Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (9)

Жената с железния юмрук

Тези първи няколко месеца определено бяха най-тежките.

Всяка нощ Лизел сънуваше кошмари.

Лицето на брат си.

Очите му, които се взираха в пода на купето.

Събуждаше се, плувайки в леглото си, пищейки и давейки се сред наводнението от чаршафи. В другия край на стаята, леглото, което беше предвидено за брат й, се носеше в мрака като лодка. Бавно, с възвръщането на съзнанието, то като че ли потъваше в пода. Събуждането не помагаше и обикновено трябваше да мине доста време, преди писъците да спрат.

Може би единственото хубаво нещо на тези кошмари беше, че те довеждаха Ханс Хуберман, нейният нов баща, в стаята й — да я утеши, да я обгърне с обичта си.

Той идваше всяка вечер и стоеше при нея. Първите няколко пъти просто седеше там — един непознат, който прогонваше самотата. Няколко нощи след като се събудеше от поредния кошмар, той й шепнеше „Шт, аз съм тук, всичко е наред.“ Три седмици по-късно я прегръщаше. Доверието се трупаше бързо, благодарение главно на суровата сила на неговата нежност и на самия факт, че беше там. Момичето знаеше, че Ханс Хуберман винаги ще се появи по средата на писъка и няма да я изостави.

* * * ЛИПСВАЩА ДЕФИНИЦИЯ * * *

В РЕЧНИКА

Неизоставяне: проява на доверие и обич,

често разпознавана от децата.

Ханс Хуберман седеше със сънени очи на леглото, а Лизел пищеше в ръкавите му, вдишвайки го. Всяка сутрин след два часа тя заспиваше отново, долавяйки миризмата му. Смесица от мъртви цигари, десетилетия боя и човешка кожа. Най-напред момичето поглъщаше всичко това и след това го дишаше, докато отново потънеше в сън. Всяка сутрин той беше на няколко стъпки от нея, смачкан, сгънат почти наполовина на стола. Лизел ставаше от леглото и го целуваше предпазливо по бузата, а той се събуждаше и се усмихваше.

 

 

Имаше дни, когато татко й казваше да се върне в леглото и да почака минутка, а след това се появяваше с акордеона си и й свиреше. Лизел седеше и тананикаше, свила пръстите на краката си от вълнение. Никой преди това не й беше подарявал музика. Тя му се усмихваше глупаво, наблюдавайки бръчките, които пълзяха надолу по лицето му и мекия метал в очите му — докато от кухнята не дойдеха познатите ругатни:

— СПРИ ТОЗИ ШУМ, SAUKERL!

В такива случаи татко свиреше по-дълго.

Сетне намигаше на момичето и в отговор тя също му намигаше несръчно.

 

 

На няколко пъти, просто за да вбеси мама още малко, той отиваше с инструмента в кухнята и свиреше по време на закуска.

Татковата филия със сладко стоеше наполовина изядена в чинията му, накъдрена от отпечатъците на зъби, а музиката гледаше Лизел в лицето. Знам, че това звучи странно, но тя така го чувстваше. Дясната ръка на татко се разхождаше по клавишите с цвят на кост. Лявата пък натискаше бутоните. (Особено й харесваше, когато той удареше сребърния искрящ бутон на До мажор.) Изподрасканият, но все още блестящ черен корпус се движеше напред-назад, докато ръцете разтягаха акордеона, карайки го да поглъща въздуха и след това да го издишва навън. През тези сутрини в кухнята татко сякаш вдъхваше живот на акордеона.

Предполагам, че схващате смисъла на това.

Как познавате дали нещо е живо?

Проверявате дишането му.

 

 

Звукът на акордеона беше и сигнал за безопасност. Настъпило утро. През деня беше невъзможно да сънува брат си. Той щеше да й липсва и Лизел щеше да плаче в малката баня, колкото може по-тихо, но все пак се радваше, че е будна. Първата вечер у Хуберманови тя беше скрила последната нишка, която го свързваше с нея — „Наръчникът на гробаря“ — под дюшека. Понякога изваждаше книгата оттам и я държеше в ръцете си. Взирайки се в буквите на корицата и докосвайки страниците, тя нямаше никаква представа какво пише там. Всъщност нямаше особено значение за какво се разказваше в книгата. Защото тъй или иначе за нея тя си беше важна.

