Херман Хесе
Петер Каменцинд (6)

VI

Много по-опасен бе другият ми порок. Не се радвах на хората, живеех като пустинник и гледах на човешките дела винаги с подигравка и презрение.

В началото на моя нов живот още не се замислях върху това. Мислех си, че е правилно да оставя хората на тях самите и да дарявам моята нежност и преданост само на немия живот на природата, която ме изпълваше изцяло.

Нощем преди лягане изведнъж се сещах за някой хълм, горски синор, самотно, любимо дърво, което отдавна не бях посещавал. Сега то стоеше в нощта на вятъра, мечтаеше, дремеше, може би стенеше и люлееше клоните си. Как ли изглеждаше? И аз излизах от дома, отивах при него и гледах неговата неясна фигура, изправена в мрака, гледах го с учудена нежност и отнасях в себе си неясния му образ. Вие се смеете? Може би тази обич бе заблудена, но не и даром пропиляна. Но как да намеря оттук пътя за любовта към човека?

Щом началото е поставено, най-доброто идва винаги от само себе си. Все по-близко и по-възможно ми се струваше моето голямо творение. И ако моята обич караше да заговоря някога като поет с езика на горите и реките, за кого, впрочем, правех това? Не само за моите любимци, но най-вече за хората, на които исках да бъда водач и учител в любовта. А спрямо тези хора бях груб, подигравателен и коравосърдечен. Чувствах раздвоението и необходимостта да се боря против тази сурова отчужденост и да проявя спрямо хората братско чувство. А това бе трудно, защото самотата и преживяното ме бяха направили тъкмо в това отношение корав и зъл. Още тогава забелязах колко бях похабил отношенията си с хората, защото моите приятелски опити се посрещаха недоверчиво и хладно, или пък ги смятаха за подигравка. Най-лошото бе, че в дома на учения, единствения, който посещавах, не бях стъпвал почти година и аз разбрах, че преди всичко ще трябва да похлопам там и да потърся някакъв мост към тукашното общество.

В този случай ми помогна доста моята собствена осмяна човешка природа. Едва си спомних за онзи дом и веднага видях мислено пред себе си Елизабет, тъй хубава, както бе пред облака на Сегантини, и неочаквано забелязах какъв голям дял имаше тя в моя копнеж и тъга. Тогава за пръв път помислих сериозно да се оженя. Дотогава бях тъй абсолютно убеден в моята неспособност за брак, че се бях примирил вече с това с ядовита ирония.

Бях поет, скитник, пияница, самотник! Сега повярвах, че открих съдбата си, която чрез тази възможност за един брак по любов искаше да прехвърли мост между мен и хората. Всичко изглеждаше тъй привлекателно и тъй сигурно! Че Елизабет не бе безразлична към мен — това бях почувствал и видял; също знаех, че тя притежава възприемчива и благородна природа. Спомнях си как в разговора за Сан Клементе и после пред Сегантини нейната красота се бе одухотворила. С течение на годините бях събрал от изкуството и природата голямо вътрешно богатство; тя щеше да научи от мен да вижда навсякъде скритата красота и аз щях тъй да я обградя с красота и правда, че образът й и духът й щяха да забравят всяко безпокойство и скритите й сили щяха да достигнат своя разцвет. Странно, но изобщо не чувствах комичното в моята внезапна промяна. Аз, самотникът и чудакът, за една нощ се бях превърнал във влюбен глупак, мечтаещ за брачно щастие и свое домашно огнище.

И незабавно посетих гостоприемния дом, посрещнат с любезни укори. Отивах често и след няколко посещения срещнах Елизабет. О, тя бе красива! Тя беше такава, каквато си я представях като моя любима; красива и щастлива. И аз се наслаждавах цял час на радостната красота от нейната близост. Тя ме поздрави с доброта, дори сърдечно и с приятелска интимност, която ме ощастливи.

* * *

Спомняте ли си още за онази вечер на езерото в лодката, за вечерта с червените фенери, музика и моето в зародиш задушено любовно признание? То бе печалната и смешна история на едно влюбено момче.

Още по-смешна и по-печална е историята на влюбения мъж Петер Каменцинд.

