Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Book Thief, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Станимир Йотов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 127гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ventcis(2013 г.)
Издание:
Маркъс Зюсак. Крадецът на книги
ИК „Пергамент Прес“, София, 2010 г.
Редактор: Силвия Николаева
Коректор: Стойна Савова
Илюстрации: Trudy White
Корица: Finn Campbell-Notman
Формат: 60×90/16
Печатни коли: 29,5
Предпечатна подготовка: „Ибис“
Печатница: „Симолини“
ISBN: 978-954-641-016-0
История
- —Добавяне
Краят на света (част II)
Почти всички думи избледняват сега. Черната книга се разпада под тежестта на моите странствания. Това е още една причина да разкажа тази история. За какво говорехме преди това? Повтори нещо достатъчно много пъти и никога няма да го забравиш. Освен това мога да ви разкажа и какво се случи, след като думите на крадеца на книги спряха и как първоначално научих историята му. Ето така.
Представете си, че вървите по улица „Химел“ в тъмното. Косата ви става все по-влажна и всеки момент атмосферното налягане ще претърпи драстична промяна. Първата бомба се стоварва върху сградата на Тони Мюлер. Лицето му трепва невинно на сън и аз коленича до леглото му. След това сестра му. Краката на Кристина се подават изпод одеялото. Те съответстват на стъпките от детски крачета, които са играли на дама на улицата. Нейните малки пръсти. Майка им спи близо до тях. Четири смачкани цигарени фаса лежат в пепелника й и таванът без покрив е нажежен като котлон. Улица „Химел“ гори.
Сирените започнаха да вият.
— Вече е твърде късно за тези упражнения — прошепнах аз, — защото всички в крайна сметка бяха надхитрени. Първо Съюзниците симулираха въздушно нападение над Мюнхен, за да ударят в действителност Щутгарт. Но после десет самолета останаха. О, да, бяха издадени и съответните заповеди. И те се понесоха към Молкинг с бомбите си.
* * * СПИСЪК НА УЛИЦИТЕ * * *
„Мюнхен“, „Еленберг“, „Йохансон“, „Химел“.
Главната улица + още три
в по-бедната част на града.
Няколко минути по-късно тях вече ги нямаше.
Църквата беше срината.
Земята беше унищожена там, където Макс Ванденбург бе стоял на краката си.
На улица „Химел“ №31 фрау Холцапфел изглежда ме очакваше в кухнята. Пред нея имаше една счупена керамична чаша и в последния миг на съзнание на лицето й сякаш прочетох въпроса къде, по дяволите, съм се забавила толкова дълго.
За разлика от нея фрау Дилер спеше дълбок сън. Очилата й с бронирани стъкла до леглото бяха разбити на парчета. Магазинът й беше заличен, щандът се озова напречно на улицата, а фотографията на Хитлер беше грабната от стената и захвърлена на пода. Самият фюрер несъмнено беше премазан под ситно натрошените стъкла и аз стъпих върху него на излизане.
Семейство Фидлер бяха добре организирани, всички по леглата си и всички завити. На Фификус му се подаваше само носа.
У Щайнерови прокарах пръсти по красиво вчесаната коса на Барбара, вгледах се в сериозното спящо лице на Курт и едно по едно целунах децата за лека нощ.
Сетне Руди.
* * *
О, господи боже, Руди…
Той спеше с една от сестрите си. Тя вероятно го беше избутала, заемайки по-голямата част от леглото, защото момчето лежеше в самия му край, като я беше прегърнал с една ръка. Светлорусата му коса огряваше леглото и аз взех и него, и Бетина заедно с душите им, както си бяха в одеялото. Ако не друго, умряха бързо и им беше топло. Момчето от самолета, помислих си аз. Онова с мечето. Къде беше утехата за Руди? Можеше ли някой да оправдае грабежа на живота му? Можеше ли някой да му даде облекчение за това, че чергата на живота бе дръпната изпод спящите му крака.
Никой не би могъл.
Там бях само аз.
А аз не съм много добра в утешенията, особено като се има предвид, че ръцете ми са студени, а леглото е топло. Носех го нежно по разбитите улици с едно солено око и натежало смъртоносно сърце. С него положих малко повече усилия. Загледах се за момент в съдържанието на душата му и видях изцапаното с въглищен прах момче, крещящо името на Джеси Оуенс, докато пресичаше въображаемата лента. Видях го, потопен до кръста в ледена вода, преследващ някаква книга. И сетне го видях да лежи в леглото, представяйки си какъв вкус би имала целувката на възхитителната му съседка от къщата до тях. Той винаги ме кара да се чувствам особено, това момче… Всеки път. Това е единственият му недостатък. Той стъпва върху сърцето ми. И ме кара да плача.
