъде по-добре да отида при моя столар. И аз се върнах у дома, съблякох редингота си и отидох у столаря. Работилницата беше вече затворена и тъмна и препъвайки се през тъмен вход и тесен двор, влязох в задната къща; тук се качвах и слизах по стълбището, докато най-сетне намерих на една врата надпис с името на майстора. Като влязох, попаднах направо в една много малка кухничка, където слаба жена приготвяше вечерята и едновременно наглеждаше три деца, които изпълваха тясното помещение с живот и голяма врява. Смутена, жената ме поведе в съседната стая, където столарят с вестник в ръка седеше до прозореца във вечерния полумрак. Той промърмори нещо недоволен, като ме взе в мрака за някой досаден клиент, после ме позна и ми подаде ръка.

Тъй като той бе изненадан и смутен, аз се обърнах към децата; те избягаха от мен обратно в кухнята и аз ги последвах. Там видях домакинята да приготвя манджа с ориз, у мен възкръснаха готварските спомени за моята умбрийска хазяйка и аз се намесих в готвенето. При нас повечето пъти сваряват безжалостно хубавия ориз на някаква безвкусна каша, противно лепкава за ядене. И тук също нещастието беше вече започнало и аз дойдох тъкмо навреме да спася яденето, като взех гърнето и лъжицата в ръка и бързо се залових сам с приготовлението му. Жената се подчини учудена; оризът стана доста сполучлив и ние го поднесохме, запалихме лампата и аз получих своя дял.

По време на вечерята жената на столаря тъй ме омота в най-подробен разговор върху готварството, че мъжът почти не продума и ние трябваше да оставим разказа за неговите приключения за друг път. Междувременно хорицата скоро почувстваха, че аз само по външност съм господин, а всъщност си бях селско и сиромашко чедо, и още от първата вечер се сприятелихме и се доверихме един на друг. Защото както те ме почувстваха като равен, тъй и аз почувствах в тяхното бедно домакинство родния въздух на дребните хорица. Тук нямаха време за изтънченост, за пози, за комедии; за тях суровият беден живот и без наметалото на образованието и висшите интереси беше много мил и добър, за да го украсяват с хубави речи.

Все по-често посещавах дърводелеца и у тях забравих не само презряната светска смет, но и моята тъга. Струваше ми се, че тук намирам нещо от моето детство и продължение на моя живот, който навремето бяха прекъснали манастирските братя, като ме изпратиха да уча.

Набеден над една изпокъсана и пожълтяла старовремска карта, дърводелецът следеше заедно с мен своите и моите пътешествия и ние се радвахме на всяка градска врата и всяка улица/която познавахме и двамата, припомняхме си занаятчийските шеги и дори веднъж изпяхме няколко от вечно младите Щраубингерови песни.

Разговаряхме за занаятчийските неволи, за домакинството, за децата, за събитията в града и полека-лека аз и майсторът си сменихме ролите: аз станах благодарен ученик, а той — даващият от себе си учител. Чувствах с облекчено сърце, че тук, вместо салонен тон, ме обграждаха реалности.

Между неговите деца едно петгодишно момиченце се отличаваше с особена нежност. Името му беше Агнес, но го наричаха Аги, беше русо, бледо и с деликатни черти, имаше боязливи големи очи и цялото бе проникнато от кротка свенливост. Един неделен ден, когато бях отишъл да взема семейството за разходка. Аги лежеше болна. Майката остана при нея, а ние, другите, полека се запътихме вън от града. Зад църквата Света Маргарита седнахме на една пейка; децата тичаха за камъчета, цветя и бръмбари, а ние, мъжете, гледахме светлите ливади, Бининските гробища и красива синкава верига на Юра. Столарят бе уморен, отпаднал, мълчалив и изглеждаше загрижен.

— Какво има, майсторе? — запитах го аз, когато децата се бяха отдалечили. Той ме погледна безнадеждно и скръбно.

— Не виждате ли? Аги умира. Знам това отдавна и се чудя, че и толкова е живяла; тя винаги носеше смъртта в очите си. Но сега вече трябва да повярваме.

Аз започнах да го утешавам, но скоро млъкнах.

— Виждате ли усмихна се той скръбно, — вие сам не вярвате, че детето ще остане. Богомолец не съм, знаете, на сто години веднъж отивам на черква, но сега чувствам, че Господ си е казал думата. Дете е, наистина, и никога не е било здраво, но Бога ми, обичах я повече от всичките други заедно.

