Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (82)

Неостаряващият брат

След няколко седмици Лизел Мемингер щеше да навърши четиринайсет.

Баща й все още го нямаше.

Тя още на три пъти чете на съкрушената жена. И още много пъти видя Роза да седи нощем с акордеона и да се моли, подпряла брадичка върху мяха.

И сега реши, че е време. Обикновено кражбите бяха онова, което я ободряваше, но този ден реши, че ще е по-добре да върне нещо взето.

Лизел бръкна под леглото и извади чинията. Изми я бързо в кухнята и излезе навън. Беше й приятно да върви на улиците на Молкинг. Въздухът беше остър и бездушен, като Watschen от ръцете на садистичен учител или монахиня. Шляпането на обувките й беше единственият звук по улица „Мюнхен“.

Докато вървеше по моста, зад облаците премина мълва за слънчева светлина.

Когато стигна №8 на Гранде Щрасе, тя се качи по стълбите, остави чинията до входната врата, почука и когато врата се отвори, момичето беше вече зад ъгъла. Лизел не погледна назад, но знаеше, че ако го направеше, щеше да види брат си да стои долу на стълбите, вече с напълно оздравяло коляно. Дори й се стори, че дочу думите му:

— Така е по-добре, Лизел.

 

 

С голяма тъга осъзна, че брат й завинаги щеше да остане на шест и когато си даде сметка за това, направи усилие да се усмихне.

Остана на моста на река Ампер, на мястото, където татко обичаше да се обляга на парапета. Стоеше там и се усмихваше и след като пое обратно към вкъщи, брат й никога повече не дойде в съня й. Да, той щеше да й липсва много в различни моменти от живота й, но никога нямаше да й е мъчно за мъртвешките му очи, които гледаха към пода във влака, нито за звука на кашлицата която убиваше.

 

 

Крадецът на книги лежеше в леглото си през нощта и момчето дойде само миг преди да затвори очите си. То беше част от една цяла трупа, защото много хора посещаваха Лизел в стаята й. Баща й стоеше срещу нея и й казваше, че вече е наполовина жена. Макс пишеше „Игрословецът“ в ъгъла. Руди беше гол до вратата. Понякога майка й стоеше на перона, който минаваше покрай леглото й. И някъде далече в стаята, която се простираше като мост до някакъв безименен град, брат й Вернер си играеше със снега в гробищния парк.

От коридора се чуваше хъркането на Роза, което отмерваше като метроном виденията й, а Лизел лежеше будна, обградена от тях, мислейки си за един цитат от най-новата й книга.

* * * „ПОСЛЕДНИЯТ НЕПОЗНАТ“, СТРАНИЦА 38 * * *

Градската улица гъмжеше от народ,

но непознатият не можеше да бъде

по-самотен, дори да беше съвършено пуста.

* * *

На сутринта виденията си бяха отишли и тя чу един тих словесен рецитал от всекидневната. Роза седеше с акордеона и се молеше:

— Направи така, че да се върнат живи — повтаряше тя. — Моля те. Господи, моля те. Нека се върнат всички. — Дори бръчките около очите й бяха сключили ръце.

Акордеонът вероятно й тежеше и й причиняваше болка, но тя не го махаше.

Роза никога нямаше да каже на Ханс за тези моменти, но Лизел вярваше, че именно нейните молитви бяха помогнали на татко да оцелее при злополуката със Специалния противовъздушен отряд в град Есен. А дори и да не беше така, те едва ли му бяха навредили.