И най-накрая семейство Хуберман.
Ханс.
Татко.
Той изглеждаше висок в леглото си и аз виждах среброто през клепачите му. Душата му се надигна. Посрещна ме. Душите като неговата — най-добрите — винаги го правят. Онези, които се изправят и казват: „Аз знам, че си тук и съм готов. Не че искам да тръгна, разбира се, но ще дойда.“ Тези души винаги са леки, защото повечето от тях са угаснали. Повечето от тях вече са намерили пътя си към други места. Тази беше изпратена от дъха на акордеон, от странния вкус на шампанско през едно лято и изкуството да държиш на обещанията си. Той лежеше в ръцете ми и почиваше. Белите му дробове копнееха за дима на последна цигара и усещах как силно го теглеше към мазето, защото там долу беше момичето, което беше негова дъщеря и пишеше книга, която той един ден се надяваше да прочете.
Лизел.
Душата му прошепна името й, докато го носех. Но в тази къща нямаше Лизел. Не и за мен.
За мен имаше само Роза. И да, мисля, че я взех, докато хъркаше, защото устата й беше отворена и подобните й на хартия устни все още се движеха. Ако ме беше видяла, сигурна съм, че в този момент щеше да ме нарече Saumensch, но аз нямаше да се обидя. След като прочетох „Крадецът на книги“, разбрах, че тя нарича всички така. Saukerl. Saumensch. Особено онези, които обичаше. Еластичната й коса беше разпусната върху възглавницата и подобното й на гардероб тяло се надигна заедно с биещото й сърце. Не бъркайте, тази жена имаше сърце. И при това по-голямо, отколкото си мислеха хората. То беше огромно, но скрито от погледите на другите високо на една лавица. Спомнете си, че тя беше жената с привързания към тялото й акордеон в онази дълга, разсечена от луната нощ. Тя беше човекът, който без много приказки нахрани един евреин през първата му нощ в Молкинг. И пак тя беше онази, която бръкна дълбоко в дюшека си, за да извади оттам скицник, предназначен за едно младо момиче.
* * * ПОСЛЕДНИЯТ КЪСМЕТ * * *
Ходех от улица на улица и накрая
се върнах за един самотен мъж на име
Шулц, които живееше на
края на улица „Химел“.
* * *
Той не можеше да остане в рухналата къща и аз носех душата му по улица „Химел“, когато забелязах мъжете от Противовъздушния отряд да викат и да се смеят.
Имаше една малка долина сред планинската верига от отломки.
Горещото небе беше червено и се въртеше. Започнаха да се завихрят пиперени линии и любопитството ми беше събудено. Да, да, знам какво ви казах в началото. Обикновено любопитство ми ме отвежда до някаква ужасяваща човешка врява, но в този случай трябва да кажа, че макар да ми се скъса сърцето, аз се радвах, и все още се радвам, че бях там.
Вярно е, че когато я измъкнаха оттам, тя започна да вие и да пищи за Ханс Хуберман. Мъжете от спасителния отряд се опитаха да я задържат в прашните си ръце, но крадецът на книги съумя да се измъкне. Отчаяните човешки същества често успяват да направят това.
Тя не знаеше накъде тича, защото улица „Химел“ вече не съществуваше. Всичко беше ново и апокалиптично. Защо небето беше червено? Как беше възможно да вали сняг? И защо снежинките изгаряха ръцете й?
Лизел забави ход, тръгна, залитайки, и погледна съсредоточено напред.
„Къде е фрау Дилер? — помисли си тя. — Къде е…“
Тя се лута още известно време, докато мъжът, който я намери, я хвана за ръката и й заговори:
— Ти си в шок, моето момиче. Просто си замаяна. Но ще се оправиш.
— Какво стана? — попита Лизел. — Това все още ли е улица „Химел“?
— Да. — Мъжът имаше обезсърчени очи. Какво ли бяха видели те през последните няколко години? — Това е улица „Химел“. Вие бяхте бомбардирани, моето момиче. Es tut mir leid, Schatzi. Съжалявам, миличка.
Устата на момичето продължи да помръдва, въпреки че тялото й стоеше неподвижно. То беше забравило предишните си писъци за Ханс Хуберман. Дезориентирана от бомбардировката, на Лизел й се струваше, че са минали години.
