Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Book Thief, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Станимир Йотов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 127гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ventcis(2013 г.)
Издание:
Маркъс Зюсак. Крадецът на книги
ИК „Пергамент Прес“, София, 2010 г.
Редактор: Силвия Николаева
Коректор: Стойна Савова
Илюстрации: Trudy White
Корица: Finn Campbell-Notman
Формат: 60×90/16
Печатни коли: 29,5
Предпечатна подготовка: „Ибис“
Печатница: „Симолини“
ISBN: 978-954-641-016-0
История
- —Добавяне
Пътят на думите
Това се случи в един малък град в сърцето на родината на Хитлер.
Потокът на човешкото страдание се лееше обилно и една малка част от него достигна и дотук.
Върволица от евреи вървеше през покрайнините на Мюнхен и след като мина през тълпата, едно малко момиче направи немислимото, тръгвайки заедно с тях. Когато войниците я издърпаха и я хвърлиха на земята, тя стана отново. И продължи.
Сутринта беше топла.
Още един прекрасен ден за парад.
Войниците и евреите бяха минали през няколко града и току-що бяха пристигнали в Молкинг. Възможно беше в лагера да са се нуждаели от допълнителна работна ръка или може би бяха умрели определен брой затворници, чиито места трябваше да бъдат попълнени. Каквато и да беше причината, нова партида от свежи уморени евреи вървяха пеш към Дахау.
Както винаги, Лизел се затича по улица „Мюнхен“ заедно с обичайното множество от зяпачи.
* * *
— Хайл Хитлер!
Тя чу поздрава на първия войник, който се зададе по пътя, и тръгна натам през тълпата, за да посрещне процесията. Гласът му я смая. Той превърна безкрайното небе над главата му в таван, от който думите отскочиха и паднаха в куцащите крака на евреите.
Очите им.
Един по един те извръщаха глави към забързаната улица и когато Лизел си намери място, откъдето виждаше добре, тя се спря и започна да ги изучаваха. Очите й обхождаха редиците, лице след лице, търсейки онзи, който бе написал „Надвесеният човек“ и „Игрословецът“.
Коса като перушина, мислеше си тя.
Не, коса като клечки. Така изглеждаше тя, когато не беше мита. Търси коса като клечки, блатисти очи и брада като трески за разпалване на огън.
Боже, те бяха толкова много.
Толкова много умиращи очи и тътрещи се крака.
Лизел ги оглеждаше и онова, което й помогна да разпознае Макс, не бяха точно чертите на лицето му, а начинът, по който един от евреите се взираше в тълпата. Напрегнато и съсредоточено. Лизел задържа поглед върху единственото лице, което гледаше право към германски зяпачи. То ги изучаваше толкова вглъбено, че хората около крадеца на книги забелязаха това и го посочиха с ръка.
— Какво гледа той? — каза един мъжки глас до нея.
Крадецът на книги слезе от тротоара на улицата.
Никога в живота си не беше правила по-трудно движение. Никога сърцето й не беше блъскало по-силно в младите й гърди.
Тя пристъпи напред и каза много тихо:
— Той търси мен.
Гласът й заглъхна някъде далече в нея. Тя трябваше да го намери отново, за да може да извика името му.
Макс.
— Тук съм, Макс!
И по-високо.
— Макс, тук съм!
Той я чу.
* * * МАКС ВАНДЕНБУРГ, АВГУСТ 1943 г. * * *
Косата му действително беше като клечки,
точно както бе очаквала Лизел. Там бяха и
блатистите очи, които гледаха над раменете
на другите евреи. Когато стигнаха до нея,
те бяха умоляващи. Брадата криеше лицето му
и устата му потръпна, когато изрече думата,
името, момичето.
Лизел.
Лизел излезе пред тълпата и тръгна през потока от евреи, докато, най-накрая стигна до него и го хвана за ръката.
Макс сведе лице към нея.
И сетне, когато тя се препъна, евреинът, отвратителният евреин протегна ръка и й помогна да стане. Това усилие му костваше цялата сила, с която разполагаше.
— Аз съм тук, Макс — каза тя отново. — Аз съм тук.