Случайно узнах, че Елизабет от скоро време била сгодена. Честитих й, запознах се с годеника и, дошъл да я заведе вкъщи, честитих и на него. През цялата вечер от лицето ми не се махна благосклонната усмивка на доброжелател, досадна за мен самия като някаква маска. След това не се втурнах в гората, нито в кръчмата, но седнах на леглото си, гледах лампата, докато не замириса и угасна, учуден и разбит, докато съзнанието ми отново не се проясни. Тогава скръбта и отчаянието още веднъж разпериха своите черни криле над мен и аз се свих на леглото си, нищожен, слаб и разбит, и ридах като дете.

След това стегнах раницата си, отидох на гарата и отпътувах към дома. Копнеех да се покатеря пак на Пастирския кривак, да си спомня за детските години и да видя дали баща ми е още жив.

Бяхме се отчуждили един от друг. Баща ми беше съвършено побелял, малко прегърбен и отпаднал. Спрямо мен беше мек и боязлив, не ме разпитваше за нищо, искаше да ми отстъпи леглото си и изглеждаше повече смутен, отколкото изненадан от моето идване. Той притежаваше още къщичката, но ливадите и добитъка беше продал, получаваше една малка лихва и извършваше тук-там по някоя лека работа.

Когато ме остави сам, застанах на мястото, където беше стояло леглото на майка ми, и миналото затече покрай мен като широка, спокойна река. Аз не бях вече юноша и си мислех колко бързо ще се занижат годините, как и аз също ще стана прегърбено и побеляло старче и ще легна да умирам. В същата, почти непроменена бедна, овехтяла стая, където съм бил малък, където бях учил латински и бях видял смъртта на майка си, тези мисли имаха една успокоителна естественост. С благодарност си спомнях за богатството на моята младост, при това хрумна ми един стих от Лоренцо Медичи, който бях прочел във Флоренция:

Quanfe bella giovinezza,

Ma sfugge tuttavia.

Chi vuol esser lieto, sia:

Di doman non c’e certezza^[1],

и в същото време се учудвах, че в тази стара семейна стая нося спомени от Италия, от историята и от царството на духа.

Дадох на баща ми малко пари. Вечерта отидохме в кръчмата и там всичко си беше постарому, само че сега аз плащах виното и баща ми, когато говореше за звездното и шампанското, изслушваше мен, а аз можех да понасям повече от него. Запитах за селското старче, чиято плешива глава по онова време бях залял с вино. Той беше голям шегобиец и хитрец, но отдавна вече беше умрял и върху неговите дяволии бе започнала да никне трева. Аз пиех вадлендерско, слушах разговорите, разказвах и аз по нещо, и когато се връщахме с баща ми по месечина у дома и той, пиян, продължаваше да говори и жестикулира, всичко ми изглеждаше тъй чудно като никога. Пред мен се занизаха образи от минали времена, вуйчо Конрад, Рези Гиртанер, майка ми, Рихард и Алиети, и аз ги гледах като някоя хубава книга с картини, когато се чудиш колко хубави и съвършени изглеждат те, а в действителност наполовина не са тъй прекрасни. Как всичко това бе прелетяло покрай мен, изминало, почти забравено и сега пак бе възкръснало ясно и чисто.

Едва когато дойдохме у дома и баща ми замлъкна и заспа, помислих пак за Елизабет. Вчера тя ме бе поздравила, бях се възхищавал от нея и бях честитил на годеника й. Стори ми се, че оттогава бе изминало много време. Но болката се пробуди, смеси се с потока на разбунените спомени и заблъска моето егоистично и изоставено сърце, както фьонът разтърсва люлеещата се и разнебитена алпийска хижа. Не ме сдържаше вкъщи. Прескочих ниския прозорец и през градинката отидох на езерото, отвързах захвърлената лодка и загребах тихо в бледата езерна нощ. Празнично немееха около мен сребристо забулени планини, почти пълната месечина висеше в синята нощ и Черният връх почти я достигаше. Беше тъй тихо, че можех да чувам далечното бучене на водопада. Духовете на родината и духовете на моята младост ме докосваха със своите бледи криле, изпълваха моята малка лодка и сочеха умолително нещо с протегнати ръце и скръбни, непонятни жестове.

