Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (85)

Една кутия с инструменти,
един ранен пилот и едно мече

Откакто миналия октомври баща му беше призован в армията, гневът на Руди безотказно растеше. Новината за завръщането на Ханс Хуберман само го усили с още няколко степени. Той не каза на Лизел за това. Не тръгна да й се оплаква, че не е честно. Вместо това реши да действа.

В обичайното време за кражби в сгъстяващия се мрак на късния следобед той вървеше по улица „Химел“, носейки метална кутия.

* * * КУТИЯТА С ИНСТРУМЕНТИ НА РУДИ * * *

Тя беше с дължината на голяма кутия за обувки

и червената й боя беше олющена.

В нея имаше следните неща:

Ръждясало джобно ножче — 1 бр.

Малко фенерче — 1 бр.

Чукове — 2 бр.

(един среден и един малък)

Кърпа за ръце — 1 бр.

Отверки — 3 бр.

(с различни размери)

Ски-маска — 1 бр.

Чисти чорапи — 1 чифт

Мече-играчка — 1 бр.

Лизел го видя през прозореца на кухнята — с целеустремена походка и решително лице, също като в деня, когато тръгна да търси баща си. Той стискаше дръжката на кутията с всичка сила и движенията му бяха сковани от гняв.

Крадецът на книги пусна кърпата, която държеше, и я замени с една-единствена мисъл. Той отиваше да краде.

Тя изтича навън да го пресрещне.

Нямаше дори и най-малък помен за поздрав.

Руди просто продължи да върви, говорейки на студения въздух пред себе си. Близо до блока на Томи Мюлер той каза:

— Знаеш ли какво, Лизел. Ти изобщо не си никакъв крадец. — Руди не й даде никакъв шанс да му отговори: — Онази жена просто ти позволява да влизаш в къщата й. Тя дори ти оставя кифли, за бога! Аз не бих нарекъл това кражба. Кражба е онова, което прави армията. Те взеха твоя баща, а също и моя. — Той ритна гневно някакъв камък и ускори крачка. — Зад това стоят всички онези богати нацисти от Гранде Щрасе, Гелб Щрасе и Хайде Щрасе.

Лизел не можеше да мисли за нищо друго освен за това как да не изостава от приятеля си. Вече бяха подминали къщата на фрау Дилер и вървяха по улица „Мюнхен“, когато тя извика умолително:

— Руди…

— Какво е чувството все пак?

— За какво говориш?

— Какво е чувството, когато взимаш всички онези книги?

В този момент, обаче, тя реши да замълчи. Ако искаше да получи отговор, той трябваше да забави малко ход, както и направи.

— Е? — Но отговорът дойде отново от Руди, преди Лизел да успее да отвори устата си. — Чувството е прекрасно, нали? Да откраднеш нещо, което ти се полага.

Лизел насочи вниманието си към кутията за инструменти, опитвайки се да забави устрема му поне малко.

— Какво има там? — попита тя.

Той се наведе и я отвори.

Всичко беше ясно, но какво правеше там това мече?

 

 

Докато продължаваха да вървят, Руди й обясни надълго и нашироко плановете си за кутията и какво смяташе да прави с всяко едно от нещата в нея. С чуковете, например, щеше да троши прозорци, а предназначението на кърпата беше да заглушава звука.

— А мечето?

То принадлежеше на Анна-Мари Щайнер и не беше по-голямо от книгите на Лизел. Козината му беше рунтава и протрита. Очите и ушите му бяха пришивани многократно, но въпреки това изглеждаше дружелюбно на вид.

— Това — отвърна Руди — е най-гениалният ми ход. Ако се случи някакви деца да влязат в къщата, в която съм проникнал, аз ще им го давам, за да се успокоят.

— А какво смяташ да крадеш?

Той сви рамене.

— Пари, храна, скъпоценности. Каквото успея да докопам. — Звучеше доволно просто.

 

 

Петнайсет минути по-късно обаче, Лизел изведнъж забеляза умълчания израз на лицето му и разбра, че Руди Щайнер нямаше да краде нищо. Решимостта му го беше напуснала и макар пред очите му все още да се мержелееше миража на славните бъдещи кражби, тя видя, че той вече сам не вярваше в начинанието си. Опитваше се да повярва, но това никога не беше добър знак. Неговото престъпно величие се сгромолясваше пред очите й и докато стъпките им постепенно се забавяха, Лизел почувства в себе си вълната на невинно тъжно облекчение.

