Херман Хесе
Петер Каменцинд (1)

I

В началото бе митът. Както великият Бог твори и с мъка търси израз в душите на индусите, гърците или германците, така той твори в душата на детето всеки ден.

Как се наричаха езерото, планините, потоците на моето родно място — това още не знаех. Но аз виждах синьо-зеленото гладко езеро да се шири на слънцето и малки светлинки да блещукат по него, оградено от гъст венец от стръмни планини, и в техните най-високи процепи блестящи снежни зъбери с малки, малки водопадчета, а в подножието им полегати, светли поляни с овощни дървета, колиби и сиви алпийски крави. И моята малка, бедна душа гледаше мълчалива, празна и в очакване, а духовете на езерото и планините записваха върху нея своите прекрасни, смели подвизи. Вкаменените стени и върхове говореха дръзко и почтително за ония времена, които ги бяха родили и покрили с рани. Те говореха за онова време, когато земята се е цепела и огъвала и изхвърляла със стенания от измъчената си утроба върхове и гребени. Скалисти планини с рев и трясък се издигали нагоре, докато не се нацепвали безцелно на върхове, планини близначки се борели отчаяно за място, докато едната надвивала и се извисявала, а сестра си отхвърляла и разтрошвала настрани.

Още от ония времена високо горе, тук-там из пропастите висяха преломени върхове, захвърлени, разпукани скали и под топящите се снегове водопадите влачеха исполински канари надолу, дробяха ги като стъкло или с мощен удар ги запращаха дълбоко долу в меките долини.

Те повтаряха все едно и също, тия каменисти чуки. Лесно беше да ги разбереш, като погледнеш стръмните им стени, напукани пласт по пласт, огънати, настръхнали, всички със зеещи рани. „Ние сме изтърпели ужаси — казваха те, — ние още страдаме“. Но те го казваха гордо, строго, със стиснати устни като стари, непреклонни воини.

Да, воини. Аз ги виждах да се борят с води и бури в страхотните предпролетни нощи, когато яростният фьон^[1] ревеше над техните стари глави и пороите ръфаха нови пресни късове от ребрата им.

В такива нощи, упорито забили нозе, мрачни, запъхтени и със стиснати устни, те изпречваха срещу бурята напуканите си стени и върхове и напрягаха всички сили, упорито сгърбени и свити. И при всяка нова рана се разнасяше ужасен тътен на ярост и страх, а в далечините отекваха сърдито техните страхотни стонове.

И виждах ливади и ридове и пукнатини из скалите, обрасли с треви, цветя, папрат и мъхове, на които старият народен език е дал такива чудни, гадателни имена. Тия деца и внучета на планините си живееха безгрижно из своите кътчета. Аз ги пипах, разглеждах, вдишвах аромата им и учех техните имена. Видът на дърветата ме впечатляваше по-сериозно и по-дълбоко. Виждах как всяко от тях води свой собствен живот, има своя особена снага и корона, хвърля своеобразна сянка. Струваше ми се, че те са пустинници и борци, по-родствени на планините, защото всяко от тях, особено тези по планините, трябваше да води тиха, упорита борба за живот и ръст с бури, ветрове и каменяк. Всяко имаше своя мъка, всяко трябваше здраво да се крепи, а това придаваше на всяко от тях особена форма и особени рани. Имаше борове с изкъртени от бурята клони от едната страна, имаше и такива, на които червените стволове се преплитаха като змии в надвисналите скали; дърво и камък едно в друго се притискаха и крепяха. Те ме гледаха като войнствени мъже и възбуждаха в сърцето ми страх и почит.

Нашите мъже и жени приличаха на тях, бяха корави, със строги бръчки, скъпи на думи; най-добрите — най-вече. Научих се да съзерцавам хората като дърветата или скалите, да размишлявам за тях, да ги почитам не по-малко от тях, но без да ги обичам повече от мълчаливите борове.

Нашето селце Нимикон лежи на една триъгълна полегата равнина, притисната между две планини до езерото. Един път води до близкия манастир, другият до съседното село, на четири часа и половина; до другите села, разположени покрай езерото, се отива с лодка. Нашите дървени къщи са построени в стар стил и нямат определена възраст; нови постройки почти не се срещат, а старите къщурки се поправят на части, според нуждата: тая година подът, догодина покривът, къс греда или летва, извадени от някоя стена, намираме на покрива и ако не послужат за това, а още не са за горене, ще ги употребят за кърпеж на обора или плевника или за напречна греда на къщната врата.