Какъв ли бе смисълът на моя живот и защо ли бях преминал толкова радости и страдания? Защо ли жадувах за истинното и красивото, щом днес още бях жаден? Защо в ядове и сълзи страдах от любов и мъки по ония жадувани жени, когато днес пак посрамен и в сълзи оборвах глава в несретна любов? И защо неведомият Бог бе запалил в сърцето ми пламенен копнеж за любов, щом като ми бе орисал живот на самотник и нелюбим?

Водата глухо къркореше при носа на лодката и капеше сребърна от греблата, планините наоколо стояха близки и неми, над мъглите из пропастите струеше хладната лунна светлина. И духовете на моята младост стояха мълчаливи около мен и ме гледаха с дълбоките си очи тихо и въпросително. Струваше ми се, че виждам между тях и хубавата Елизабет и че тя щеше да ме обича и да бъде моя, ако бях дошъл навреме.

Струваше ми се също, че най-добре би било да потъна тихо в бледото езеро — никой нямаше да разпитва за мен. Но въпреки това загребах по-бързо, когато забелязах, че старата прогнила лодка пропускаше вода. Изведнъж ме побиха тръпки и забързах да се прибера у дома в леглото си. Лежах изморен и буден и размишлявах върху моя живот, като търсех какво ми липсваше и какво ми беше нужно, за да живея по-щастливо и по-праведно и да проникна по-близо до сърцето на битието.

Наистина аз знаех, че всяка доброта и радост започва с обичта и въпреки още незаздравялата рана от Елизабет ще трябва да започна истински да обичам хората. Но как? И кого?

Тогава ми се мярна моят стар баща и аз забелязах за пръв път, че никога не бях го обичал истински. Като момче му бях вгорчил живота, след това заминах и след смъртта на майка ми го оставих самичък; той неведнъж ме бе ядосвал и накрая почти напълно го бях забравил. Трябваше да си представя, че лежи на смъртния си одър и аз стоя сам и осиротял до него и гледам как душата му отлита, чужда за мен и изпълнена с обич, която никога не бях се помъчил да спечеля.

И така започнах да уча мъчното и сладко изкуство, не при една хубава и обожавана любима, а с един стар, опърпан пияница. Не му отвръщах вече грубо, доколкото ми бе възможно, четях му разкази от календара и му разказвах за разните вина, които се добиват и пият във Франция и Италия. Малкото работа, която вършеше, не можех да му отнема, защото без нея щеше да се чувства безполезен. Също така не ми се удаде да го науча да пие вечерната си чаша вино у дома, с мен, вместо в кръчмата. Няколко вечери наред правихме опити. Аз донасях вино и цигари и се мъчех да забавлявам стареца. На четвъртата или петата вечер той упорито се умълча и най-после се оплака.

— Май никога вече няма да пуснеш баща си в кръчмата.

— И през ум не ми минава — казах му. — Ти си бащата, аз — синът, каквото речеш, това ще бъде.

Той ме изгледа изпитателно, после доволен взе шапката си и двамата закрачихме към кръчмата.

Явно беше, че едно по-дълго съжителство щеше да бъде неприятно за баща ми, макар че той нищо не продумваше за това. Пък и нещо ме подтикваше да потърся нейде из чужбина успокоение за моята разнебитена душа.

— Какво ще кажеш тези дни пак да си замина? — запитах стария.

Той се почеса по тила, повдигна мършавите си рамене и се усмихна лукаво и с очакване.

— Е, както искаш!

Преди да отпътувам, посетих някои съседи, както и манастирските братя, и ги помолих да го наглеждат. Също използвах един хубав ден, за да се изкача на Алпийския Кривак. От височината на неговото закръглено, широко кубе погледът ми обхвана планини и зелени долини, блестящи води и мъглата над далечните градове. Като момче всичко това ме бе изпълнило със силен копнеж; аз заминах, за да завладея хубавия и далечен свят, а сега той пак се разстилаше пред мен все тъй хубав и тъй чужд както преди и аз бях готов отново да се впусна и още веднъж да потърся страната на щастието.

Заради моите изследвания отдавна бях решил да отида някога за по-дълго време в Асизи. Сега се завърнах най-напред в Базел, погрижих се за най-необходимото, стегнах малкия си багаж и го изпратих за Перуджа. Аз самият пътувах само до Флоренция и оттам пеша полека странствах на юг. Там, на юг, не ти трябва никакво изкуство за приятелско общуване с народа; животът на тези хора тече постоянно на повърхността и е тъй прост, свободен и наивен, че по пътя от градче на градче добродушно се сприятеляваш с куп хора. Аз се почувствах пак приютен и като у дома си и реших по-късно и в Базел да търся топлата близост на човешкия живот, но не в обществото, а сред простия народ.

