Херман Хесе
Петер Каменцинд (2)

II

Що се отнася до любовта — през целия си живот в нея съм останал дете. За мен любовта към жените е била винаги пречистващо душата обожание, пламък от моята тъга, молитвени ръце, протегнати към синьото небе. Покрай майка ми и заради мое си неясно чувство почитах изобщо жените като чужди, хубави и загадъчни същества, по-висши от нас по своята вродена красота и единосъщност, и които трябва да ни бъдат свети, защото подобни на звездите и сините планински върхове, те са далеч от нас и изглеждат по-близо до Бога.

Понеже суровият живот към всичко това е примесил горчица в изобилие, женската любов ми е донесла толкова горчивини, колкото и радости; наистина, за мен жените останаха на своя висок пиедестал, но моята роля на молитвен жрец много лесно се сменяше с мъчителната и смешна роля на измамен глупак.

Почти всеки ден, когато отивах на обяд, срещах Рези Гиртанер, момиче на седемнадесет години, със силна и гъвкава снага. От нейното мургаво свежо лице вееше кротка, одухотворена красота, която по онова време още притежаваше майка й, наследство от баба и прабаба. От този стар знатен и благословен род са произлезли дълъг наниз красавици, всички кротки и благородни, всички свежи, аристократични, с безукорна красота. Има един портрет на младо момиче от семейството на Фугерите, рисуван през шестнадесети век от неизвестен майстор, една от най-прекрасните картини, които някога са видели моите очи. Такива бяха жените от Гиртанеровия род, такава беше и Рези.

Разбира се, всичко това тогава още не ми беше известно. Аз я гледах само как върви кротко и достойно и чувствах благородството на нейното скромно същество. После, вечер, седях в полумрака задълбочен в себе си, докато не ми се удаваше да си представя ясно и живо нейния образ; тогава сладки, потайни тръпки побиваха юношеската ми душа. Но наскоро тия радостни минути помръкнаха и ми причиняваха горчиви страдания. Неочаквано разбрах колко чужда ми беше тя — нито ме познаваше, нито се интересуваше от мен и моята прекрасна мечта ми се стори като нещо откраднато от нейното честито същество. И тъкмо когато усещах това най-силно и мъчително, виждах пак за миг нейния образ тъй реален и жив, че смътна гореща вълна заливаше сърцето ми и ми причиняваше особена болка в най-чувствителните фибри.

Случваше се денем, по време на урок или при някое горещо сбиване — вълната пак ме обливаше. Тогава затварях очи, отпусках ръце и чувствах, че потъвам в някаква пропаст, докато зовът на учителя или юмрукът на някой другар не ме събуждаше. Аз се усамотявах, скитах вън от града и в странна замечтаност се чудех на света. Изведнъж съзрях колко хубаво и цветно беше всичко, колко светлина и живот струеше от всички неща, колко прозрачно зелена бе реката и колко червени бяха покривите и сини планините. Но тази красота, която ме обкръжаваше, не ме разсейваше, напротив, аз й се наслаждавах тихо и скръбно. Колкото по-хубаво ми се виждаше всичко, толкова по-чуждо ми бе, защото бях безучастен и настрана от света. При това моите смътни мисли пак се завръщаха при Рези: ако загинех в тоя час, тя нямаше да узнае, нямаше да разпитва, нито щеше да се натъжи!

Въпреки това не желаех да ме забележи. На драго сърце бих извършил нещо необикновено заради нея или бих й подарил нещо, без тя да узнае от кого е.

И аз извърших много неща заради нея. Случи се тъкмо по онова време кратка ваканция и бях изпратен у дома. Там извършвах всекидневно разни подвизи в чест на Рези. Изкачих се на един трудно достъпен връх откъм най-стръмната му стена. Правех уморителни пътувания с лодка из езерото, взимах далечни разстояния за кратко време. След едно такова пътуване, изгорял и прегладнял, се завърнах у дома и ми хрумна да не ям и пия до вечерта. Всичко заради Рези Гиртанер. Аз разнасях името й върху далечните гребени и из пропасти, където човешки крак никога не беше стъпвал.