Същото е и с тези, които живеят вътре: всеки играе своята роля, докато може, после колебливо се отдръпва в кръга на непотребните и най-после потъва в причислен към безплатните шутове на нашата община. Отношението на баща ми спрямо него беше неизменно: или удивление, или презрение. Всеки нов проект на зетя го изпълваше с любопитство и възбуденост, които напразно се мъчеше да скрие зад своите изпитателно иронични въпроси и подмятания. И когато вуйчо ми, уверен в своя успех, започваше да се големее, баща ми се поддаваше на увлечението и братски се сдружаваше с гениалния човек в начинанието, докато не настъпеше неизбежният крах: вуйчо ми свиваше рамене, а баща ми, ядосан, го обсипваше с подигравки и оскърбления и по цели месеци не го поглеждаше, нито му говореше.

Благодарение на вуйчо ми Конрад нашето село видя за пръв път платноходка и лодката на баща ми послужи за това. Платното и въжето бяха добре нагласени от вуйчо ми според рисунките в календара и ако нашата лодка беше твърде тясна за целта, вината не беше на Конрад. Приготовленията траеха цели седмици, баща ми не се свърташе на едно място от нетърпение, надежди и страхове, а и всички други в селото говореха само за най-новия замисъл на Конрад Каменцинд. Паметен бе за нас този ден, когато в една ветровита сутрин към края на лятото лодката трябваше да потегли за пръв път из езерото. Баща ми, в боязливо предчувствие за възможна катастрофа, се държеше настрана и за мое голямо разочарование забрани и на мен да се кача. Само синът на хлебаря Фюсли придружаваше изобретателя. Цялото село се беше струпало на нашата чакълеста площадка в градинката, за да присъства на невижданото зрелище. Лек източен вятър духаше надолу към езерото. Отначало гребяха, докато лодката бе поета от вятъра, платното се наду и гордо се понесе нататък. Ние гледахме удивени как лодката се скри зад близкия планински бряг и се готвехме да посрещнем хитрия вуйчо при завръщането му като победител, засрамени от нашите подигравателни задни мисли. Но когато лодката се завърна през нощта, тя нямаше платно, гребците бяха ни живи, ни умрели, а синът на хлебаря кашляше и говореше:

— Бяхте дошли за голямо зрелище, но за малко да правите две задушници тая седмица.

Баща ми трябваше да закърпи лодката с две нови дъски и оттогава платно не се е оглеждало в синята повърхност на езерото. Дълго време след това, когато виждаха Конрад да бърза занякъде, подхвърляха подире му: „Стягай платната, Конраде!“ Баща ми преглътна мълчаливо тоя горчив хап, но дълго време изпречеше ли се бедният му зет на пътя, той извръщаше погледа си настрана и плюеше надалеч, в знак на неизказано презрение. Това трая дотогава, докато един ден Конрад не изложи на баща ми своя проект за огнеупорна пещ, който донесе на изобретателя безкрайни подигравки, а на баща ми струваше четири талера. Тежко на тоя, който се осмеляваше да му припомни историята с четирите талера! Много по-късно, когато нуждата пак беше налегнала дома ни, майка ми спомена някак мимоходом, че добре би било да имахме сега ония грешно прахосани парици. Баща ми стана моравочервен, но се сдържа и само рече:

— И без това щях да ги пропия в една-едничка неделя.

В края на всяка зима се извиваше фьонът със своето дълбоко бучене; алпиецът го слуша с трепет, ужасен, а в чужбина копнее по него в мъчителна тъга.