Бяха на Гелб Щрасе.

Общо взето, къщите от двете страни бяха огромни и тъмни.

Руди събу обувките си и ги взе в лявата си ръка. В дясната държеше кутията с инструменти.

Между облаците се виждаше луна. Може би цял километър светлина.

— Какво чакам? — попита той, но Лизел не отговори. Сетне Руди отново отвори уста, но не каза нищо. Остави кутията на земята и седна на нея.

Чорапите му скоро се пропиха със студена влага.

— Добре, че имаш още един чифт в кутията — подхвърли Лизел и забеляза, че той едва се сдържа да не се разсмее.

 

 

Руди погледна в обратна посока и се отмести малко, така че сега вече имаше място и за Лизел.

Крадецът на книги и най-добрият й приятел седяха гръб о гръб на очуканата червена кутия за инструменти по средата на улицата. Гледайки в различни посоки, те останаха така доста време. Когато станаха да си ходят, Руди смени чорапите си и остави старите на паважа. Това беше неговият подарък за Гелб Щрасе.

* * * ИЗРЕЧЕНАТА ИСТИНА * * *

НА РУДИ ЩАЙНЕР

„Май съм по-добър в това да оставям

разни неща, отколкото да ги крада.“

Няколко седмици по-късно кутията за инструменти си намери съвсем друго полезно предназначение. Руди я разчисти от отверките и чуковете и реши да съхранява в нея някои от скъпоценностите на Щайнерови при следващото въздушно нападение. Единственото нещо, което остана там, беше мечето.

На 9 март Руди излезе от къщата с кутията в ръка, когато сирените дадоха на Молкинг да разбере, че се задава опасност.

Докато Щайнерови бързаха надолу по улица „Химел“, Микаел Холцапфел чукаше ожесточено на вратата на Роза Хуберман. Когато тя и Лизел отвориха, той им хвърли проблема:

— Майка ми — каза Микаел, все още със сливите кръв по бинтовете си. — Тя отказва да излезе. Седи на кухненската маса.

Бяха минали седмици, без фрау Холцапфел да покаже каквито и да е признаци на подобрение. Когато Лизел идваше да й чете, тя през повечето време се взираше през прозореца. Говореше тихо, сякаш почти не си отваряше устата. Типичната й грубост и свадливост бяха изчезнали напълно. Обикновено Микаел беше този, който изпращаше Лизел или й даваше кафето и й благодареше. А сега и това.

Роза пристъпи към действие.

Тя мина, клатушкайки се, през портата и се спря пред отворената врата.

— Холцапфел! — Не се чуваше нищо друго освен сирените и Роза. — Холцапфел, излез веднага оттам, ти жалка стара свиня! — Тактичността не беше сред силните страни на Роза Хуберман. — Ако не дойдеш веднага тук, ние всички ще умрем на улицата! — Тя се извърна и погледна безпомощните фигури на тротоара. Сирената току-що беше спряла да вие. — Какво да правим сега?

Микаел сви рамене, объркан и смутен. Лизел пусна чантата си с книги на земята и го погледна. В този момент сирената отново започна да вие и се наложи да крещи:

— Може ли да вляза? — Но без да дочака отговора му, Лизел пробяга краткото разстояние и се мушна покрай мама.

Фрау Холцапфел не се беше помръднала от масата.

„Какво да й кажа? — мислеше си Лизел. — Как да я накарам да тръгне?“

Докато сирената си поемаше дъх, отвън се чу гласът на Роза:

— Остави я, Лизел, трябва да вървим! Ако й се умира, това си е нейна работа.

Но сетне сирената отново нададе вой, който се надигна и отекна в далечината.

Остана само звукът, момичето и една жена, направена от тел.

— Фрау Холцапфел, моля ви!

Също като при разговора й с Илза Хуберман в деня с кифлите, в ума й се въртяха множество думи и изречения. Разликата беше, че днес имаше бомби. Днес нещата бяха малко по-неотложни.

* * * ВЪЗМОЖНОСТИТЕ * * *

* „Фрау Холцапфел, трябва да тръгваме.“

* „Фрау Холцапфел, ще загинем, ако останем тук.“

* „Все още имате един син.“

* „Всички ви чакат.“

* „Бомбите ще ви отнесат главата.“

* „Ако не дойдете, ще спра да идвам

да ви чета и така ще загубите

единствения си приятел.“

Тя се спря на последното изречение, опитвайки се да надвика сирената, сложила ръце върху масата.