С викове и хиляди дребни въпроси децата пристигнаха тичешком, заобиколиха ме, разпитваха ме за имената на цветята и тревите и накрая поискаха да им разкажа някоя приказка. Тогава им разказах, че цветята, дърветата и храсталаците, подобно на децата, имат всяко едно своя душа и свой ангел. И бащата слушаше, усмихваше се и от време на време тихо потвърждаваше. Планините ставаха все по-сини, чуваха се вечерните камбани и ние си тръгнахме. По ливадите лежеше румен здрач, далечните камбанарии на съборната църква стърчаха малки и тънки в топлия въздух, на небето лятната синева преливаше в красиви зеленикави и златни бои, дърветата хвърляха дълги сенки. Децата бяха уморени и мълчаливи. Те мислеха за ангелите на маковете, карамфилите и звънчетата, докато ние, старите, си мислехме за малката Аги, чиято душа бе готова вече да отлети и да остави нас, малкото боязливо ято.

През следващите две седмици момичето се чувстваше добре. Изглеждаше, че оздравява, ставаше от леглото за цели часове и върху хладните възглавници изглеждаше по-хубаво и по-доволно от всеки друг път. След това последваха няколко нощи в треска и тогава видяхме, без да говорим за това, че детето бе наш гост още за някоя седмица или ден. Веднъж само се случи бащата да заговори за това. Беше в работилницата. Видях го, че рови из дъските, и се досетих, че подбира парчета за детски ковчег.

— Скоро ще потрябва — каза той, — и по ми се ще сам да го направя след привършване на работата.

Аз седях върху единия струг, а той работеше върху другия. Когато дъските бяха гладко рендосани, той ми ги показа с гордост. Бяха от хубаво, здраво чамово дърво без нито един възел.

— Няма да ги кова с гвоздеи, а ще ги сглобя хубаво една в друга, та да стане нещо хубаво и трайно. Но за днес стига, да идем горе при жената.

Дните се нижеха, горещи, чудни, летни дни и аз седях всеки ден по един-два часа при малката Аги, разказвах й за красивите ливади и гори, държах нейната лека, тънка детска ръчица в моята широка ръка и пиех с цялата си душа милата, светла прелест, която не я напусна до последния й час.

После стояхме измъчени и наскърбени при нея и гледахме как малкото мършаво телце за сетен път събираше сили, за да се бори със силната смърт, която леко и бързо я повали. Майката бе мълчалива и силна; бащата се бе захлупил върху леглото и по сто пъти си взимаше сбогом, гледаше русите коси и милваше своето мъртво любимче.

Последва простата къса церемония на погребението и мъчителните вечери, когато децата плачеха настрана в леглата си. Заредиха се хубавите разходки до гробищата; пресния гроб насадихме с цветя, седяхме мълчаливи върху пейката в прохладните алеи и мислехме за Аги; откакто нашето любимче лежеше в земята, на нея гледахме с други очи, и на дърветата, и на тревата, която растеше по нея, и на птичките, чиято песен кънтеше волно и весело из тихите гробища.

Строгите делнични дни си затекоха, децата пак започнаха да се боричкат, да се смеят и искаха пак да им разказвам приказки и ние всички незабелязано свикнахме да не виждаме вече никога Аги и да си имаме един красив малък ангел на небето.

Покрай всичко това не бях посещавал отдавна професора и само рядко се вестявах в дома на Елизабет, където се чувствах особено безпомощен и потиснат в равнодушния поток на разговорите. Сега посетих и двата дома, но намерих и двата заключени, тъй като отдавна всички бяха по вилите си. Едва сега забелязах с учудване, че съвсем бях забравил за горещия сезон и ваканцията покрай приятелството ми с дърводелеца и болестта на детето. По-рано би ми било съвсем невъзможно да остана през юли и август в града.

Сбогувах се набързо и предприех пътуване пеша през Шварцвалд, Бергщрасе и Оденвалд. По пътя за мен бе необикновено удоволствие да изпращам изгледи от красивите местности на децата на дърводелеца в Базел и навсякъде да си представям как по-сетне ще им разказвам, на тях и на баща им, за пътешествието си.