Когато фьонът наближи, предчувстват го много часове преди това мъже и жени, планини, дивеч и стада. Идването му, почти винаги предхождано от противни, хладни ветрове, се възвестява от топло, дълбоко шумене. Синьо-зеленото езеро за миг става черно като мастило и по него изведнъж започват да се вдигат бързи пенести корони. И скоро след това то, преди няколко минути тъй спокойно и тихо, загърмява с яростни вълни като море срещу брега. В същото време цялата местност като че се сгушва плахо. По върховете, едва мъждеещи в далечините, сега могат да се разпознаят отделни скали, и в селата, подобни на кафяви петна, човек може сега да различи покриви, стрехи и прозорци. Всичко се приглушава — планини, ливади и къщи като плашливо стадо. И тогава започва враждебното бучене, треперенето на земята. Езерните вълни се пръскат като дим из въздуха и непрестанно, особено нощем, се чува отчаяната борба на бурята с планините. Наскоро след това новините за затрупани потоци, разрушени къщи, разтрошени лодки и загубени бащи и братя се разнасят по селата.

В детските години аз се боях от фьона, мразех го даже. Но с пробуждането и с момчешката палавост започнах да го обичам, него, бунтовника, вечно младия, дръзкия борец и носител на пролетта. Великолепен бе той, когато, бликащ живот, изобилие и надежди, започваше своята дива битка — атакуваше, смееше се, стенеше — когато с вой преследваше из пропастите, ръфаше снега от планините и с грубите си ръце тъй огъваше жилавите, стари борове, че ги караше да стенат. По-късно аз доразвих моята любов и поздравявах във фьона сладкия, дивен, пребогат юг, бликащ все наново потоци от наслада, топлина и хубост, за да се разбие морен най-сетне в планините, да издъхне в равния, студен север. Няма нищо по-чудно и по-разкошно от сладката треска, причинена от фьона, която по това време обхваща хората в планината, особено жените; той им отнема съня и възбужда гальовно всички чувства. Това е юг, който все наново бурно и пламенно се хвърля върху гърдите на строгия и по-беден север и възвестява на покритите със сняг алпийски села, че сега, при близките пурпурни езера, на романска земя игличето, нарцисите и бадемите вече цъфтят.

После, когато фьонът премине и последните кални преспи се стопят, идва най-хубавото. Тогава навсякъде нагоре към планините се разстилат цъфнали жълтеникави ливади, блажено и чисто се възвисяват снежните върхове и глетчери, и езерото става пак синьо и топло и пак отразява слънцето и пътуващите облаци.

Всичко това може да запълни един детски живот, при нужда дори цял живот. Защото всичко това говореше езика на Бога, високо и безспирно, и никога човешки уста не са могли да намерят подобни слова. Който ги е чул през своето детство, нему ще звучат през целия живот силно, сладко и страшно, и никога не ще се избави от техния чар.

Когато някой е отрасъл в планините, дори години наред да е изучавал философията и historia naturalis и със стария Бог да си е разчистил сметките, всеки път щом почувства фьона или чуе как лавината се срутва през гората, сърцето му ще трепне и той ще си спомни за Бога и смъртта.

До бащината ми къща лежеше малка незаградена градинка. Там вирееше дива салата, ряпа и зеле, освен това майка ми бе отредила една трогателно малка, бедна лехичка за цветя, в която безнадеждно и скръбно линееха две месечарки рози, стрък гергини и шепа резеда. Зад градината се простираше още по-малка чакълеста площадка, която стигаше до езерото. Там стърчаха две повредени бъчви, няколко дъски и колове, а долу във водата лежеше завързана нашата рибарска лодка, която все още кърпеха и катраносваха през година-две.

Ясно си спомням дните, когато се извършваше тази работа. Това ставаше след обяд, през топли дни в началото на лятото; над градинката залитаха като замаяни в слънчевата светлина яркожълти пеперуди, езерото беше маслено гладко, синьо и тихо, и преливаше, планинските върхове бяха леко забулени и върху малката чакълеста площадка миришеше силно на катран и блажна боя. Много години по-късно, винаги когато съм бил на море и особеният дъх на вода и катранени изпарения ме е удрял в носа, пред мен се изпречваше нашата площадка на езерото; виждах баща си по ръкави да работи с четката, виждах синкавите облачета от лулата му да се издигат в тихия летен въздух и яркожълтите пеперуди да прехвърчат неуверени и плахи. През тези дни баща ми беше в особено добро настроение, подсвиркваше майсторски и даже издаваше по някой гърлен алпийски зов. Тогава майка ми приготвяше нещо вкусно за вечеря, с тайната надежда, че може би тая вечер Каменцинд няма да отиде в кръчмата. Но той пак отиваше.