* * * ЗНАЧЕНИЕТО НА КНИГАТА * * *

Последният път, когато видя брат си.

Последният път, когато видя майка си.

Понякога тя прошепваше думата мама и виждаше лицето на майка си стотици пъти в един-единствен следобед. Но това бяха малки нещастия в сравнение с ужасите на сънищата. Никога не се беше чувствала толкова безкрайно самотна, колкото в неизбродните пространства на съня.

Сигурна съм, вече сте забелязали, че в къщата нямаше други деца.

Хуберманови си имаха две свои деца, но те вече бяха големи и не живееха там. Ханс Младши работеше в центъра на Мюнхен, а Труди беше прислужница и детегледачка. Скоро те и двамата щяха да бъдат във войната. Единият щеше да прави куршуми. Другият щеше да стреля с тях.

Училището, както можете да си представите, беше пълен провал.

Макар да беше държавно, то беше под тежко католическо влияние, а Лизел беше лютеранка. Което не вещаеше особено добри последствия. Сетне те откриха, че тя не може да чете и да пише.

Затова унизително беше изпратена при най-малките деца, които току-що бяха започнали да учат азбуката. Макар да беше тънка и бледа, тя се чувстваше огромна сред дребосъчетата и често й се искаше да е още по-бледа, така че да изчезне напълно.

Дори у дома нямаше кой да й помогне.

— Не го моли за помощ — заявяваше майка й. — Този Saukerl. — Татко се взираше през прозореца, както често правеше. — Той напусна училище, когато беше в четвърти клас.

Без да се обръща, татко отговаряше спокойно, но със злъч:

— Е, не питай и нея. — Той тръсна пепелта от цигарата си навън. — Тя напусна училище, когато беше в трети клас.

В къщата нямаше книги (освен онази, която беше скрила под дюшека си) и на Лизел не й оставаше нищо друго освен да шепне азбуката, преди да й бъде казано съвсем недвусмислено да пази тишина и да престане с това мънкане. Едва по-късно, когато имаше един инцидент с напишкване по време на кошмар, беше сложено началото на нейното допълнително обучение по четене. Неофициално, то беше наречено полунощен час, въпреки че обикновено започваше около два сутринта. Но за това по-късно.

* * *

В средата на февруари, когато стана на десет, Лизел се сдоби с една стара кукла с липсващ крак и жълта коса.

— Това беше най-доброто, което можехме да направим — извини се татко.

— Какви ги приказваш? Тя има късмет, че получи и това — поправи го мама.

Ханс продължи да изучава оцелелия крак на куклата, докато Лизел изпробва новата си униформа. Навършените десет години означаваха Хитлерова младеж. Хитлеровата младеж означаваше малка кафява униформа. И като момиче, Лизел беше записана в СГД.

* * * ОБЯСНЕНИЕ НА * * *

СЪКРАЩЕНИЕТО

То означаваше Съюз на германските девойки.

Първото нещо, с което се заемаха там, беше да те научат да казваш „Heil Hitler“, както трябва. Сетне следваше маршируване, превързване на рани и шиене на дрехи. Имаше също ходене на излети и други такива мероприятия. Сряда и събота бяха определени като дни за сбирки, следобед от три до пет.

Всяка събота татко отвеждаше Лизел там и я взимаше два часа по-късно. Те никога не говореха много за това. Просто се държаха за ръце и слушаха звука от стъпките си, а татко изпушваше една-две цигари.

 

 

Единственият проблем беше, че татко постоянно излизаше някъде. Вечер той влизаше във всекидневната (която беше два пъти по-голяма от спалнята на Хуберманови), изваждаше акордеона от стария шкаф и се промъкваше покрай кухнята към входната врата.

Докато вървеше по улица „Химел“, мама отваряше прозореца и извикваше:

— Не се прибирай прекалено късно!

— Не викай толкова силно — отвръщаше й той.