Във Франкфурт реших да удължа пътуването си с още няколко дни. В Ашафенбург, Нюрнберг, Мюнхен и Улм се радвах с нова наслада на произведенията на старото изкуство и накрая се отбих безгрижен още и в Цюрих. Дотогава дълги години отбягвах тоя град като някакъв гроб, сега заскитах из познатите улици, посетих пак старите кръчми и градини и без болка си спомнях за изтеклите хубави години. Художничката Алиети се беше оженила и ми съобщиха нейния адрес. Привечер отидох у нея, прочетох върху къщната врата името на мъжа й, погледнах нагоре към прозорците и се поколебах да вляза. Тогава в сърцето ми оживяха миналите времена и моята младежка любов се събуди в просъница, с лека болка. Върнах се и не си развалих образа на любимата италианка с една ненужна среща. Скитайки по-нататък, влязох в градината на езерото, където по онова време художниците се веселяха на своя нощен летен празник, погледнах нагоре към къщичката, в чиято таванска стая бях прекарал три кратки, добри години и след всички тези спомени неочаквано пред мен изникна образът на Елизабет. Новата любов все пак бе по-силна от нейните по-стари сестри. Тя бе също и по-спокойна, по-скромна и по-благодарна.

За да запазя доброто си настроение, взех една лодка и загребах на воля полека по топлото светло езеро. Свечеряваше се и на небето висеше един-единствен красив белоснежен облак. Аз не свалях очи от него, кимах му с глава, спомнях си за моята детска любов към облаците, също за Елизабет и за оня облак от Сегантини, пред който веднъж бях видял Елизабет тъй хубава и потънала в съзерцание.

Никога не бях чувствал тъй блажено и чисто тази несмутена с никакви думи и нечисто желание любов към нея както сега, когато, съзерцавайки облака, си спомнях спокоен и с благодарност за всичко добро в моя живот, и вместо предишните лутания и страсти, чувствах в себе си само стария момчешки копнеж — а той бе по-мъдър и по-спокоен.

Открай време бях свикнал под равномерния такт на греблата да си тананикам или да пея нещо. И сега запях тихичко и пеейки, забелязах, че бяха стихове. Те се запечатаха в паметта ми и аз ги записах у дома като спомен за хубавата цюрихска вечер на езерото.

Като облаче бяло

Небесни висини

Светла, хубава, далечна

Елизабет си ти.

 

Облаче върби, пътува,

Ти поглеждаш го едва,

Но отново то ти се вестява,

Насън, в нощната тъма.

 

То върви, блести блажено —

В сладка мъка занапред

Подир облачето бяло

Ще тъгуваш ти навред.

В Базел заварих писмо от Асизи. Беше от госпожица Анунцията Нардини и пълно с радостни новини. Тя все пак си беше намерила втори мъж! Впрочем, ще направя по-добре да го предам тъй както си беше.

Високоуважаеми и многообични господин Петер,

Позволете на вашата вярна приятелка да ви напише това писмо. Богу било угодно да ми дарува голямо щастие и аз ви каня на 12 октомври на моята сватба. Името му е Меноти и, наистина, не е богат, но много ме обича и е търгувал вече с плодове. Той е хубав, но не е тъй едър и хубав като вас, господин Петер. Ще продава плодове на пазара, а пък аз ще стоя в магазина. Също и хубавата Мариета на съседите ще се жени, но за някакъв чужденец, зидар.

Всеки ден си спомням за вас и на мнозина съм разправяла за вас. Аз ви обичам много, също и светеца, пред когото запалих четири свещи за ваше здраве. И Меноти много ще се радва, ако дойдете на сватбата. Ако ли пък се покаже враждебен спрямо вас, ще му дам да разбере.

За жалост, малкият Матео Спинели, както винаги съм предричала, излезе нехранимайко. Той често ми е крал лимони. Сега го откараха, защото открадна от баща си дванадесет лири и отрови кучето на просяка Джанджиакомо.

Да бъде над вас Божията благословия и тази на светеца. Моята тъга по вас е много голяма.

Ваша покорна и вярна приятелка

А.Н.

Postscriptum

Жътвата беше средна работа. Гроздето хич не го бива, също няма достатъчно и круши, но лимони имахме в изобилие, само че трябваше да ги продаваме много евтино. В Спело се случи ужасно нещастие. Един младеж преби брата си с гребло, не се знае защо, но сигурно е било от ревност, макар че му е роден брат.

За жалост, не можех да се отзова на съблазнителната покана. Изпратих писмено моите благопожелания и отлагах посещението си за идната пролет. После, с писмото в ръка и един подарък от Нюрнберг за децата, се запътих към моя дърводелец.

Там заварих една голяма, неочаквана промяна. Настрани от масата, срещу прозореца, седеше свита една чудновата крива човешка фигура в един стол, който, подобен на детските столчета, имаше отпред масичка. Това беше Бопи, брат на жената на майстора, беден полусхванат изрод, за когото нямаше никъде местенце след скорошната смърт на старата му майка. Против волята си майсторът го бе прибрал временно у дома си и постоянното присъствие на болния сакат хвърляше мрачна сянка върху разстроеното домакинство. Още не бяха свикнали с него; децата се бояха от него, майката го жалеше, смутена и потисната, бащата бе явно огорчен.

