Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (76)

Скритият скицник

Няколко дни преди Коледа имаше ново въздушно нападение, но на град Молкинг му се размина. Според новините по радиото повечето бомби бяха паднали в полето.

По-важно, обаче, беше онова, което се случи в скривалището на семейство Фидлер. След като пристигнаха всички обичайни обитатели, те се настаниха със сериозни лица и погледнаха момичето в очакване.

Гласът на татко прозвуча гръмко в ушите й: „И ако има още бомбардировки, продължавай да четеш в убежището.“

Лизел чакаше. Трябваше да е сигурна, че го искат.

— Чети, Saumensch! — каза Руди от името на всички.

Тя отвори книгата и думите отново намериха пътя си до всички, които бяха в скривалището.

 

 

По-късно, след като сирените им бяха позволили да се върнат по домовете си, Лизел седеше в кухнята с мама.

На лицето на Роза Хуберман беше изписана загриженост и не след дълго тя взе един нож и излезе от стаята.

— Ела се мен — каза мама.

Тръгна към всекидневната и дръпна чаршафа изпод дюшека си. Отстрани дюшекът имаше подшит разрез. Ако човек не знаеше, че е там, вероятно изобщо нямаше да го забележи. Роза го разпра внимателно и вкара цялата си ръка чак до мишницата. Когато я извади, тя държеше скицника на Макс Ванденбург.

— Той ми каза да ти го дам, когато си готова — поде тя. — Мислех си за рождения ти ден, но после го оставих за Коледа. — Роза Хуберман стоеше и на лицето й имаше странен израз. Не беше гордост, а по-скоро в съзнанието й като че ли беше оживил някакъв спомен. — Мисля, че ти винаги си била готова, Лизел — продължи мама. — От момента, в който пристигна тук и се вкопчи в онази порта, беше предопределено да получиш това.

Роза й подаде книгата.

На корицата пишеше следното:

* * * ИГРОСЛОВЕЦЪТ * * *

Малка колекция от мисли

за Лизел Мемингер.

Лизел я държеше в меките си длани. Очите й бяха широко отворени.

— Благодаря, мамо.

Тя я прегърна.

Момичето копнееше също да каже на Роза Хуберман, че я обича. Колко жалко, че не го направи.

Лизел искаше да прочете книгата в мазето, за да си спомни старото време, но мама я убеди да си избере друго място.

— Макс неслучайно се разболя там долу — рече Роза. — Едно нещо ще ти кажа, момиче, няма да позволя и ти да се разболееш като него.

Лизел чете в кухнята.

Червени и жълти процепи в печката.

Игрословецът.

* * *

Тя напредваше през безбройните скици, истории и картинки с обяснения под тях. Там беше Руди, качен на подиум с три златни медала на шията му. „Коса с цвят на лимон“ беше написано отдолу. Снежният човек също се появи на едно място, както и списъкът с тринайсетте подаръка, да не говорим пък за безчетните описания на нощите в мазето и край огъня.

Имаше, разбира се, многобройни мисли, рисунки и мечти, свързани с Щутгарт, Германия и фюрера. Спомените на Макс за семейството му също бяха там. Той се бе поддал на изкушението и ги беше включил. Трябваше да го направи.

Сетне дойде страница 117.

И точно там се появяваше Игрословецът.

Това беше нещо като басня или приказка. Лизел не можеше да определи точно жанра. Дори дни по-късно, когато провери и двете думи в речника „Дуден“, тя не можа да намери отчетлива разлика между тях.

На предишната страница имаше малка бележка.

* * * СТРАНИЦА 116 * * *

Лизел, набързо написах тази история. Помислих си,

че може би си прекалено голяма за нея, но навярно

никой не е такъв. Докато си мислех за теб, за твоите книги

и думи, в главата ми се роди тази странна история.

Надявам се да ти хареса.

Тя прелисти страницата.

Имало някога един странен малък човек. Той взел три важни решения за живота си:

 

 

1. Щял да среше пътя на косата си от обратната страна на главата си, за да е различен от всички останали.

2. Щял да си пусне малки странни мустаци.

3. И един ден щял да управлява света.

Младият мъж се скитал известно време насам-натам и мислел и кроял планове как точно да завладее света. И след това един ден, съвсем неочаквано, му хрумнал най-съвършения план.

Той видял една майка да върви по улицата с детето си. По едно време тя започнала да се кара на малкото момче, докато накрая то се разплакало. Минути по-късно майката му заговорила нежно, след което то се успокоило и дори се усмихнало.

Младият мъж се втурнал към жената и я прегърнал.

— Думи! — възкликнал той усмихнат.

— Какво?

Но отговор не последвал, защото мъжът бързо си отишъл.

Да, фюрерът решил, че ще управлява света с думи. „Няма да изстрелям дори един изстрел — мислел си той. — Няма да е необходимо.“ И въпреки това не бързал. Нека да му признаем поне това — той изобщо не бил глупав. Първоначалният му план за атака бил да посее думите на колкото може по-голяма територия от страната си.

Фюрерът ги садил ден и нощ и ги отглеждал.