— Трябва да вземем татко и мама. Трябва да вземем и Макс от мазето. Ако не е там, значи е в коридора и гледа през прозореца. Той прави това понякога, когато има въздушно нападение — на него не му се отдава често такава възможност. Трябва да му разкажа какво е времето днес. Той никога няма да ми повярва…
В този момент тялото й се огъна и мъжът от спасителния отряд я сложи да седне на земята. Крадецът на книги погледна към тежкото нещо в ръката й, което й причиняваше болка.
Книгата.
Думите.
Пръстите й кървяха точно както някога, когато пристигна тук.
Мъжът от спасителния екип я изправи и я поведе. Една дървена лъжица гореше. Някакъв човек мина покрай тях със счупен акордеон и Лизел видя вътрешността на инструмента. Видя белите му зъби и черните ноти между тях. Клавишите й се усмихнаха и я накараха да осъзнае случилото се. Ние бяхме бомбардирани, помисли си тя, и сетне се обърна към мъжа до нея и каза:
— Това е акордеонът на татко. — И пак: — Това е акордеонът на татко.
Лизел погледна в посоката, в която вървеше мъжът с акордеона и го последва. От червеното небе продължаваше да вали красива пепел, когато тя спря войника от Противовъздушния отряд и каза.
— Аз ще взема това, ако искате — то е на татко. — Тя го пое нежно от ръката на мъжа и го понесе. И точно тогава видя първото тяло.
Калъфът на акордеона падна от ръката й. Звукът на експлозия.
Фрау Холцапфел лежеше на земята, разрязана на две.
* * * СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЕКУНДИ * * *
ОТ ЖИВОТА НА ЛИЗЕЛ МЕМИНГЕР
Тя се извръща и поглежда назад
към разрушения пасаж, който някога
е бил улица „Химел“. Вижда двама мъже
да носят тяло и тръгва след тях.
Когато видя останалите, Лизел се закашля. Заслуша се за момент, докато някакъв спасител разказваше на другите, че са намерили едно от телата на парчета по клоните на едно яворово дърво.
Там имаше разтърсени пижами и разкъсани лица. Най-напред видя косата на момче.
Руди?
Следващият път тя направи нещо повече от това да произнесе думата безгласно:
— Руди?
Той лежеше с жълта коса и затворени очи и крадецът на книги се затича и се хвърли до него на колене. Черната книга падна от ръката й.
— Руди — изхлипа тя, — събуди се… — Момичето го сграбчи и съвсем леко го раздруса, не вярвайки на очите си. — Събуди се, Руди. — И докато нажеженото небе продължаваше да сипе пепел, Лизел бе вкопчила пръсти в ризата на Руди Щайнер. — Руди, моля те. — Сълзите си пробиваха с мъка път по прашното й лице. — Моля те, Руди, събуди се, по дяволите, събуди се, обичам те. Хайде, Руди, хайде, Джеси Оуенс, не знаеш ли, че те обичам, събуди се, събуди се, събуди се…
Но светът нехаеше.
Каменните грамади се издигаха бездушно наоколо. Бетонни хълмове с червени каскети. Едно красиво, стъпкано от сълзи момиче, разтърсващо мъртво момче.
— Хайде, Джеси Оуенс…
Но момчето не се събуди.
Лизел недоверчиво зарови глава в гърдите на Руди. Беше повдигнала леко отпуснатото му тяло, готова да го държи колкото е нужно, докато се върне на опустошената земя. Правеше го с обич.
Бавно. Бавно.
— Боже, Руди…
Лизел се наведе към него, вгледа се в безжизненото му лице и целуна най-добрия си приятел Руди Щайнер нежно и истински по устните. Вкусът им беше прашен и сладостен. Това беше вкусът на скръбта в сянката на дърветата и под блясъка на колекцията от костюми на един анархист. Тя го целуна дълго и нежно и когато се отдръпна, докосна устните му с пръсти. Ръцете й трепереха, устните й бяха подпухнали. Лизел се наведе отново, но този път изгуби контрол, не прецени добре разстоянието и зъбите им се срещнаха сред разрушения свят на улица „Химел“.
Тя не му каза сбогом. Нямаше сили за това и след като постоя още няколко минути до него, най-накрая успя да се откъсне от земята. Изумява ме на какво са способни човешките същества, дори когато по лицата им текат вадички и те залитат, кашлят, лутат се и намират онова, което търсят.
* * * СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЕКУНДИ * * *
Телата на мама и татко —
и двете лежаха сплетени върху
чакълената постеля на улица „Химел“
Лизел нито се затича, нито пристъпи, нито помръдна. Очите й обходиха човешките тела и се спряха замъглено, когато забелязаха високия мъж и ниската, подобна на гардероб жена. Това е мама. Това е татко. Думите се забиха в нея като перфоратор.