Дали родителите ми с нещо са подпомогнали или попречили на развитието на моите младежки чувства — сам не зная. Майка ми беше винаги отрупана с работа, а баща ми през своя живот най-малко се бе занимавал с възпитателни проблеми. Той имаше и без това доста работа да подрежда няколкото овощни дръвчета, да сади картофената нивица и да наглежда сеното. Но приблизително през всеки две-три седмици привечер, преди да излезе, той ме взимаше за ръка и двамата изчезвахме мълком в плевника, разположен над обора. Там се извършваше едно чудновато наказание и изкупление: аз получавах по няколко тояги, без да знаем нито баща ми, нито аз точно за какво. Това бяха мълчаливи жертвоприношения пред олтара на Немезида^[2] и те бяха поднасяни без укори от негова страна и без викове от моя, като дължима дан на една тайнствена сила. Винаги когато по-късно чувах да се говори за „сляпа съдба“, наум ми идваха тези тайнствени сцени и ми се струваше, че те особено пластично въплъщават това понятие. Без да знае, добрият ми баща прилагаше спрямо мен простата педагогика, с която животът обикновено си служи, когато от време на време ни изпраща по някой гръм от ясно небе, като ни кара да размишляваме с какви ли злодеяния сме разгневили висшите сили. За съжаление, аз никога или рядко се отдавах на подобни размишления, по-скоро приемах определената мярка наказание хладнокръвно или дръзко, без желания изпит на съвестта, и през тези вечери винаги се радвах, че съм си изплатил данъка и ще ми е мирна главата поне за няколко седмици. Много по-решително се противопоставях на стареца, когато се опитваше да ме накара да работя. Непонятната и разсипническа природа беше съединила в мен два противоположни дара: необикновена телесна сила и, за жалост, не по-малък мързел. Баща ми всякак се мъчеше да направи от мен годен син и помощник, но аз се изплъзвах от възложените работи с всевъзможни хитрини и още като гимназист от всички антични герои окайвах най-вече Херкулес, заради ония прочути тягостни дейности, които е бил принуден да извърши. Не знаех нищо по-хубаво от това да скитам безцелно в планината и ливадите или около езерото.

Планината, езерото, бурята и слънцето бяха мои приятели, разказваха ми и ме възпитаваха и ми бяха по-обични и по-познати от хората и техните съдбини. Но моите любимци, които предпочитах пред блестящото езеро и печалните борове и слънчеви скали, бяха облаците.

Покажете ми в огромния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са Божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи на тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославящи ангели, приличат на заплашващи ръце, развети платна, пътуващи жерави. Те висят между Божието небе и бедната земя като алегории на цялата човешка тленност, неразделни и от двете. Това са мечтите на земята, която сгушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родината. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, тъй боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.

О, облаци, хубави, висящи, неуморни! Бях наивно дете и ги обичах, съзерцавах ги и не знаех, че и аз като облак ще премина през тоя живот — пътник навсякъде чужд, висящ между времето и вечността. От детски години са ми били мили приятели и братя. Аз не мога да прекося улицата, без да си кимнем с глава и да се загледаме един друг в очите. Не забравих и това, което в ония времена научих от тях: техните форми, техните багри, шествия, игри, хороводи, танци и покои и техните чудновати земно-небесни приказки.

На първо място приказката за снежната царица. Сцената става в планините преди настъпване на зимата, когато духа топлият вятър. Снежната царица се явява с малка свита от подоблачните висоти и си търси място за почивка из широките котловини или върху някой купен. Лукавият северняк завистливо гледа как незлобивата си ляга, скришом жадно ближе планината нанагоре и изведнъж я връхлетява яростен и разфучан. Той хвърля върху хубавата царица черни дрипави облаци, подиграва я, зъби й се, иска да я пропъди. Царицата е неспокойна, чака, търпи и понякога пак се въздига назад към височините, клатейки с присмех тихо глава. Понякога обаче тя събира ненадейно около себе си своите изплашени другарки, открива своето ослепително царско лице и с хладна ръка пропъжда злия дух назад. Той се колебае, вие, бяга. И тя си ляга мълчаливо, покрива далеч наоколо своя двор с бледи мъгли и когато мъглата се вдигне, котловини и купени лежат светли и блестящи, покрити с мек, нов сняг.