Фрау Холцапфел я погледна и взе своето решение. Не се помръдна.

Времето на Лизел изтече. Тя се дръпна от масата и се втурна навън.

 

 

Роза държеше портата отворена и двете хукнаха към №45. Микаел Холцапфел стоеше като кораб, закотвен на улица „Химел“

— Хайде! — извика Роза умоляващо, но войникът се поколеба. Той почти беше тръгнал към вратата на къщата, но в този момент нещо го спря. Отдръпна ръката си от портата и ги последва засрамено.

Всички на няколко пъти поглеждаха назад, но фрау Холцапфел така и не се появи.

Улицата изглеждаше вече опустяла и когато последният вой на сирената се стопи във въздуха, тримата закъснели обитатели на улица „Химел“ най-накрая влязоха в мазето на семейство Фидлер.

— Защо се забавихте толкова? — попита Руди. Той държеше кутията с инструменти.

Лизел остави чантата си с книги на земята и седна на нея.

— Заради фрау Холцапфел.

Руди се огледа.

— Къде е тя?

— У дома си. В кухнята.

 

 

Микаел стоеше в далечния ъгъл на мазето, неловко прегърбен и треперещ.

— Трябваше да остана — каза той. — Трябваше да остана, трябваше да остана… — Гласът му беше почти недоловим, но очите му бяха по-гръмки от всякога. Те просветваха диво в гнездата си, докато войникът стискаше ранената си ръка с червената роза върху бинта.

Роза беше онази, която го спря.

— Моля те, Микаел, ти не си виновен за нищо.

Но младият мъж с липсващи няколко пръста на дясната си ръка беше неутешим. Той се наведе над Роза и я погледна в очите.

— Кажи ми нещо — рече Микаел, — защото не разбирам… — Той седна с гръб о стената. — Кажи ми, Роза, как може аз да искам да живея, докато тя да седи там, готова да умре. — Кръвта се блъскаше силно в слепоочията му. — Защо искам да живея? Не би трябвало, но искам.

Младият мъж се разплака неудържимо и Роза седя дълги минути до него с ръка върху рамото му. Останалите хора гледаха. Той не можа да се успокои, дори когато вратата на мазето се отвори и вътре влезе фрау Холцапфел.

Синът й вдигна очи.

Роза се отдръпна.

Когато двамата останаха насаме, Микаел се извини:

— Мамо, съжалявам, не трябваше да те изоставям.

Фрау Холцапфел не го чу и вместо да му отговори, вдигна превързаната му ръка и каза:

— Пак кървиш. — Двамата останаха да седят с другите и да чакат.

Лизел бръкна в чантата си и започна да рови из книгите.

* * * БОМБАРДИРОВКАТА НАД МЮНХЕН, * * *

9-и и 10-и МАРТ

Дълга нощ с бомби

и четене. Устата й беше

пресъхнала, но крадецът на книги

отхвърли 44 страници.

Повечето деца спяха и не чуха сирената, която оповести края на въздушното нападение. Родителите им ги събудиха и ги понесоха нагоре по стълбите към света, който тънеше в мрак.

В далечината горяха пожари и тази нощ аз събрах около двеста погубени души.

И бях на път към Молкинг, за да взема още една.

На улица „Химел“ й се беше разминало.

Сирените бяха дали сигнал за отбой дълго след края на бомбардировката, за да е сигурно, че не се задава нова опасност и за да може димът да се издигне в атмосферата.

Бетина Щайнер беше тази, която забеляза малкия огън и сребристата струйка дим, която се издигаше към небето недалеч от река Ампер.

— Вижте — каза момичето и вдигна ръка.

 

 

Откритието беше на Бетина, но онзи, който реагира първи, беше Руди. Без да губи нито миг и без да пуска чантата от ръката си, той спринтира надолу по улица „Химел“, свърна по няколко странични улички и скоро навлезе между дърветата. След него беше Лизел (оставила книгите си на енергично протестиращата Роза) и още неколцина други от съседни скривалища.

— Руди, почакай!

Руди не я почака.

Лизел виждаше само кутията с инструменти, която се мярваше между дърветата, докато момчето напредваше към гаснещата светлина на димящия самолет. Той лежеше сред сечището до реката. Пилотът беше направил опит да се приземи там.

 

 

Руди се спря на около двайсет метра от машината.

Когато се приближих, самата аз го видях да стои там задъхан.

Клони на дървета бяха разпилени в мрака.