В Перуджа и Асизи моята историческа работа отново ме заинтересува и заживя. Понеже там и всекидневният живот е удоволствие, моето наранено същество започна пак скоро да заздравява и да прехвърля нови, временни мостове към живота. Моята хазяйка в Асизи, приказлива и набожна продавачка на зеленчуци, след няколко разговора за светеца интимно се сприятели с мен и ми разнесе славата на ревностен католик. Колкото и незаслужена да беше тази чест, все пак тя ми бе полезна, че можех да общувам по-интимно с хората, чист от всяко подозрение в безбожие, което иначе тежи върху всеки чужденец. Името на госпожата бе Анунцията Нардини, тридесет и четири годишна вдовица, извънредно едра и с много добри маниери. В неделен ден, в пъстра на цветенца веселя рокля, тя беше въплътен празник; тогава, освен обеци, тя носеше на гърдите си още златна верижка, на която дрънкаха и лъщяха редица позлатени медальони. Също тогава тя мъкнеше със себе си един обкован със сребро тежък молитвеник, който едва ли можеше да се ползва, и една хубава броеница от бели и черни зърна на сребърна верижка, която толкова ловко премяташе.

И когато между две черковни служби тя сядаше на чардачето и изброяваше на зяпналите съседки греховете на отсъстващите приятелки, нейното кръгло набожно лице имаше трогателен израз на богоугодна душа.

Тъй като хората не можеха да произнасят моето име, аз се наричах просто сеньор Пиетро. През хубавите златисти вечери ние сядахме на малкото чардаче заедно със съседите, децата и котките или в дюкянчето между плодовете, кошниците със зеленчук, кутии със семена и окачени пушени наденици, разказвахме си един на друг преживелици, говорехме за жътвата, пушехме по някоя цигара или всички смучехме по резен диня. Аз разказвах за свети Франческо, за историята на Портиункул и за църквата на светеца, за света Клара и първите братя. Слушаха ме със сериозност, задаваха ми хиляди дребни въпроси, възхваляваха светеца и след това минаваха върху по-нови и сензационни събития, между които разбойническите истории и политическите разправии бяха особено любими. В нозете ни играеха и се въргаляха котките, децата и кученцата. За мое собствено удоволствие и за да поддържам добрата си репутация, аз се задълбочавах в легендите, ровейки се из поучителните и трогателни истории, и се радвах, че покрай малкото книги, които бях взел със себе си, бях понесъл и Арнолдовите „Жития на отците и други благочестиви хора“, чиито наивни анекдоти превеждах с малки изменения на прост италиански език. Минувачите се спираха за малко, слушаха, намесваха се в разговора и често публиката се сменяше по три и четири пъти в разстояние на една вечер; само госпожа Нардини и аз не се помествахме и никога не липсвахме. До мен стоеше голямата бутилка червено вино и бедните трезви хорица се чудеха на обилното ми пиене. Лека-полека и свенливите момичета от съседните къщи станаха по-доверчиви и отвън, през пътната врата, се намесваха в разговора, взимаха картинките, които им подарявах; и започваха да вярват в моята святост, тъй като не пусках нахални шеги, нито пък се мъчех да спечеля тяхната интимност. Измежду тях имаше няколко замечтани хубавици с големи очи, сякаш слезли от картините на Перуджино. Аз ги обичах всичките и се радвах на тяхното добродушно-дяволито държане, но не се влюбих в нито една от тях, защото хубавиците тъй си приличаха, че тяхната хубост винаги ми се струваше като расов белег, но никога като личен дар. Често идваше и Матео Спинели, младо момче, син на хлебаря, лукаво и остроумно хлапе. Той умееше да подражава разни животни, познати му бяха всички скандални истории и неговите дързости и дяволии нямаха край. Когато разказвах легенди, той слушаше с безподобно благочестие и смиреност, ала след това се подиграваше на светите отци с куп невинно изказани, неприлични въпроси, сравнения и предположения, за голям ужас на зарзаватчийката и явно възхищение на повечето слушатели.