В същото време младостта, затворена в класната стая, с радост си навакса своето. Раменете ми мощно се развиха, лицето и вратът загоряха и всичките ми мускули изпъкнаха.

В последния ден на ваканцията поднесох на моята любов един мъчно доставен дар — китка цвете. Наистина, аз знаех къде расте еделвайсът, по примамливите стръмнини сред оскъдни ивици земя, но винаги съм смятал тия безцветни, без мирис, болезнени, сребристи цветове за бездушни и не много красиви. Затова пък знаех мястото на няколко самотни стръка алпийски рози, запилени в процепа на един смел планински гребен, късно разцъфтели, съблазнително трудно достъпни. Но трябваше да ги достигна. И тъй като за младостта и любовта няма нищо невъзможно, достигнах ги най-сетне с раздрани ръце и изтръпнали нозе. Да надам радостен вик в моето опасно положение не можех, но когато предпазливо прерязах жилавите стебла и взех плячката в ръцете си, сърцето ми ликуваше и подскачаше от радост. Трябваше да се спускам заднишком надолу с цветята в уста и само един Бог знае как аз, дръзкото момче, успях да се смъкна здрав и читав от каменната стена. Отдавна вече алпийските рози бяха прецъфтели из планината, сега бях открил последните напъпили и нежно разцъфнали вейки.

На другия ден през цялото ми петчасово пътуване държах цветята в ръце. Отначало сърцето ми силно биеше по-скоро да се озова в града на красивата Рези; но колкото повече се отдалечаваха високите планини, толкова по-силно моята вродена любов към тях ме влечеше назад. Спомням си тъй ясно онова пътуване с железницата! Алпийският Кривак отдавна не се виждаше, сега изчезваха едно след друго зъбчестите била и всяко от тях се откъсваше с тънка болка от сърцето ми. Най-после всички родни планини изчезнаха и се разстла широка светлозелена низина. Всичко това ни най-малко не ме впечатли при първото ми пътуване. Този път обаче ме обхвана безпокойство, страх и скръб, като че ми бе писано да пътувам все из по-ниски и по-ниски страни и безвъзвратно да загубя своето право на родина и родни планини. В същото време виждах постоянно отпред хубавото издължено лице на Рези, тъй изтънчено, чуждо и студено и за мен нехайно, че от горчивина и болка дъхът ми се пресече. През прозорците се мяркаха едно след друго весели чисти селища със стройни звънарници и бели стрехи; хора слизаха и се качваха, говореха, поздравяваха се, смееха се, пушеха и се шегуваха — все весели обитатели на равнината, свободни и изтънчени хора, а аз, недодяланият планинец, седях между тях ням, печален и със стиснати устни. Чувствах, че не съм вече у дома. Чувствах, че съм откъснат завинаги от планините и въпреки това никога нямаше да стана един от тези обитатели на равнината, тъй весел, тъй изкусен, тъй учтив и сигурен в себе си. Всеки от тях би могъл винаги да ми се присмее, такъв един ще се ожени някой ден за Гиртанер, такъв един винаги ще ми се изпречва на пътя и ще ме изпреварва с една стъпка.

С такива мисли пристигнах в града. След първите поздрави се изкачих в моята таванска стая, отворих сандъка си и извадих един голям къс хартия. Тя не беше от най-хубавите и когато увих алпийските рози в нея и превързах пакета с една връв, специално донесена от дома, той съвсем нямаше вид на любовен подарък. Понесох го сериозен към улицата, където живееше адвокатът Гиртанер, и при първия удобен момент влязох през отворената врата, поозърнах се в полутъмния вход и положих моето безформено вързопче на широката господарска стълба.