В тази приказка имаше нещо благородно, нещо от душата и тържеството на хубостта, което ме пленяваше и вълнуваше моето малко сърце като радостна тайна.

Скоро дойде време и аз да се приближа до облаците, да застана между тях и отгоре да разглеждам тяхната тълпа. Бях на десет години, когато се изкачих на първия алпийски връх, в чието подножие лежи нашето селце Нимикон.

Тогава за пръв път видях страхотиите и хубостите на планините. Дълбоки пропасти, изпълнени с лед и снежни води, стъкленозелени глетчери, страхотни морени и над всичко отгоре високият кръгъл похлупак на небето. Когато някой е прекарал десет години затворен между езерото и планината, заграден от всички страни от близките планини, той не може да забрави деня, в който за пръв път е видял над себе си широкото просторно небе и отпред необятния хоризонт. Още при изкачването бях учуден да открия колко шеметно големи са добре познатите ми откъм долината урви и скали. Съвсем смаян, със страх й възторг, видях как изведнъж чудовищните простори нахълтаха в мен. Толкова невероятно голям бил светът! Нашето село лежеше там долу, загубено в дълбочините като малко светло петно. Върхове, които от долината мислехме за близки съседи, лежаха с часове далеч един от друг.

Едва тогава започнах да се досещам колко съм бил сляп и далеч от истинския поглед за света; там далеч планини се възвисяваха и спускаха и сигурно се извършваха велики дела, за които никога никакво известие не е прониквало в нашата планинска дупка, откъсната от света. В същото време нещо трептеше в мен, като магнитна стрелка — стремеше се несъзнателно и неудържимо към ония далечни простори. Едва тогава почувствах напълно хубостта и тъгата на облаците, като видях към какви безкрайни далечини пътуват.

Моите двама възрастни спътници ме хвалеха за бързото ми катерене; те си починаха малко върху леденостудения връх и се смееха на моята смаяна радост. След като премина първото ми голямо зашеметяване, от радост и възбуда нададох рев като някой бик в ясния въздух. Това бе моята първа неразчленена песен към хубостта. Очаквах гръмовито ехо, но моят зов замря безследно в спокойните височини като слабо птиче подсвиркване. Засрамих се много и замлъкнах.

В този ден като че някаква ледена стена се разкърти в моя живот. Оттогава събитията се заредиха едно след друго. Най-напред започнаха да ме взимат често за планински излети, даже и за доста трудни, и аз прониквах с особено притаено наслаждение във великите тайни на планините. След това ме направиха козар. Върху една от стръмнините, по които карах обикновено моето стадо, имаше едно заветно място, гъсто обрасло със синя тинтява и ален ломикамък — това за мен беше най-любимото място на света. Оттам селото не се виждаше, а от езерото се съзираше само една тясна блестяща ивица, оттатък зад скалите, но затова пък цветята горяха с пресни, засмени бои, небето се простираше като палатка над острите снежни върхове и покрай тънкото подрънкване на звънците се чуваше непрекъснато и близкият водопад. Там си лежах на припек, зяпах белите облачета и тананиках полугласно някоя алпийска песен, докато козите не забележеха моя мързел и не започнеха забранени веселби и лудории. Още през първите седмици моето феакейско^[3] блаженство бе грубо нарушено, когато се сгромолясах в пропаст заедно с една заблудена коза. Козата остана мъртва на място, аз бях ранен в главата и освен това безжалостно бит, избягах от стареца и след много клетви и сълзи пак се завърнах у дома.

Много лесно това можеха да бъдат моите първи и последни авантюри. Тогава тази книжка нямаше да бъде написана и още много други глупости и мъки нямаше да се случат. По всяка вероятност щях да се оженя за някоя братовчедка или щях да лежа замръзнал нейде из глетчерните води. И това нямаше да бъде зле. Но всичко стана другояче и не е моя работа да сравнявам това, което е, с това, което е можело да бъде.

Баща ми работеше от време на време във Велсдорфския манастир. Веднъж той се разболя и ми поръча да отида там и да съобщя, че не може да отиде. Но аз не сторих това, а заех от съседи хартия и перо и написах едно много вежливо писмо до манастирските братя, дадох го на пощальонката, а сам се запътих на своя глава из планината.