Често седях сам с госпожа Нардини, слушах нейните назидателни речи и изпитвах нечестива радост пред многобройните и човешки слабости. От нейните очи не се изплъзваше нито един недостатък или порок на ближните й; след подробна преценка тя им отреждаше още приживе мястото в чистилището. Но мен ме бе заключила в сърцето си и ми доверяваше най-дребните си преживявания, откровено и подробно. Тя ме разпитваше за всяка дребна покупка, колко бях заплатил, и бдеше да не ме измамят. Тя слушаше моите разкази за житията на светците, в замяна на това ме посвещаваше в тайните на готварското изкуство и търговията с плодове и зеленчук. Една вечер седяхме в порутената галерия. Аз бях изпял една швейцарска песен и изгърлих някой и друг алпийски напев под неописуемия възторг на децата и момичетата. Те се превиваха от радост, подражаваха звука на чуждата реч и ми показваха как ябълката на гърлото ми се вдигала и спускала при изгърлянето на алпийските трели. Тогава някой заговори за любовта. Момичетата се кискаха, госпожа Нардини си обръщаше очите и въздишаше сантиментално и най-сетне от всички страни ме притиснаха да им разкажа своите любовни приключения. Премълчах за Елизабет, но разказах за разходката с Алиети по езерото и за моето пропаднало любовно обяснение. Сега ми бе тъй странно да разказвам на моята любопитна умбрийска публика тук сред тесните, постлани с камъни улички и хълмове, прибулени в златисторозов здрач, тази история, която, освен на Рихард, не бях доверявал никому. Аз разказвах без много пояснения във формата на старите романи, но сърдечно и в душата си се боях да не би слушателите да ми се надсмеят и да започнат да ме закачат.

Но когато свърших, всички очи с печално съчувствие бяха втренчени в мен.

— Какъв хубавец! — извика живо едно момиче. — Какъв хубавец и при това нещастен в любовта!

А госпожа Нардини ме поглади кротко по косите със своята мека, пухкава ръка и рече:

— Poverino!^[2]

Друго момиче ми подари голяма круша и като я помолих първа да отхапе от нея, тя го стори, като ме гледаше сериозно в очите. Но когато предложих и на другите да опитат, тя не позволи.

— Не, яжте я сам! Дадох ви я за това, че ни разказахте своето нещастие.

— Но вие сигурно ще обикнете друга — каза един мургав лозар.

— Не — отвърнах аз.

— О, нима ще обичате тая проклета Ерминия?

— Сега обичам само свети Франческо и той ме е научил да обичам всички хора, вас и хората от Перуджа и всички тези деца тук и дори възлюбения на Ерминия.

Това идилично съществуване се оказа застрашено, когато открих, че добрата сеньора Нардини бе изпълнена с горещо желание да остана завинаги там и да се оженя за нея. Тази малка история ме направи хитър дипломат, защото не беше никак лесно да разбия тези мечти, без да разстроя хармонията и да погубя доброто ни приятелство. Трябваше да помисля и за моето завръщане у дома. Да не беше мечтата за моето бъдещо творение и изпразнената ми кесия, може би щях и да остана. И тъкмо поради празната кесия може би щях да се оженя за Нардини. Но не, това, което ме възпираше, бе моята още незаздравяла рана от Елизабет и желанието ми да я видя.

Дебелата вдовица, въпреки очакванията ми, доста скоро се примири с неизбежното, без да ми даде да почувствам нейното разочарование. На заминаване раздялата за мен бе може би по-тежка, отколкото за нея. Напусках много повече скъпи хора, отколкото някога в родината си, и никога на заминаване ръката ми не е била тъй сърдечно стискана от толкова много хора, както тук. В колата ми сложиха плодове, вино, сладка ракия, хляб и една наденица и аз изпитвах непривичното за мен чувство, че напускам приятели, на които не бе безразлично отивах ли си, или оставах. Госпожа Анунцията ме целуна по двете бузи и на прощаване очите й се просълзиха.

По-рано вярвах, че особено приятно би било да бъдеш обичан, без да обичаш. Сега узнах колко мъчителна бе една такава предлагаща се любов, на която не можеш да отвърнеш. Въпреки това бях горд, че една чужденка ме обичаше и желаеше да й бъда мъж.