Никой не ме видя и никога не узнах дали моят поздрав е достигнал до Рези. Но аз се бях катерил по планинските гребени, бях рискувал живота си, за да положа един стрък рози пред къщната й врата, и в това имаше нещо сладко, тъжно-радостно, поетично, което ме задоволяваше и което днес още чувствам.

Само в часове на безверие понякога ми се струва, че и онази авантюра с розите е била донкихотство, както всички мои по-късни любовни истории.

Тази моя първа любов заглъхна като ехо в моите младежки години, въпросителна и нерешена, и застана покрай другите ми залюбени като една кротка, по-стара сестра. И сега още не мога да си представя нещо по-благородно, по-чисто и по-хубаво от оная млада знатна патрицианка с мълчаливо загледани очи. Много години по-късно, на една изложба в Мюнхен, когато съзрях неназования, загадъчно мил портрет на Фугеровата дъщеря, ми се стори, че пред мен стои цялата моя мечтателна, тъжна младост и ме гледа с дълбоките си бездънни очи като загубена.

Между това бавно и предпазливо сменях кожата си и постепенно станах същински младеж. Моята тогавашна снимка представя кокалесто, едро селско момче във вехти училищни дрешки, с малко заспали очи и недодялани, дебели крайници. Само в главата имаше нещо рано съзряло и силно. С учудване забелязвах как момчешките маниери ме напускаха и в смътна радост очаквах студентските времена.

Трябваше да уча в Цюрих и в случай на особен успех моите благодетели бяха споменали и за едно научно пътешествие. Всичко това ми се мержелееше като хубава класическа картина: в строга и приятна зеленина бюстовете на Омир и Платон, аз седнал между тях, наведен над дебели томове, отвсякъде просторен, ясен изглед към града, езерото, планините и хубавите долини. Моето същество бе станало по-трезво, но същевременно и по-енергично, и аз се радвах на бъдното щастие със силна вяра, че ще се покажа достоен за него.

В последната учебна година се пристрастих към италианския език и се запознах с италианските автори, чието по-основно изучаване запланувах като първо любимо занятие през цюрихските семестри. После дойде денят, в който се сбогувах с моите учители и настойника, наредих и заковах малкото си сандъче и със сладка мъка обиколих на прощаване около дома на Рези.

Ваканцията, която започваше, ми поднесе горчиво предвкусване на живота и бързо и грубо ми откъсна мечтателните криле. Най-напред заварих майка си болна. Тя беше на легло, почти не говореше и даже моето идване не й направи впечатление. Прекалено чувствителен не бях, но все пак ме болеше, че радостта ми, моята младежка гордост не намери никакъв отзвук. После баща ми ми обясни, че нямал нищо против, ако искам да продължа учението си, но не може да ме издържа. Ако не ми стигала малката стипендия, трябвало сам да гледам да изкарам за най-необходимото. На моята възраст той отдавна бил ял хляб от своята собствена пот и т.н.

Също нямаше време и за много скитане, гребане по езерото и катерене из планините, защото трябваше да помагам на полето и вкъщи и в свободните часове нямах желание за нищо, даже не ми се четеше. Възмущаваше ме и ме изморяваше да гледам как вулгарният всекидневен живот искаше своето и жадно поглъщаше това, което бях донесъл като изобилие и самонадеяност със себе си. Впрочем баща ми, след като смъкна от сърцето си грижата за паричния въпрос, наистина макар груб и неразговорчив по нрав, се държеше доста приятелски към мен, но това никак не ме радваше. Също смущаваше ме и ме болеше, че моето образование и моите книги му вдъхваха мълчаливо, полупрезрително уважение. После мислех често и за Рези и изпитвах отново зло, упорито чувство за моето селско безсилие да стана и аз някога осигурен и уважаван човек в „света“. Даже размишлявах по цели дни няма ли да бъде по-добре да си остана у дома и в постоянната, нерадостна неволя на родния сиромашки живот да забравя моя латински и моите надежди. Измъчен и озлобен ходех нагоре-надолу и даже при леглото на болната си майка не намирах нито утеха, нито успокоение. Образът на онази мечтана градина с Омировия бюст подигравателно ми се явяваше пак и аз го тъпчех и изсипвах върху него всичкия гняв и омраза на измъчената си душа. Седмиците се нижеха непоносимо бавно, като че ли цялата ми младост трябваше да изтече в това безнадеждно време на ядове и раздвоеност.