През следващата седмица един ден заварих вкъщи някакъв калугер да чака тоя, който е написал хубавото писмо. Аз се смутих, но той ме похвали и уверяваше баща ми да ме прати да се уча при тях. Тъкмо по това време вуйчо ми Конрад не беше в немилост и попитаха и него за съвет. Естествено, той изведнъж се запали, настояваше да ме дадат да уча, после да продължа учението и да стана „учен“ или „господин“. Баща ми се остави да го предумат и така и моето бъдеще попадна в редицата опасни вуйчови проекти, подобно на огнеупорната пещ, платноходката и много други подобни фантазии.

Веднага след това започна усилено учене, особено по латински, библейска история, ботаника и география. Всичко това много ме забавляваше и наум не ми идваше даже, че цялата тази латинщина може да ми струва родния край и най-хубавите години. Наистина цялата вина не бе в латинския език. Даже да бях изучил всичките viri illustres^[4] наизуст напред и назад, баща ми пак щеше да ме остави селянин. Но умният човек беше проникнал в дълбините на моето същество, където главен център и порок бе моят непобедим мързел. Аз бягах от работа, скитах из планините или около езерото, или се излежавах скрит по ридовете, четях, мечтаех и бленувах. Като разбра това, той вдигна ръце от мен.

Тук е мястото да кажа няколко думи за моите родители. Майка ми някога е била хубава, но от хубостта и бе останала само правата, силна снага и милите тъмни очи. Тя беше висока, извънредно силна, трудолюбива и кротка. Макар че по ум бе равна на баща ми, а по телесна сила даже го надминаваше, тя не заповядваше вкъщи, а предоставяше властта на мъжа си. Той имаше среден ръст, тънки, почти нежни черти и упорита хитра глава със светло лице и безброй малки, необикновено подвижни бръчки. Една къса отвесна бръчка минаваше между веждите му. Тя се помрачаваше, когато той движеше веждите си, и му придаваше угрижен, страдалчески вид; приличаше на човек, който се мъчи да си припомни нещо много важно, но сам е загубил всяка надежда за това. У него се забелязваше известна меланхолия, но никой не обръщаше на това внимание, защото всички обитатели на нашия край са леко, но постоянно меланхолични, и причината за това са дългите зими, опасностите, тежката битка за насъщния и откъснатостта от света.

И от двамата съм наследил важни черти в моята природа. От майка си — скромно житейско благоразумение, вяра в божия промисъл и тих, мълчалив нрав. От баща ми, напротив — нерешителност, неспособност да боравя с пари и изкуството много и с размишление да пия. Но последното още не се проявяваше в онази крехка възраст. Външно от майка си имам очите и устата, тежката издръжлива походка, снагата и жилавата мускулна маса. От баща ми и изобщо от нашата раса съм наследил селски хитър ум, но също тъжно настроение и склонност към безпричинна мрачност. Тъй като ми бе писано да живея дълги години в чужбина, много по-добре щеше да бъде вместо последното да притежавах повече подвижност и малко весело лекомислие.

Така създаден и снабден с един кат нови дрехи, започнах своето странстване из живота. Родителските дарове запазих и оттогава стъпих на свои крака в света. Въпреки това трябва да ми е липсвало нещо, което нито науката, нито светският живот никога не са могли да запълнят. Защото и днес, както в онези времена, аз мога да се изкатеря на една планина, да ходя пеш или да греба по десет часа и при нужда да умъртвя с ръцете си човек, но за майстор в живота и днес ми липсва това, което ми е липсвало тогава. Ранният, едностранчив съюз със земята и нейните растения и животните бе попречил да се развият социалните ми способности и сега още моите сънища са забележително доказателство за влечението ми към чисто животинския живот. Например сънувам много често, че лежа на морския бряг като някое животно, най-често тюлен, и при това изпитвам такова голямо удоволствие, че при събуждане нито се радвам, нито съм горд от моето човешко достойнство.

Аз бях възпитан по обикновения ред в една гимназия като стипендиант и отреден да стана филолог. Никой не знае защо. Няма по-безполезна и по-скучна специалност от тази и никоя друга не ми е била толкова чужда.