— Те не помръдват — каза тя тихо. — Не помръдват.
Може би ако стоеше тук достатъчно дълго, те най-накрая щяха да помръднат, но баща й и майка й останаха неподвижни през цялото време, докато Лизел ги гледаше. В този момент аз осъзнах, че тя не носеше обувки. Какво странно наблюдение за момент като този. Може би просто се опитвах да избегна лицето й, защото крадецът на книги изглеждаше като непоправима катастрофа.
Лизел пристъпи крачка напред. Не й се искаше да продължи, но го направи. Бавно тръгна към майка си и баща си и седна между тях. Взе ръката на майка си и започна да й говори:
— Помниш ли, когато дойдох тук, мамо? Бях се вкопчила в портата и плачех. Помниш ли какво каза на хората на улицата онзи ден? — Тук гласът й леко трепна: — Ти им каза: „Какво зяпате, задници такива?“ — Тя докосна китката на майка си. — Мамо, знам, че ти… Много се зарадвах, когато дойде в училище и ми каза, че Макс се е събудил. Знаеш ли, че те видях с акордеона на татко? — Момичето стегна пръсти около вкоравяващата се ръка. — Аз се приближих и те гледах и ти беше красива. По дяволите, ти беше толкова красива, мамо.
* * * ДЪЛГИ МИГОВЕ НА ОТЛАГАНЕ * * *
Татко. Тя не иска и не може
да погледне татко.
Все още, не. Не и сега.
Очите на татко бяха сребристи, а не мъртви.
Татко беше акордеон!
Но меховете му сега бяха празни.
Нищо не влизаше и нищо не излизаше от тях.
Тя започна да се полюшва напред назад.
Някъде в устата й постепенно се оформи писклив, тих, гърлен тон, докато най-накрая намери сили да се обърне.
Към татко.
И тогава любопитството ми надделя. Приближих се, за да я виждам по-добре и в момента, в който я зърнах, веднага разбрах, че това беше човекът, когото тя обичаше най-много. Цялото й изражение и очите й галеха лицето му. Сетне последваха една от бръчките на бузата му. Той бе седял с нея в банята, учейки я как да свива цигара. Беше дал хляб на един обречен на улица „Мюнхен“ и беше казал на момичето да продължи да чете в бомбоубежището. Може би, ако не беше го направил, тя нямаше да започне да пише в мазето.
Татко — акордеонистът — улица „Химел“.
Едното не можеше да съществува без другото, защото за Лизел и двете неща бяха нейният дом. Да, точно това беше Ханс Хуберман за Лизел Мемингер.
Момичето се извърна и заговори на човека от спасителния отряд.
— Моля ви — каза то, — акордеонът на татко. Можете ли да ми го донесете.
След кратък момент на смут, един по-възрастен член на противовъздушния отряд донесе проядения калъф и Лизел го отвори. Извади повредения инструмент и го сложи до тялото на татко.
— Ето, татко.
И мога да ви гарантирам, че много години по-късно видях да се случва нещо забележително — едно видение на самия крадец на книги, в което тя, застанала на колене до Ханс Хуберман, го видя да става и да свири на акордеона. Той се изправи, прехвърли ремъците през раменете си сред алпийската верига от отломки и засвири с топли сребристи очи и цигара, висяща в края на устните му. Дори сбърка и се засмя добродушно на грешката си. Мехът дишаше и високият мъж свиреше на Лизел Мемингер за последен път, докато небето бавно беше погълнато от пещта.
Свири, татко, свири.
Татко спря.
Пусна акордеона на земята и сребристите му очи продължиха да ръждясват. Сега на земята имаше само тяло и Лизел го повдигна и го прегърна. Тя плака на рамото на Ханс Хуберман.
— Сбогом, татко, ти ме спаси. Ти ме научи да чета. Никой не може да свири като теб. Никога няма да пия шампанско. Никой не може да свири като теб.
Лизел го държеше в ръцете си. Целуна го по рамото и понеже гледката на лицето му и беше вече непоносима, го положи отново на земята.
Крадецът на книги плака, докато спасителите нежно я отведоха.
По-късно те си спомниха за акордеона, но никой не забеляза книгата.
Имаше много работа за вършене и заедно с някои други вещи „Крадецът на книги“ беше стъпкан на няколко пъти и най-накрая хвърлен в един боклукчийски камион. Тъкмо преди камионът да тръгне, аз се качих бързо на него и взех книгата…
За късмет бях там.
Но кого заблуждавам? Аз, разбира се, мога да бъда на много места едновременно, а през 1941 г. бях почти навсякъде.