Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (89)

Деветдесет и осмия ден

През първите деветдесет и осем дни след завръщането на Ханс Хуберман през април 1943 г. всичко беше наред. Често той се натъжаваше, докато си мислеше за сина си, който се биеше в Сталинград, но се надяваше, че момчето е наследило част от късмета му.

На третия ден след завръщането си Ханс свири на акордеона си в кухнята. Обещанието си е обещание. Имаше музика, супа, шеги и смях на едно четиринайсетгодишно момиче.

— Saumensch — предупреди я мама, — престани да се смееш толкова високо. Шегите му не са чак толкова добри. И освен това са мръсни…

След една седмица Ханс се върна на служба и започна работа в едно военно управление в града. Каза, че там имали добри запаси от цигари и храна и понякога носеше вкъщи курабии и допълнително мармалад. Също като в добрите стари дни. През май имаше едно не особено опасно въздушно нападение. Като добавим към това необходимостта от време на време да казва „хайл Хитлер“ тук или там, всичко останало беше наред.

До деветдесет и осмия ден.

* * * ДУМИТЕ НА ЕДНА СТАРА ЖЕНА * * *

Вървейки по улица „Мюнхен“, тя каза:

„Мили боже, дано да не ги довлекат пак.

Тези проклети евреи ще ни донесат беда.

Те са лош знак. Всеки пък, когато ги видя,

знам, че с нас е свършено.“

Това беше същата стара жена, която оповести появата на евреите първия път, когато Лизел ги видя. Лицето й беше мораво, очите тъмносини като вена, а предсказанието — точно.

 

 

В сърцето на лятото Молкинг получи знамение за нещата които предстояха да се случат. То се появи по обичайния си начин. Първо главата на крачещ войник и дулото, което стърчеше над нея. После дрипавата верига от дрънчащи евреи.

Единствената разлика беше, че този път ги докараха от противоположната посока. Отведоха ги в съседния град Неблинг, където щяха да разчистват улиците — работа, която армията отказваше да върши. Към края на деня ги поведоха обратно към лагера, бавни, отпаднали и сломени.

И Лизел отново потърси сред тях Макс Ванденбург, смятайки, че той лесно би могъл да се озове в Дахау, без да е минавал през Молкинг до този момент. Но го нямаше. Не и в този случай.

През един топъл августовски следобед, обаче, Макс действително щеше да мине през града заедно с останалите. Но за разлика от другите, той нямаше да върви с наведена глава, хвърляйки само бегъл поглед към зяпачите.

* * * ЕДИН ФАКТ ОТНОСНО * * *

МАКС ВАНДЕНБУРГ

Той щеше да се взира в лицата

по улица „Мюнхен“, търсейки

крадеца на книги.

В този случай, през юли, на деветдесет и осмия ден от завръщането на татко според изчисленията на Лизел, тя стоеше и оглеждаше върволицата от печални евреи с надеждата да види Макс. Ако не друго, това поне смекчаваше болката от тъжната гледка.

„Това е ужасна мисъл“, щеше да напише тя по-късно в мазето на улица „Химел“, макар да знаеше, че това е самата истина. Болката от тъжната гледка. Ами тяхната болка? Болката на препъващите се обувки, изтезанията и затварящите се врати на концентрационния лагер?

 

 

Те минаха на два пъти през последните десет дни и скоро след това анонимната жена с моравото лице от улица „Мюнхен“ се оказа абсолютно права. Нещастието действително дойде и ако хората обвиняваха евреите като своеобразно предизвестие или пролог, редно беше да видят и истинската причина във фюрера и неговата мисия в Русия — защото когато улица „Химел“ се събуди по-късно през юли, един завърнал се войник беше открит мъртъв. Той висеше от гредата на една обществена пералня близо до магазина на фрау Дилер. Още едно човешко махало. Още един спрял часовник.

Небрежният собственик беше оставил вратата отворена.

* * * 24 ЮЛИ, 6:03 СУТРИНТА * * *

Вътре в пералнята беше топло,

гредите бяха здрави и Микаел Холцапфел

скочи от стола, сякаш беше пропаст.

* * *

Толкова много хора ме преследваха по онова време, зовяха ме и ме молеха да ги взема с мен. Имаше и друга по-малка група, която само мълвеше името ми със задавени гласове.