Бързо изтекоха ученическите години. Често ме спохождаха часове на мъка за дома, часове, изпълнени с дръзки мечтания за бъдеще, часове на благоговейно обожание на науката. От време на време моят вроден мързел и тук ме спохождаше, навличаше ми различни неприятности и наказания, за да изчезне пред някой нов ентусиазъм.

— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по гръцки, — ти си вироглав и чудак и ще си разбиеш някога коравата глава.

Аз разглеждах тлъстата особа с очилата, изслушвах речта му и го намирах смешен.

— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по математика, — ти си гений в мързела и аз съжалявам, че няма по-ниска бележка от нула. Оценявам днешната ти работа за две и половина с минус.

Аз го гледах, съжалявах го за кривогледството му и го намирах много скучен.

— Петер Каменцинд — веднъж ми каза учителят по история, — ти не си добър ученик, но въпреки това ще станеш един ден добър историк. Ти си ленив, но умееш да отличаваш значителното от дребното.

И това не беше особено важно за мен. Въпреки това уважавах учителите, защото мислех, че те владеят науката, а пред науката изпитвах неясно, велико страхопочитание. И въпреки че всички учители имаха еднакво мнение за моя мързел, аз напредвах и по успех бях над средните. Чувствах, че училището и науките в него бяха недостатъчни откъслеци, но очаквах бъдните дни. Зад тази подготвителна работа и училищните дребнавости се досещах за чисто духовното — една несъмнена, сигурна наука за истината. Там ще разбера какво означава тъмната бъркотия на историята, борбите на народите и плахите въпроси на всяка човешка душа.

Още по-силно и по-живо бе едно друго желание в мен. Много ми се искаше да си намеря приятел. Между нас имаше едно кестеняво, сериозно момче, две години по-голямо от мен, на име Гаспър Хаури. Той вървеше и се държеше сигурно и кротко, с мъжки изправена глава и не говореше много със своите другари. Дълги месеци отправях погледи към него с голямо уважение, вървях подире му из улиците и чезнех и се надявах, че ще ме забележи. Ревнувах всеки, когото той поздравяваше, и всяка къща, в която влизаше или от която излизаше. Но бях два класа след него и той по всяка вероятност чувстваше вече своето превъзходство между връстниците си. Никога не разменихме дума помежду си. Вместо него, без усилия от моя страна, към мен се привърза едно малко, болнаво момче. То беше по-малко от мен, боязливо и без дарби, но имаше хубави, страдалчески очи и черти. Понеже беше слабо и гърбавичко, търпеше в класа много неправди и търсеше в мен силния и почитан свой закрилник. Наскоро се разболя и не можеше повече да посещава училището. То не ми липсваше и скоро го забравих.

В нашия клас имаше едно разюздано русокосо момче, майстор във всичко — музикант, мим и клоун. Спечелих неговото приятелство не без мъка и моят весел дребен връстник винаги се държеше спрямо мен с един вид снизхождение. Все пак вече си имах един приятел. Посещавах го в малката му стаичка, четяхме заедно някои книжки, пишех му домашните по гръцки, затова пък той ми помагаше по математика. Понякога ходехме заедно и на разходка и трябва да сме изглеждали един до друг като мечка с невестулка. Той беше винаги приказлив, весел, остроумен, никога не се смущаваше и аз го слушах, смеех се и се радвах, че имам такъв буден приятел.

Един следобед заварих ненадейно малкия шарлатанин в училищния коридор да дава най-усърдно едно от своите комични представления пред неколцина другари. Току-що беше подражавал на един учител и сега се провикваше: „Отгатнете кой е“ и започна гласно да чете няколко Омирови стиха. При това ме копираше много вярно, моето смутено държане, боязливото ми четене, моето планинско, грубо произношение, също и изражението на постоянно напрегнато внимание, мигането с лявото око. Беше много смешно и остроумно и до крайност безсърдечно.

Когато той затвори книгата и пожъна заслужения успех, аз се появих отзад и му се нахвърлих да си отмъстя. Думи не можех да намеря, но изразих всичкото си възмущение, срам и ярост в една-едничка страшна плесница. Веднага след това започна урокът и учителят забеляза охкането и подутата червена буза на моя някогашен приятел, който при това беше негов любимец.

— Кой те удари така?

— Каменцинд.

— Излез, Каменцинд! Вярно ли е?

— Да.

— Защо го би?