С учудване и възмущение гледах как животът бързо и из корени покоси моите щастливи мечти, сега дойде ред да се учудвам колко ненадейно и мощно бе победена и тогавашната мъка. Животът ми беше показал своя сив делничен облик, сега ненадейно се изпречи пред моите смутени очи в своята вечна дълбочина и ми донесе на младини едно просто силно изживяване.

Призори в един горещ летен ден усетих силна жажда в леглото си и отидох в кухнята, където винаги стоеше ведро с прясна вода. При това трябваше да мина през спалнята на родителите си, където ме спря странното охкане на майка ми. Аз пристъпих до леглото й, но тя не ме виждаше и не ми отговаряше, а охкаше сухо и мъчително, клепачите й потрепваха и лицето й беше синкавобледо. Това не ме изплаши особено, макар че усетих смътна боязън. Тогава загледах ръцете й, положени върху покривката, мълчаливи, като заспали сестри. По тия ръце познах, че майка ми умираше, защото те бяха тъй смъртно уморени и отпуснати, каквито никога не са живите ръце. Аз забравих жаждата си, коленичих до леглото й, положих ръка върху челото на болната и потърсих погледа й. Когато го срещнах, той беше добър и без страдание, но близък до угасване. Не ми дойде наум да събудя баща си, който хъркаше настрана. Така коленичих почти два часа и гледах как майка ми посрещаше смъртта. Тя страдаше мълчаливо, сериозно и с кураж, какъвто беше нейният нрав, и ми е оставила добър пример.

Стаичката беше тиха и полека се изпълваше със светлината на настъпващото утро; домът и селото тънеха още в сън и аз можех на воля мислено да съпътствам душата на умиращата: у дома и през селото, оттатък езерото и снежните върхове, в свежата свобода на едно чисто, подранило небе. Скръб почти не почувствах, защото бях изпълнен с учудване и страхопочитание, задето ми бе дадено да видя разкриването на една велика загадка и как с нечуто притреперване кръгът на един живот се затвори. Мълчаливият кураж на умиращата беше тъй възвишен, че от нейния строг ореол един освежителен, светъл лъч проникна и в моята душа. Че баща ми спеше настрана, че нямаше свещеник и нито причастие, нито молитва не съпътстваха свято завръщащата се в лоното душа, това не забелязвах. Усещах само как в здрачината на стаята вее страхотният лъх на вечността и се смесва с моето същество.

В последния миг, когато очите бяха вече угаснали, за пръв път през моя живот целунах студените, увехнали устни на майка ми. Тогава от чуждата студенина на докосването ненадейно ме побиха тръпки, аз седнах на края на леглото и усетих как бавно и нерешително едри сълзи закапаха една по една по страните, брадичката и ръцете ми.

Наскоро след това баща ми се събуди, видя ме, че седя там, и сънен запита какво има. Исках да му отговоря, но не можех нищо да изрека, излязох и като в сън се озовах в стаята си, където бавно и безсъзнателно се облякох. След малко старецът дойде при мен.

— Майка ти е умряла — каза той. — Знаеше ли за това?

Аз кимнах.

— Защо не ме събуди? И без свещеник! Да не ти… — и той изрече тежко проклятие.

Нещо болезнено ме цепна в главата, като че ми се беше пукнала някаква жила. Застанах пред него и здраво го хванах за двете ръце — по сили той беше дете спрямо мен — и го загледах право в очите. Нищо не можах да кажа, но той се смълча покрусен и когато след това двамата влязохме при мама, силата на смъртта порази и него и лицето му стана някак особено чуждо и празнично. Тогава той се наведе над умрялата и започна съвсем тихичко и по детски да плаче с тънък, слаб глас, като някакво птиче. Аз излязох и съобщих новината на съседите. Те ме изслушваха, не ме разпитваха, но ми подаваха ръка и предлагаха своята помощ в нашето осиротяло домакинство. Един пое пътя за манастира, за да доведе свещеник, и когато се завърнах вкъщи, заварих вече една съседка в обора да се грижи за кравата.