— Saukerl! Целуни ме по задника! Ще викам колкото си искам!

Ехтящите й ругатни го следваха по улицата. Ханс не се обръщаше, не и преди да е сигурен, че Роза се е прибрала. През тези вечери с акордеона в ръце той се извръщаше в края на улицата, точно преди магазина на фрау Дилер на ъгъла, за да види фигурата, заместила жена му на прозореца. Дългата му призрачна ръка се вдигаше за кратко, преди да се обърне отново и да продължи бавно нататък. Следващият път, когато Лизел го виждаше, беше в два сутринта, когато той я изтръгваше бавно от кошмара й.

 

 

Вечерите в малката кухня бяха неизменно шумни. Роза Хуберман винаги нареждаше нещо и нейният словесен поток неизменно приемаше формата на schimpfen — постоянни спорове и оплаквания. Не че имаше с кого да спори, но мама успяваше вещо да се възползва от всяка открила се възможност. Тя можеше да спори с целия свят в онази кухня и почти всяка вечер го правеше. След като вечеряха и татко излезеше, Лизел и Роза обикновено оставаха вкъщи и Роза се заемаше с гладенето.

По няколко пъти в седмицата, преди да се прибере от училище, Лизел обикаляше с мама улиците на Молкинг, взимайки и доставяйки пране и гладене в по-заможната част на града. Улица „Кнаупт“, улица „Хейде“. И още няколко други. Роза даваше изгладените дрехи и взимаше торбите за пране с услужлива усмивка, но веднага щом вратата се затвореше и се отдалечаха малко, тя започваше да ругае „тези мързеливи богаташи с всичките им пари.“

— Твърде са важни, за да си изперат дрехите сами — казваше Роза, въпреки че зависеше от тях. — А пък този — продължаваше да нарежда тя, говорейки за хер Фогел от улица „Хейде“, — наследи всичките си пари от баща си. И сега ги пилее по жени и пиене. И разбира се, по пране и гладене.

Всички, като по списък, ставаха обект на нейното презрение.

Хер Фогел, хер и фрау Фафелхюрвер, Хелена Шмид, семейство Вайнгартнер. Те всички бяха виновни за нещо.

Освен че беше пияница, отдаден на разточителен разврат, според Роза Ернст Фогел постоянно се чешеше по въшливата глава, преди да близне пръстите си и да й подаде парите.

— Ще трябва да ги измия някъде на връщане — обобщаваше тя.

Семейство Фафелхюрвер пък правеха обстоен оглед на резултатите.

— „Не искам гънки по тези ризи, моля — имитираше ги Роза. — А също и по този костюм.“ Стоят там и ги разглеждат точно пред мен. Точно под носа ми! Тези G’sindel — тези боклуци.

Вайнгартнерови очевидно бяха глупави хора, чиято котка — истински Saumensch! — постоянно си сменяше козината.

— Знаеш ли колко време ми е необходимо, за да махна космите й. Те са навсякъде!

Хелена Шмид беше богата вдовица.

— Тази саката вещица, само седи там и си пилее времето. През целия си живот не е работила и един ден.

Най-много презрение обаче Роза стоварваше върху улица „Гранде“ №8. Голяма къща на висок хълм в горната част на Молкинг.

— А пък това е къщата на кмета — каза тя, посочвайки с ръка първия път, когато отидоха там. — Този мошеник. Жена му си седи вкъщи по цял ден, но е твърде стисната, за да запали печката, и затова у тях е винаги студено. Тя е луда! — заключи Роза и сетне натърти: — Абсолютно луда! — Когато се спряха отпред, тя кимна по посока на вратата. — Ти иди.

Лизел изпадна в ужас. Грамадна врата с месингово чукало в края на малко стълбище.

— Какво?

— Не ми викай „какво“, ами върви, Saumensch.

И Лизел тръгна. Тя мина по пътеката, изкачи се по стълбите, поколеба се и почука.

Вратата отвори една хавлия.

В нея имаше жена с учудени очи, бухнала коса и покрусен вид. Тя видя мама близо до портата отпред и подаде на момичето торба с дрехи за пране.