— Не мога да повярвам… — Думите се отрониха от устата на Макс Ванденбург. — Гледай колко си пораснала. — Очите му бяха безкрайно тъжни. И се напълниха със сълзи. — Лизел… те ме хванаха преди няколко месеца. — Гласът му едва-едва се чуваше, но все пак достигна до нея. — На път за Щутгарт.
Потокът от евреи беше тъмно нещастие от ръце и крака. Дрипави униформи. Нито един от войниците все още не беше я видял и Макс я предупреди:
— Трябва да ме оставиш, Лизел. — Той дори се опита да я отблъсне, но момичето беше прекалено силно. Измършавелите ръце на Макс не можаха да я поместят и тя продължи да върви сред мръсотията, глада и хаоса.
Най-накрая присъствието й беше разкрито.
— Хей! — извика един войник, сочейки я с камшика си. — Хей, момиче, какво правиш? Махай се оттам.
Когато тя не му обърна внимание, войникът разблъска плътното човешко множество с камшика си, пробивайки си път. Скоро той се извиси над нея и тогава Лизел забеляза ужасеното изражение на Макс Ванденбург. Беше блед като платно, сякаш някой го душеше. Беше го виждала уплашен и преди, но никога по този начин.
Войникът я сграбчи.
Тя чувстваше всяко кокалче и всяка става на пръстите му, които се бяха впили в дрехата й и разкъсваха кожата й.
— Казах да се махаш! — изкрещя той, сетне я повлече и я хвърли към стената от зяпащи германци. Ставаше все по-топло. Слънцето изгаряше лицето й. Момичето се строполи болезнено на земята, но отново се изправи. Посъвзе се и зачака. Сетне отново влезе в потока от хора.
Този път Лизел си проправяше път откъм тила на колоната.
Отдалече виждаше само подобните на клечки кичури коса и вървеше към тях.
Този път тя не протегна ръка, а просто спря. Някъде вътре в нея бяха душите на думите. Те се изкатериха нагоре и застанаха до нея.
— Макс — каза Лизел. Той се обърна и за миг затвори очи, а момичето продължи: — Имало някога един странен малък човек. — Ръцете и висяха отпуснато до тялото й, но пръстите й бяха свити в юмруци. — Но имало също и един игрословец.
Един от евреите, които отиваха към Дахау, изведнъж бе спрял.
Той стоеше абсолютно неподвижно, докато другите го заобикаляха мрачно, оставяйки го съвършено сам. Очите му се рееха без посока и всичко беше толкова просто. Момичето бе подхвърлило думите на евреина. И сега те се изкачваха към него.
Следващия път когато Лизел заговори, въпросите сякаш се препъваха и падаха от устата й. Горещи сълзи се бореха за място в очите й, но тя ги възпираше. По-добре беше да остане горда и непреклонна. По-добре думите да свършат всичко.
— „Наистина ли си ти?“ — каза тя. — „От твоята буза ли взех онова семенце?“
Макс Ванденбург продължаваше да стои неподвижно.
Той не падна на колене.
Спряха хора, евреи и облаци. И наблюдаваха.
Както стоеше, Макс погледна първо момичето, сетне вдигна глава към небето, което беше широко, синьо и великолепно. Отгоре падаха тежки лъчи, дълги слънчеви копия, които къпеха пътя в светлина. Облаците извиваха гърбове, за да погледнат назад и продължаваха по пътя си.
— Такъв прекрасен ден — промълви той и гласът му сякаш се състоеше от многобройни късове. Прекрасен ден да умреш. Прекрасен ден да умреш така…
Лизел вървеше към него. Тя имаше смелостта да протегне ръка и да докосне брадясалото му лице.
— Наистина ли си ти, Макс?
Такъв великолепен германски ден и неговата внимателна тълпа.
Той поднесе дланта й към устните си.
— Да, Лизел, аз съм. — После Макс задържа ръката на момичето до лицето си, плачейки върху пръстите й. Той плачеше, докато войниците се приближиха под погледите на малка група безочливи евреи.
Камшиците се стовариха върху него.
— Макс! — изплака момичето.
И сетне беззвучно, докато я влачеха:
Макс.
Еврейският юмручен боец.