Бопи имаше грозна двойна гърбица без врат, голяма глава с груби черти, широко чело, голям нос и хубави, страдалчески уста; очите му бяха светли и кротки и малко боязливи, а неговите забележително малки и хубави ръце постоянно лежаха бели и спокойни върху тясната масичка. Аз също бях смутен и огорчен от бедния неканен гост и същевременно мъчително ми бе да слушам майстора да ми разказва кратката история на болния, докато той седеше настрана, гледаше ръцете си и никой не говореше с него. Сакат си бил по рождение, но завършил основното училище и дълги години можел донякъде да бъде полезен с плетене на слама, докато не се схванал частично от честите пристъпи на подагра, а сега, от години вече, той или лежеше на легло, или седеше в своя чудноват стол, притиснат между възглавниците. Жената си спомняше, че навремето той много и хубаво бил пял, но дълги години не бяха го чували и тук, вкъщи, нито веднъж не беше пял. И през това време, когато разказваха и говореха за всичко това, той седеше там и гледаше пред себе си. Беше ми неловко и скоро си отидох и през следващите дни не стъпих в дома им.

През целия си живот съм бил силен и здрав, никога не съм боледувал от някаква тежка болест и на страдащите, особено на сакатите, съм гледал със състрадание, но същевременно и с известно презрение; сега съвсем не ми харесваше да видя моя приятен, лек живот в семейството на занаятчията, разстроен от нерадостното бреме на това окаяно съществуване. Поради това отлагах посещението си от ден на ден и напразно размишлявах как бихме могли да се отървем от схванатия Бопи. Все трябваше да се намери някаква възможност да го изпратим срещу малко пари в някоя болница или приют за недъгави. Много пъти исках да отида у майстора, за да се посъветвам с него за това, но все се боях да заговоря за тая работа, без те да ме запитат, и изпитвах детски страх от една среща с болния. Противно ми бе да го виждам и да му подавам ръка.

Така пропуснах една неделя. На втората неделя възнамерявах да направя излет до Юра със сутрешния влак, но после се засрамих от моето малодушие, останах и след обяд отидох у столаря.

С противно чувство подадох ръка на Бопи. Столарят беше гневен и ми предложи да излезем на разходка; дотегнала му била вечната мизерия, както той ми се оплака, и аз се зарадвах, че ще бъде податлив на моите предложения. Жената искаше да остане, но сакатият я помоли и тя да излезе, защото можел да остане самичък. Само да му дадат една книга и чаша вода, след това можели да го заключат и без да го мислят, да го оставят у дома.

И всички ние, които се смятахме за свестни и добродушни хора, го заключихме и отидохме на разходка! И бяхме в настроение, забавлявахме се с децата, радвахме се на хубавото златно есенно слънце и никой от нас не се срамуваше, нито на някой се свиваше сърцето, че бяхме оставили схванатия да лежи сам у дома. По-скоро се радвахме, че сме се отървали за малко от него, дишахме с облекчено сърце чистия слънчев въздух и изобразявахме доволно и почтено семейство, което се радва разумно и с благодарност на Божията света неделя.

Едва когато се отбихме в Гренцаховото Рогче, за да пием по чаша вино, и насядахме около една маса в градината, бащата заговори за Бопи. Той се оплакваше от досадния гост, вайкаше се за теснотията и новите разноски вкъщи и накрая завърши със смях: „Ето, поне тук, навън, човек може да си отдъхне един час, без да ни боли главата!“

При тези неволно изречени думи изведнъж пред очите ми застана бедният недъгав с умолителен и страдалчески поглед — когото не обичахме, от когото искахме да се отървем и който сега, изоставен и затворен, седеше нажален сам-самичък в полутъмната стая. Сетих се, че скоро ще се мръкне, а той не може да запали лампата или да се приближи до прозореца. И така ще трябва да остави книгата настрана и да седи самичък в полумрака, без разговор и развлечение, в това време, докато ние тук пиехме вино, смеехме се и се забавлявахме. И си спомних как бях разказвал на съседите в Асизи за свети Франческо и как се бях хвалил, че той ме бил научил да обичам всички хора. Защо бях изучавал живота на светеца и наизустил неговата великолепна песен на любовта и търсил неговите следи из умбрийските полета, когато един беден и безпомощен човек лежеше и страдаше там, и аз знаех за това и можех да го утеша?