— Вземи мен — казваха те и никой не можеше да ги спре. Да, те се страхуваха, но не и от мен. Това беше страхът да се изправиш сам срещу себе си, срещу света и другите, подобни на теб.

Нямаше какво да направя.

Те имаха твърде много начини, бяха твърде изобретателни и когато си свършеха работата добре, аз нямаше как да им отказвам, какъвто и способ да бяха избрали.

Микаел Холцапфел знаеше какво прави.

Той се самоуби заради това, че бе пожелал да живее.

 

 

Аз, разбира се, изобщо не видях Лизел Мемингер през онзи ден. Както обикновено, стигнах до заключението, че съм твърде заета, за да остана на улица „Химел“ и да слушам писъците. Чувствам се неприятно, когато хората ме хващат с окървавените си ръце и затова си тръгнах, отправяйки се към утринното слънце, което багреше небето в свежи цветове.

Не чух гърмящия глас на възрастния мъж, който намери тялото, нито звука на бягащите крака, нито изненаданите възклицания. Не чух и мършавия мъж с мустаци, който си мърмореше под нос.

— Безобразие, истинско безобразие…

Не видях фрау Холцапфел, легнала по гръб на улица „Химел“, с разперени ръце, съкрушена, пищяща в пристъп на пълно отчаяние. За всички тези неща научих няколко месеца по-късно, когато се върнах тук и прочетох нещо, наречено „Крадецът на книги“. Тогава ми беше обяснено, че Микаел Холцапфел се беше предал не заради осакатената си ръка или някакво друго нараняване, а заради чувството си на вина, че е жив.

Момичето беше разбрало, че в последните си дни преди края той изобщо не беше спал и всяка следваща нощ е била за него като отрова. Често си го представям как лежи буден и потен в чаршафите си от сняг, виждайки мислено откъснатите крака на брат си. Лизел пишеше, че на няколко пъти е била на крачка от това да му разкаже за собствения си брат, както бе постъпила с Макс, по като че ли имаше голяма разлика между едно далечно кашляне и два заличени крака. Как да утешиш човек, който е видял такива неща? Можеш ли да му кажеш, че фюрерът се гордее с него, и че го обича за онова, което е направил в Сталинград? Смееш ли да го сториш? Не, по-добре е да ги оставиш да говорят те. Но бедата, разбира се, е там, че такива хора оставят най-важните си думи за по-късно, за да бъдат намерени от други. Бележка, изречение или дори въпрос, или писмо, както се случи на улица „Химел“ през юли 1943 г.

* * * ПОСЛЕДНОТО СБОГУВАНЕ * * *

НА МИКАЕЛ ХОЛЦАПФЕЛ

Мила мамо, можеш ли да ми простиш?

Аз просто не издържам повече.

Отивам да се срещна с Роберт.

И не ме е грижа какво ще кажат

проклетите католици. Трябва да има

място в рая за онези, които са били

там, където съм бил аз.

Може би си мислиш, че не те обичам,

щом съм постъпил така, но грешиш.

Твой Микаел

Ханс Хуберман беше помолен да съобщи новината на фрау Холцапфел. Той стоеше на прага й и тя навярно я видя, изписана на лицето му. Двама сина за шест месеца.

Утринното слънце пламтеше зад Ханс, когато жилестата жена мина покрай него. Тя се затича, хлипаща, към събралата се малко по-надолу тълпа. Повтаряше името на Микаел отново и отново, но той вече й беше отговорил. Фрау Холцапфел държа сина си в прегръдките си близо половин час, както разказва крадецът на книги. Сетне тя тръгна към ослепителното слънце над улица „Химел“ и седна малко по-нататък, неспособна да направи нито крачка повече.

Хората гледаха от разстояние какво става. Когато си далеч, винаги е по-лесно.

Ханс Хуберман седеше до нея.

Той сложи ръката си върху нейните, когато тя легна назад на коравата земя.

И позволи на крясъците й да изпълнят улицата.

 

 

Много по-късно Ханс я съпроводи в къщата й, придържайки я безкрайно внимателно. И колкото и да се опитвам да видя нещата по различен начин, в ума ми изплува една-единствена картина…

Всеки път, когато си представя обезумялата от мъка жена и високия мъж със сребристи очи, в кухнята на улица „Химел“ №31 винаги вали сняг.