Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (92)

Признания

Когато евреите си отидоха, Руди и Лизел се откъснаха един от друг и крадецът на книги не каза нищо. Нямаше отговори за въпросите на Руди.

Лизел не пое към вкъщи, а тръгна отчаяно към гарата да чака завръщането на татко. Руди стоя с нея първите двайсет минути, но тъй като до идването на Ханс имаше още часове, той отиде да доведе Роза. На път за гарата момчето й разказа какво се беше случило и когато Роза пристигна, тя не попита нищо дъщеря си. Беше намерила обяснение за всичко и просто стоеше до нея. Малко по-късно я убеди да седне и двете останаха да чакат.

Когато татко научи какво е станало, той пусна чантата си на земята и ритна въздуха на гара „Банхоф“.

Никой от тях не вечеря този ден. Пръстите на татко оскверняваха акордеона, убивайки песен след песен, колкото и да се опитваше да изсвири нещо. Нищо вече не се получаваше.

 

 

Три дни крадецът на книги лежа в леглото си.

Всяка сутрин и следобед Руди Щайнер чукаше на вратата й и питаше дали все още е болна. Момичето не беше болно.

* * *

На четвъртия ден Лизел отиде при съседа си и го попита дали може да я придружи до гората, където миналата година бяха оставили хляб на пътя.

— Трябваше да ти кажа по-рано — изрече тя.

Както се бяха уговорили, двамата тръгнаха надолу по пътя към Дахау. Спряха се сред дърветата, между които имаше дълги ивици от светлина и сенки. По земята бяха нападали шишарки, подобни на курабии.

Благодаря ти, Руди.

За всичко. За това, че ми помогна там на улицата. За това, че ме спря…

Тя не изрече нищо от това.

Ръката й се облегна на един обелен клон до нея.

— Руди, ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли, че няма да кажеш никому нито дума?

— Разбира се. — Лицето и гласът на момичето му подсказаха, че става дума за нещо изключително важно и той се облегна на едно дърво до нея. — Какво е то?

— Обещай ми.

— Вече го направих.

— Направи го пак. Обещай ми, че няма да кажеш нито на майка си, нито на брат си, нито на Томи Мюлер. На никого.

— Обещавам.

Лизел гледаше надолу, опитвайки се да реши откъде да започне. Четеше изреченията в краката си, свързвайки думите с разпилените по земята клонки и шишарки.

— Помниш ли, когато се контузих, докато играех футбол? — попита тя. — Там на улицата?

Необходим е почти цял час, за да разкажеш историята за две войни, един акордеон, един еврейски юмручен боец и едно мазе. Без да пропуснеш онова, което се случи преди четири дни на улица „Мюнхен“.

— Значи затова онзи ден с хляба ти се приближи толкова много — каза Руди. — За да видиш дали е там.

— Да.

— Боже мой!

— Да.

 

 

Дърветата бяха високи и триъгълни. И мълчаха.

Лизел извади „Игрословецът“ от чантата си и показа на Руди една от страниците. На нея имаше момче с три медала, които висяха на шията му.

— „Коса с цвят на лимон“ — прочете Руди. Пръстите му докоснаха думите. — Ти си му разказала за мен?

Първоначално Лизел не можа да отговори. Може би причината беше във внезапния трепет на любовта, която почувства към него. Или пък винаги го беше обичала? Вероятно. И понеже не можеше да говори, на нея й се искаше да го целуне. Искаше й се да я хване за ръката и да я притегли към себе си. Нямаше значение къде щеше да я целуне — по устата, шията, бузата… Кожата й копнееше за неговия досег.

Преди години, когато се състезаваха по едно кално поле, Руди беше комплект от набързо събрани кости с крива вятърничава усмивка. Този следобед сред дърветата той беше дарител на хляб и плюшени мечета. Той беше трикратен лекоатлетичен шампион в състезанията на „Хитлеровата младеж“. Той беше най-добрият й приятел. И беше на месец от смъртта си.

— Разбира се, че съм му казвала за теб — отвърна Лизел.

Тя си взимаше сбогом с него и дори не го знаеше.