Около самолета се бяха посипали борови иглички, които припламваха като прахан. Недалече зад него в земята бяха прогорени три дълбоки бразди, подобни на рани. Изстиващият метал изпукваше от време на време, отмервайки минутите, които приличаха на часове. Тълпата зад Руди и Лизел ставаше все по-голяма и момичето имаше чувството, че дъхът и думите на хората полепваха по гърба й.

— Е — рече Руди, — да видим ли какво става там?

Той направи още няколко крачки и се спря пред самия корпус на самолета, който изглеждаше като закован в земята. Носът беше почти във водата, а разнебитените му криле бяха останали зад него.

Руди го обиколи целия, първо от едната страна, после от другата.

— Навсякъде наоколо има стъкла от кабината — каза той.

И сетне забеляза тялото.

 

 

Руди Щайнер никога преди не беше виждал толкова бледо лице.

— Не се приближавай, Лизел — каза той. — Но Лизел не го послуша.

Тя виждаше лицето на почти изпадналия в несвяст вражески пилот, в това време високите дървета гледаха отгоре, а реката течеше долу. Самолетът избуха мъчително още няколко пъти и главата вътре в него се люшна отдясно наляво. Пилотът каза нещо, което те очевидно не разбраха.

— Мили боже! — прошепна Руди. — Той е жив.

Чантата с инструменти тупна до самолета и този звук донесе след себе си още човешки гласове и стъпки.

Огънят беше изгаснал и ранната утрин беше тиха и тъмна. Продължаваше да се издига само тънката струйка дим, но и тя скоро щеше да изчезне.

Стената от дървета криеше цветовете на горящия Мюнхен. Към този момент очите на момчето бяха свикнали не само с мрака, но и с лицето на пилота. Очите му бяха като петна от кафе, а през лицето и брадичката му минаваха дълбоки прорезни рани. Униформата му беше разкривена и смачкана върху гърдите.

 

 

Въпреки съвета на Руди Лизел се приближи и мога да ви кажа, че в този момент ние двете с нея се зърнахме.

Аз те познавам, мислех си аз.

Тогава се чуваше грохот на влак и кашлящо момче. Тогава имаше сняг и смутено момиче.

Пораснала си, мислех си аз, но те познах.

Тя не отстъпи назад и не се опита да се бори с мен, но нещо ми подсказа, че е почувствала присъствието ми. Усещаше ли диханието ми? Чуваше ли прокълнатия кръгообразен ритъм на сърцето ми, който се въртеше като престъпление в мъртвешките ми гърди? Не знам откъде, но тя ме познаваше и когато ме погледна в лицето, не извърна очи.

Когато небето с цвят на въглен започна да изсветлява, ние и двете се размърдахме. И двете видяхме момчето, което започна да рови отново в кутията си с инструменти, за да извади оттам жълта плюшена играчка.

То внимателно се покатери към умиращия човек и сложи предпазливо мечето на рамото на пилота. Ухото на играчката докосваше гърлото му.

Умиращият си пое дъх. И заговори. Той каза на английски „Благодаря“. В същия момент раните върху лицето се отвориха и една малка капка кръв се търкулна, криволичейки по шията му.

— Какво? — попита Руди. — Was hast du gesagt? Какво казахте?

За съжаление аз го изпреварих и не му позволих да отговори. Беше време и протегнах ръка към кабината. Бавно измъкнах душата на пилота от смачканата му униформа. И го спасих от разбития самолет. Тълпата си играеше с тишината, докато си пробивах път през нея.

Над мен небето притъмня — само за един последен миг — и се кълна, че в този момент видях черен подпис във форма на свастика, който остана да потрепва разкривен върху тъмносивата шир.

— Хайл Хитлер — казах аз, но вече бях стигнала дърветата. Зад мен едно мече почиваше върху рамото един труп. Долу ниско между клоните стоеше овална свещ с цвят на лимон. Душата на пилота беше в ръцете ми.

Справедливо е да се отбележи, че през всичките години от управлението на Хитлер, никой не беше служил толкова вярно на фюрера, колкото мен. Хората нямат сърца като моето. Човешкото сърце е линия, докато моето е кръг и аз притежавам неограничената способност да бъда на правилното място в правилния момент. Благодарение на това се натъквам на хора в най-добрата им и най-лошата им светлина. Виждам и тяхната грозота, и тяхната красота и се питам как едно и също нещо може да бъде и двете. И въпреки това те имат едно нещо, за което им завиждам. Ако не друго, хората знаят кога да умрат.