Свещеникът дойде и почти всички жени от селото, всичко стана навреме и по реда си, даже ковчегът беше приготвен без наше участие и за пръв път можах ясно да почувствам колко е добре в тежки часове да си у дома и да принадлежиш към едно малко, сигурно общество. На другия ден трябваше по-сериозно да помисля върху това.

Когато ковчегът бе спуснат в земята и чудноватата тълпа от жалки, старомодни цилиндри изчезна в своите кутии и долапи, също и този на моя старец — слабост налегна моя беден баща. Неочаквано му дожаля за самия него и той зареди в странни, повечето библейски изрази, своето нещастие, че ей сега, като е погребал жена си, ще трябва да загуби още й сина си, — да го пусне в чужбина. Той не млъкваше, аз го слушах изплашен и бях почти готов да му обещая, че ще остана.

В този миг, понечил вече да отговоря, ми се случи нещо чудно. Ненадейно, в една-едничка секунда, всичко онова, което съм мислил и желал от малък и в което горещо съм се надявал, ми се яви ясно пред едно вътрешно, прозряло око. Видях да ме чакат големи, хубави дела, книги за четене и книги за писане. Чух фьона да духа и видях далечни блажени морета и блестящи брегове. Видях хора с умни, одухотворени лица, и хубави, изтънчени жени, видях улици и проходи през Алпите и железници да бързат из незнайни страни; всичко това отведнъж и въпреки това, всяко поотделно и ясно и зад всичко — безкрайната далечина на един ясен хоризонт, прекосен от движещи се, хвъркати облаци. Да се уча, да творя, да съзерцавам, да пътувам — цялата пълнота на живота блесна пред очите ми в бегъл сребрист лъч и пак, както в детските ми години, нещо у мен с безсъзнателна мощна сила се стремеше към великия простор на света.

Аз замълчах и оставих баща си да говори, поклащах само глава и чаках, докато мъката му се поуталожи. Това стана едва привечер. Тогава му съобщих моето твърдо решение да уча и да търся моята бъдеща родина в царството на Духа, като не желаех от него никаква подкрепа. Той и не настояваше повече, а само ме гледаше наскърбен, клатейки глава. Защото и той разбра, че отсега нататък аз щях да тръгна по свои пътища и скоро щях да му стана напълно чужд. Когато днес, пишейки това, си спомних за този ден, видях пак баща си, тъй както си седеше оная вечер на стола до прозореца. Неговата остра, умна селска глава стои неподвижно на тънката шия, късата му коса започва да белее и в коравите строги черти упоритото мъжество се бори със страданието и настъпващата старост.

За него и за тогавашния ми престой у дома остава да разкажа още една дребна, не съвсем незначителна случка. През последната седмица преди моето заминаване една вечер баща ми си сложи шапката и натисна дръжката на вратата.

— Къде отиваш? — запитах го.

— Какво ти влиза в работата? — отвърна той.

— И да ми кажеш, не е грях — отбелязах аз.

Тогава той се засмя и извика:

— Можеш и ти да дойдеш, не си вече малък.

И аз отидох с него. В кръчмата. Неколцина селяни седяха около една кана с халауерско вино, двама колари чужденци пиеха абсент, на една маса тълпа младежи играеха на карти и вдигаха голям шум.