Никакъв отговор.

— Имаше ли причина?

— Не.

И така аз бях строго наказан, но изтърпях със стоическа наслада, със съзнанието, че съм пострадал невинно. Но тъй като не бях нито стоик, нито светец, а хлапе, след наказанието изплезих език на моя приятел. Ужасен, учителят се спусна върху мен.

— Не те ли е срам? Какво означава това?

— Това значи, че онзи там е подлец и аз го презирам. И на всичко отгоре той е страхопъзльо.

Така свърши моето приятелство с комика. Друг не го замени и аз прекарах момчешките зреещи години без приятел. Макар оттогава моите възгледи за света и за живота да са се променили неведнъж, винаги си спомням за онази плесница с дълбоко удовлетворение. Навярно и русокосият не я е забравил.

На седемнадесет години се влюбих в една адвокатска дъщеря. Тя беше хубава и аз се гордея, че през целия си живот съм се влюбвал само в много хубави жени. Какво съм изстрадал за нея и за другите — ще разкажа друг път. Името й беше Рези Гиртанер и днес още е достойна за любовта на много по-достойни мъже от мен.

По това време в цялото ми същество кипеше буйна младежка сила. Аз и моите другари участвахме в луди сбивания и се гордеех като пръв борец, футболист, бегач и гребец; но бях постоянно тъжен. Това едва ли имаше някаква връзка с любовната ми история. То беше просто сладката мъка на ранната пролет, която ме бе налегнала по-силно, отколкото другите; аз се наслаждавах на моите печални образи, мисли за смъртта и песимистични идеи. Намери се другар, който ми зае едно евтино издание на песните на Хайне. Това не беше четене — аз изливах в празните стихове цялото си сърце, страдах, творях и изпадах в такова лирично настроение, което ми прилягаше като на свинче звънче. Дотогава нямах никакво понятие за „изящна литература“. Заредиха се Ленау, Шилер, Гьоте и Шекспир и изведнъж бледият призрак литература за мен се превърна във велико божество.

Със сладък трепет чувствах в книгите силната свежа струя на един живот, който никога не се бе въплъщавал на земята и въпреки това беше най-истинският и сега в моето поразено сърце той се вълнуваше и искаше да изживее своите съдбини. В моето кътче на таванската стая, където проникваха само ударите на градския часовник от близката кула и сухото тракане на наблизо гнездещите щъркели, излизаха и влизаха създанията на Гьоте и Шекспир. Пред мен се разбулваше божественото и комичното на всяко човешко същество: загадката на нашето раздвоено, необуздано сърце, дълбоката същност на световната история и мощното чудо на духа, който прояснява нашите къси дни и със силата на познанието въздига нашето дребно същество в кръга на потребното и вечното. Когато провирах глава през тясното прозорче, виждах покриви и тесни улици, огрени от слънцето, учуден слушах неясния далечен шум на труда и всекидневния живот и чувствах самотността и тайнствеността на моето таванско кътче, изпълнено с велики духове, като някаква странна, хубава приказка. И постепенно, колкото повече четях и колкото по-чудноват и чужд ми изглеждаше видът на покривите, улиците и всекидневния живот, толкова по-често в мен се явяваше боязливо и притеснено чувство, че може би и аз съм ясновидец и разстланият пред мен свят ме чака да открия част от неговите съкровища, да сваля от тях булото на случайното и обикновеното и чрез поетичната мощ да спася откритото от гибел и да му дам вечен живот.

Срамежливо започнах да съчинявам по малко и постепенно изпълних няколко тетрадки със стихове, скици и малки разказчета. Те са загинали и вероятно не са стрували много, но са ми причинили не малко сърцебиене и тайно наслаждение. След тези опити последва самокритика и едва в последната учебна година дойде първото голямо, необходимо разочарование. Бях започнал вече да се разделям с моите първи рожби и да гледам с недоверие на моите писания, когато по една случайност в ръцете ми попаднаха два-три тома от Готфрид Келер, които веднага прочетох няколко пъти поред. Тогава във внезапно откровение почувствах колко далеч бяха моите незрели мечтания от неподправеното, мъжествено, истинско изкуство, изгорих моите стихове и новели и се загледах в света трезво и печално с мъчително чувство на изтрезняващ човек.