— Благодаря — каза Лизел, но не дочака отговор. Вместо това се чу звука на затваряща се врата.

— Видя ли? — каза мама, когато Лизел се върна. — Ето това трябва да търпя. Тези богати негодници, тези мързеливи свине…

Докато се отдалечаваше с торбата в ръка, Лизел се обърна. Месинговото чукало я гледаше от вратата.

 

 

Когато приключеше с хулите си по адрес на хората, за които работеше, Роза Хуберман насочваше гнева си към другата си любима жертва. Нейният съпруг. Поглеждайки торбата с прането и схлупените къщи, тя нареждаше, нареждаше и нареждаше:

— Ако баща ти струваше нещо — съобщаваше Роза на Лизел, докато вървяха из Молкинг, — нямаше да се налага да правя това. — Тя изсумтя презрително. — Бояджия! Защо се омъжваш за този Arschloch? Това ми казаха те, моите родители. — Стъпките им хрущяха по паважа. — И ето докъде стигнах, обикалям по улиците и се блъскам по цял ден в кухнята, само защото този Saukerl никога не може да си намери работа. Или по-точно истинска работа. Знае само да разтяга жалкия си акордеон в онези мръсни дупки до късно през нощта.

— Да, мамо.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Очите на майка й бяха като две светлосини изрезки, залепени върху лицето й.

Те продължиха да вървят.

А Лизел носеше торбата.

У дома дрехите бяха изпрани в котел непосредствено до печката, окачени до камината във всекидневната и изгладени в кухнята. Всъщност, за Роза, кухнята беше истинското поле за подвизи.

 

— Чу ли това? — питаше я майка й почти всяка вечер. В ръката си държеше ютията, нагрята на печката. Осветлението в цялата къща беше приглушено и Лизел седеше на кухненската маса, взирайки се в пролуките на огъня, който гореше пред нея.

— Какво? — отвърна тя. — Какво да чуя?

— Това пак беше Холтцапфел. — Майка й вече беше скочила от стола си. — Тази Saumensch току-що отново се изплю на вратата.

Фрау Холтцапфел, която живееше наблизо, имаше обичая да плюе по вратата на Хуберманови всеки път, когато минеше покрай нея. Входната врата беше само на няколко метра от външната порта и нека само да кажем, че фрау Холтцапфел притежаваше необходимата далекобойност и точност.

Причината за плюенето беше някаква словесна война, която тя и Роза Хуберман водеха от години. Никой не знаеше какво точно бе сложило началото на враждебните действия. И самите те вероятно бяха забравили.

Фрау Холтцапфел беше жилеста жена и несъмнено изпълнена с жлъч. Не беше омъжена, но имаше двама сина, няколко години по-големи от сина на Хуберманови. Те и двамата бяха в армията. Освен това и двамата щяха да имат своите кратки и бляскави появи в този разказ, уверявам ви в това.

Трябва също да отбележим, че по отношение на плюенето фрау Холтцапфел демонстрираше една изключителна последователност. Тя никога не пропускаше да удостои с вниманието си вратата на №33, казвайки „Schweine“^[1] всеки път, когато минеше оттам. Забелязала съм едно нещо при германците.

Те като че ли много обичат прасетата.

* * * МАЛЪК ВЪПРОС * * *

И НЕГОВИЯТ ОТГОВОР

И кой според вас трябваше

да чисти вратата всеки път?

Да — познахте.

Когато една жена с желязна ръка ти казва да отидеш да изчистиш наплютата врата, не ти остава нищо друго, освен да го направиш. Особено, когато държи нагорещена ютия.

Всъщност това стана част от установения ред.

Всяка вечер Лизел излизаше навън, избърсваше вратата и гледаше небето. Обикновено то приличаше на нещо разлято — студено и тежко, хлъзгаво и сиво. Но от време на време имаше звезди, които намираха смелостта да се покажат, било то само за няколко минути. В такива вечери тя оставаше навън малко по-дълго и чакаше.

— Здравейте, звезди.

Чакайки.

Гласа от кухнята.

Или докато звездите потънеха отново във водите на германското небе.