Бях свикнал понякога да пия по чаша вино, но сега за пръв път без нужда престъпих прага на една кръчма. Че баща ми беше изпечен пияница, знаех по слух. Той пиеше много и отдадено и поради това неговото домакинство, без да бъде иначе сериозно занемарено, се намираше винаги в една безнадеждна оскъдица. Забелязах каква голяма почит му отдаваха кръчмарят и посетителите. Той поръча литър вадлендерско, каза ми да налея и ме учеше как се върши това. Трябва да се налива отдолу, после струята умерено да се издига нагоре и накрая шишето да се наведе толкова, колкото е възможно. Покрай това той започна да разказва за разните вина, които познаваше и които пиеше в редки случаи, когато отиваше в града или оттатък в романска земя. Той говореше със сериозно уважение за тъмночервеното фелтлинско, от което различаваше три вида. След това заговори със смешен внушителен глас за известни бутилирани вадлендерски вина.

Най-сетне, почти шепнешком и с изражение на разказвач на вълшебни приказки, разправяше за нюшателското вино. От него имало такива, чиято пяна при наливането образувала звезда. И той чертаеше с намокрен пръст звездата върху масата. После потъна в чудовищни догадки за естеството и вкуса на шампанското, което никога не беше пил и за което вярваше, че една бутилка може да повали мъртвопияни двама мъже.

Умълчан и замислен, той си запали лулата. При това забеляза, че нямам тютюн, и ми даде дребни пари да си купя цигари. И така седяхме един срещу друг, издишвахме дима на другия в лицето и, сърбайки полека, изпразнихме първия литър. Жълтото резливо вадлендерско ми допадаше отлично. Постепенно селяните от съседната маса се осмелиха да завържат разговор с нас и най-накрая един по един, предпазливо и покашляйки, се преместиха при нас. Скоро аз станах център на вниманието и се оказа, че моята слава на алпиец още не беше забравена. Разказваха за разни смели катерения и лудешки падания, обвити в митична мъгла, спореха, защитаваха своето. Междувременно почти привършихме и втория литър и кръвта започна да играе в очите ми. Против природата ми започнах високо да се хваля и разказах също и за дръзкото ми катерене по горния Алпийски Кривак, където бях откъснал розите за Рези Гиртанер. Не ми повярваха, аз се кълнях, те се смееха — аз се разсърдих. Поканих на борба всеки, който не ми вярваше, и им дадох да разберат, че в краен случай щях да поваля всички. Тогава едно криво селско старче отиде до тезгяха, донесе голямо гърне и го сложи надлъж върху масата.

— Искам да ти кажа нещо — смееше се той. — Като си толкова силен, строши гърнето с юмрук. Тогава ще ти заплатим толкова вино, колкото то събира. Не сполучиш ли, ти ще го заплатиш.

Баща ми веднага се съгласи. Аз застанах прав, обвих ръката си с носната си кърпа и ударих. Първите два удара бяха без резултат. При третия гърнето се пръсна на парчета.

— Плащай! — извика баща ми, светнал от удоволствие. Старчето изглеждаше съгласно.

— Добре — каза той, — аз плащам виното, което ще се събере в гърнето. Но то не ще да е много.

Разбира се, строшеното гърне не събираше вече нито чаша и аз, покрай болката в ръката, получих още и подигравки. И баща ми дори ми се присмя.

— И тъй, ти спечели! — изкрещях аз, налях остатъците вино от нашето шише и го изсипах върху главата на старчето. Така ние пак излязохме победители и получихме одобрението на посетителите.

Подобни прекалени шеги продължиха с още по-голяма сила. След това баща ми ме повлече към дома и ние, възбудени и сърдити, се препъвахме из стаята, където едва преди три седмици лежеше ковчегът на майка ми. Спах като мъртъв и на сутринта бях съвсем разсипан и сломен. Баща ми се подсмиваше, беше бодър и весел и очевидно се радваше на своето превъзходство. Но аз тайно се заклех никога вече да не пия и очаквах с горещо желание деня на заминаването.

Денят дойде и аз заминах, но клетвата си не удържах. Жълтото вадлендерско, тъмночервеното фелтлинско, нюшателското звездно вино и много други още оттогава са ми познати и са ми станали добри приятели.