В ума й вървеше поток от думи:
Макси Такси. Така са те наричали твоите приятели в Щутгарт когато си се биел на улицата, помниш ли? Помниш ли, Макс? Ти ми разказа това. Аз помня всичко…
Това беше ти — момчето с корави юмруци. И пак ти ми каза, че ще фраснеш смъртта по лицето, когато дойде за теб.
Помниш ли снежния човек, Макс?
Помниш ли?
Долу в мазето?
Помниш ли белия облак със сивото сърце?
Фюрерът все още идва понякога долу и те търси. Ти му липсваш. Липсваш на всички ни.
Камшикът. Камшикът.
Камшикът продължи да плющи. Той се стоварваше върху лицето на Макс. Жилеше брадичката му. Гравираше гърлото му.
Макс се строполи на земята и войникът се обърна към момичето. Устата му беше отворена. Той имаше безупречни зъби.
Внезапно просветване пред очите й. Тя си спомни деня, когато бе искала Илза Херман или поне надеждната Роза да я зашлеви, но нито една от тях не го направи. В този случай не остана разочарована.
Камшикът се вряза в ключицата й, достигайки чак до лопатката.
— Лизел!
Тя познаваше този човек.
Докато войникът замахваше с ръка, Лизел зърна уплашения Руди Щайнер в пролуките между тълпата. Той я викаше. Тя видя измъченото му лице и жълтата му коса.
— Лизел, махай се оттам!
Крадецът на книги не се махна.
Тя затвори очи и улови следващата изгаряща ивица и след това още една, докато тялото й падна на топлата настилка на улицата. Тя опари бузата й. Пристигнаха още думи, този път от войника.
— Steh‘ auf.
Икономичното изречение беше насочено не към момичето, а към евреина. Сетне то получи развитие:
— Ставай, гадино, ти еврейско куче, ставай, ставай…
Макс успя да се задържи прав.
Още една лицева опора, Макс.
Още една лицева опора върху студения под на мазето.
Краката му се помръднаха.
Той ги повлече и продължи.
Залиташе, а пръстите му бършеха следите от камшика, за да успокоят паренето. Когато потърси отново с поглед Лизел, войникът сложи ръце върху окървавените му рамене и го блъсна.
Високото момче с лимонена коса дойде. То клекна и извика, извръщайки леко глава наляво:
— Томи, ела тук и ми помогни. Трябва да я изправим. Томи, побързай! — Руди подхвана крадеца на книги под мишниците и я повдигна. — Лизел, моля те, трябва да се махнеш от пътя.
Когато Лизел успя да стане, тя погледна смаяните германци с окаменели лица. Сетне отново се строполи в краката им, но само за кратко. Когато главата й се отпусна на земята, тя почувства парване, сякаш някой беше драснал клечка кибрит върху лицето й. Пулсът й подхвана болката и я прехвърли върху другата буза.
Краката и петите на последните евреи се мержелееха надолу по пътя.
Лицето й гореше и тя чувстваше упорита болка в ръцете и краката си — скованост, която беше едновременно мъчителна и изтощителна.
Лизел се изправи, за последен път.
Тръгна несигурно и сетне се затича надолу по улица „Мюнхен“, в посоката, в която беше заминал Макс Ванденбург.
— Лизел, какво правиш?!
Тя се изтръгна от думите на Руди и не обърна никакво внимание на хората, които зяпаха отстрани. Повечето от тях гледаха безмълвно. Статуи с туптящи сърца. Като зрители в последният етап на маратон. Лизел извика отново, но не беше чута. Пред очите й падаха кичури коса.
— Моля те, Макс!
След около трийсетина метра, точно когато един войник се обърна, момичето беше повалено. Две ръце я сграбчиха откъм гърба и момчето от съседната къща я събори на земята. То притисна коленете й към паважа и си понесе заслуженото. Руди посрещна ударите, сякаш бяха подаръци. Прие костеливите й ръце и лакти само с няколко кратки стона. Сълзите и струйките слюнка по лицето на Лизел сякаш я правеха по-красива и което беше по-важно — той успя да я задържи.
На улица „Мюнхен“ едно момче и едно момиче бяха вплетени един в друг.
Те лежаха прегърнати и безутешни на пътя, докато хората се разотиваха, сякаш разтапяйки се във влажния въздух.