Една могъща невидима сила сви сърцето ми, притисна го и го изпълни с такъв срам и болка, че затреперех и се почувствах сразен. Сега знаех, че Бог ми говори.

„Поете — казваше той, — ученико на Умбриеца, пророче, който искаш да проповядваш любов на хората и да ги направиш честити! Мечтателю, който жадуваш да доловиш моя глас във ветровете и водите“!

„Ти обичаш един дом — казваше той, — където с теб се държат приятелски и където прекарваш приятни часове! И в същия ден, когато удостоявам с присъствието си този дом, бягаш оттам и размишляваш как да ме изгониш! Светецо! Пророче! Поете!“

Струваше ми се, че бях изправен пред чисто, безупречно огледало, и аз се виждах в него като лъжец, самохвалко, страхливец и подлец. Беше ми болно, тежко, мъчително и ужасно; но това, което в този миг се рушеше, изтърпяваше мъки и се гърчеше наранено, това си струваше да се руши и да загине.

Сопнато и бързо се сбогувах, оставих виното в чашата си и нахапания хляб на масата и се завърнах в града. Във възбудата си бях измъчван от непоносим страх да не би да се е случила някоя беда. Може да е избухнал пожар, безпомощният Бопи може да е паднал от стола си и да лежи на пода в болки или мъртъв. Виждах го прострян, струваше ми се, че стоя до него и понасям немия укор в погледа на гърбавия.

Запъхтян влязох в града и в къщата, втурнах се по стълбата нагоре и едва тогава си спомних, че стоя пред заключена врата и че нямам ключ. Но моят страх веднага се уталожи. Защото, още преди да застана пред вратата на кухнята, дочух отвътре пеене. Беше странен момент. Със сърцебиене и без дъх стоях върху тъмната площадка на стълбището и се вслушвах в пеенето на затворения сакат, като постепенно се успокоявах. Той пееше тихо, меко и малко жално една народна любовна песен — „Цветенце, бяло-червено“. Знаех, че отдавна не бе пял, и бях трогнат, като подслушвах как използва тишината, за да се развлече малко посвоему.

Тъй е било винаги: покрай сериозните и дълбоки душевни вълнения животът обича и комичното. И сега пак се почувствах смешен и посрамен в моето положение. В моя внезапен страх бях тичал цял час през полята, за да стоя сега без ключ пред вратата на кухнята. Трябваше или да си отида, или викайки през две затворени врати, да предам на недъгавия моите добри намерения. Стоях на стълбата с намерение да утеша клетника, да му покажа съчувствие и да му съкратя времето, а той си седеше вътре, без да подозира нещо, пееше и без съмнение само щеше да се изплаши, ако се бях опитал чрез викове или чукане да му привлека вниманието.

Нищо друго не ми оставаше, освен да си отида. Скитах около час из празнично оживените улици, след това заварих семейството вкъщи. Този път не ми струваше никакво усилие да стисна ръката на Бопи. Седнах до него, завързах разговор и го запитах какво е чел. Хрумна ми да му предложа книги за четене и той ми поблагодари. Когато му препоръчах Еремия Готхелф, се оказа, че познава почти всичките му съчинения. Но Готфрид Келер му беше непознат и аз му обещах да му доставя неговите книги.

На следващия ден, когато донесох книгите, имах възможност да остана насаме с него, тъй като жената тъкмо се канеше да излезе, а мъжът беше в работилницата. Тогава му се изповядах колко се срамувах, че го бяхме оставили вчера сам, и че бих се радвал да посядам понякога при него и да му бъда приятел.

Малкият недъгав обърна малко своята голяма глава към мен, погледна ме и рече: „Благодаря много“. Това бе всичко. Но това обръщане на главата му причиняваше мъка и бе по-ценно от десет прегръдки на един здрав, а погледът му бе тъй светъл и детски хубав, че от срам кръвта ми бликна по лицето.

Сега оставаше да се уреди най-трудното: да говоря със столаря. Намерих за най-добре направо да му изповядам вчерашния си страх и срам. За жалост той не ме разбра, но склони да преговаряме. Прие да издържаме заедно болния като общ гост, тъй че малките разноски по него деляхме наполовина и ми бе позволено да го посещавам когато си искам и да гледам на него като на свой собствен брат.

Есента се задържа хубава и топла необикновено дълго. Затова първата ми грижа бе да снабдя Бопи с количка и да го извеждам всеки ден на разходка, повечето пъти придружен от децата.