Тази дребна суета означаваше вече напредък в оздравяването ми. Жал ми бе за госпожа Нардини, но въпреки това не желаех това да не се бе случвало. И все повече започнах да разбирам, че щастието зависи много малко от сбъдването на външни желания и че страданията на младите влюбени, колкото и да са мъчителни, съвсем не са трагични. Болно ми бе наистина, че Елизабет не можеше да бъде моя. Но моят живот, моята свобода, работа, мисъл оставаха непокътнати и аз можех сега, както и по-рано, да я обичам отдалеч колкото си искам. Тези мисли, а още повече моят наивно весел живот през умбрийските месеци, бяха за мен особено оздравителни. Открай време погледът ми е бил привличан от смешното и забавното в живота, но винаги сам съм си развалял веселото настроение с моята ирония. Сега постепенно започнах да виждам все повече хумора в живота и ми се струваше все по-леко и по-възможно да се примиря със съдбата си и да взема от житейската трапеза още някоя и друга хубава хапка. Наистина, когато човек се връща от Италия, винаги е така. Пращаш по дяволите принципи и предразсъдъци, усмихваш се снизходително с пъхнати в джобовете ръце и ти се струва, че си изпечен майстор в живота. Известно време те е носила уютно топлата вълна на народния живот на юг и сега си мислиш, че и у дома ще бъда така. Същото ставаше и с мен при всяко завръщане от Италия, а най-вече тогава. Когато пристигнах в Базел и намерих там пак стария вцепенен живот — неподмладен, непроменен, започнах да слизам от височините на моята проясненост, стъпало по стъпало надолу, обезкуражен и гневен. Но все пак нещо от придобитото зрееше по-нататък и оттогава моето корабче никога не е пътувало по бистри или мътни води, без да развява дръзко и доверчиво поне едно малко шарено знамение.

Моите схващания бавно се бяха променили. Чувствах без много съжаление, че младостта ме напускаше и че идваше времето, когато човек започва да гледа на своя собствен живот като на кратък път, а на себе си като на пътник, чието пътуване и накрая изчезване нямаше много да разтревожи и занимае света. Имаш пред себе си в живота една цел, една любима мечта, но не мислиш вече, че си необходим, почиваш си често из пътя без угризение на съвестта, пропускаш някой ден, за да се изтегнеш в тревата, да си подсвиркваш някой стих с уста и да се радваш на обичната реалност без задни мисли. Дотогава, без да се бях прекланял пред Заратустра, все пак бях господар по природа и не ми липсваше нито самообожание, нито презрение към дребните хорица. Сега започнах да виждам все по-ясно, че няма строги граници и че в кръга на дребните, потиснатите и бедните животът не само е също тъй разнообразен, но повечето пъти и по-топъл, по-правдив и по-достоен за подражание, отколкото този на облагодетелстваните и блестящите.

Дойдох тъкмо навреме в Базел, за да присъствам на първата вечеринка в дома на оженената вече Елизабет. Бях в настроение, още свеж и загорял от пътуването и донесох със себе си куп весели, дребни спомени. Красивата жена пожела да ме отличи чрез една изтънчена интимност и през цялата вечер се радвах на щастието, което навремето ме бе избавило от срама на едно закъсняло предложение. Защото, въпреки италианския ми опит, аз все още имах известно недоверие спрямо жените, вярвайки, че трябва да изпитват някаква жестока радост пред безнадеждните мъки на влюбените в тях мъже. Като живо въплъщение на такова унизително и тежко положение си спомням малък разказ и от детския училищен живот, който бях чул от устата на едно петгодишно момченце. В училището, което посещавало, господствал следният забележителен и символичен обичай. Провиняло ли се някое момче с прекалена лудория, заради това трябвало да получи дължимите тояги; определяли шест малки момиченца да държат непокорния в онова мъчително положение върху чина, нужно за наказанието. Тъй като това държане се смятало за висша наслада и чест, това жестоко наслаждение било винаги доставяно само на най-примерните шест момичета, олицетворения на добродетелта. Тази забавна детска история ме накара да се замисля и дори неведнъж съм я сънувал, тъй че зная, поне насън, колко тежко се чувства онзи, който изпадне в такова положение.