Наблюдавал ги как растат, докато накрая из цяла Германия се издигнали огромни дървета от думи… Това било държавата на обработените мисли.

 

 

Докато думите растели, нашият млад фюрер посял и семената на някои символи, които също скоро щели да разцъфтят. Времето било дошло. Фюрерът бил готов. Той приканил хората да тръгнат към неговото славно сърце, използвайки най-прекрасните и най-грозни думи, които бил набрал от горите си. И хората го послушали.

Те били сложени на конвейерна лента и пуснати да минат през специална машина, която им дала цял живот само за десет минути. Те били захранени с думите. Времето изчезнало и сега хората знаели всичко, което е необходимо да се знае. Те били хипнотизирани.

Сетне им били раздадени символите и всички били щастливи.

 

 

Скоро нуждата от красиви грозни думи и символи нараснала толкова много, че докато горите растели, много хора трябвало да се грижат за тях. Някои се катерели по дърветата и хвърляли думите на онези долу. Сетне те били раздадени на останалите хора на фюрера, които още си нямали думи. Имало и такива, които се връщали за още.

 

 

Хората, които се катерели по дърветата, се наричали игрословци.

 

 

Най-добрите игрословци били онези, които разбирали истинската сила на думите. И точно те се катерели по най-високите дървета. Един такъв игрословец било малко мършаво момиче. То се славело като най-добрият игрословец в своя край, защото знаело колко безпомощен може да бъде човек, когато няма думи.

Затова момичето можело да се катери по-високо от всеки друг. То жадувало думите. Било изпълнено с копнеж по тях.

 

 

Един ден, обаче, момичето срещнало един мъж, който бил презиран от нейната страна, макар че бил роден в нея. Те станали добри приятели и когато мъжът бил болен, игрословецът позволил на една сълза да капне върху лицето му. Сълзата била направена от приятелство — специална дума — и тя изсъхнала и се превърнала в семенце.

И следващия път, когато момичето отишло в гората, то засадило това семенце сред другите дървета. И го поливало всеки ден.

 

 

В началото нямало нищо, но един следобед, след ден прекаран в словесни игри, от земята се показал малък филиз. Момичето дълго го гледало.

Дървото растяло всеки ден, по-бързо от всичко останало, докато накрая станало най-високото дърво в гората. Всеки идвал да го види. Всички хора си шепнели за него и чакали… фюрера.

 

 

Разярен, той веднага заповядал дървото да бъде отсечено.

Тогава игрословецът тръгнал през тълпата и паднал на ръце и колене пред фюрера.

— Моля ви — изплакало момичето, — не го отсичайте.

Фюрерът, обаче, не се трогнал. Той не можел да си позволи да прави изключения. Докато неколцина мъже повлекли игрословеца, така че да не се пречка повече, фюрерът се обърнал към човека, който стоял от дясната му страна, и казал:

— Брадва, моля.

В този момент игрословецът се измъкнал от ръцете на мъжете. Момичето се качило на дървото и дори докато фюрерът удрял по ствола му с брадвата си, то се катерело все по-нагоре, докато стигнало до най-високия клон.

Гласовете и ударите на брадвата се чували все по-смътно отдолу. По небето се носели облаци — бели чудовища със сиви сърца. Изплашен, но изпълнен с решимост, игрословецът останал на дървото, очаквайки падането му.

Но дървото не помръдвало. Минали много часове, но фюрерът не успявал да направи дори и резка върху дънера му. Останал почти без сили, той заповядал на друг човек да продължи.

 

 

Минали дни. Сетне седмици. Сто деветдесет и шест войника не успели да оставят дори и белег върху дървото на игрословеца.

 

 

— Но какво яде тя? — питали се хората. — Как спи?

Те всъщност не знаели, че други игрословци хвърляли продукти на момичето и то слизало на по-ниските клони да ги събере.

Валяло сняг. Валяло дъжд. Сезоните идвали и си отивали. А игрословецът оставал на дървото.

Когато и последният секач се отказал, той извикал на момичето:

— Игрословецо! Можеш да слезеш вече! Никой не може да победи това дърво!

Игрословецът едва дочул думите на мъжа долу и прошепнал в отговор:

— Не, благодаря. — Момичето знаело, че единствено благодарение на него дървото не можело да бъде отсечено.

 

 

Не е ясно колко време минало така, но един следобед в града пристигнал нов секач.

Чантата му изглеждала твърде тежка за него, очите му били уморени и едва тътрел краката си от изтощение.

— Дървото — обърнал се той към хората. — Къде е то?

 

 

След него се помъкнала тълпа и когато пристигнали на мястото, най-високите клони на дървото били обвити в мъгла. Игрословецът чул хората да викат отдолу, че бил дошъл нов секач, който щял да сложи край на нейното бдение.

— Тя няма да слезе — казвали хората. — За нищо на света.

Те, обаче, не знаели кой е секачът и не допускали, че нищо не може да го спре.

 

 

Той отворил чантата си и извадил от нея нещо много по-малко от брадва.

Хората се изсмели.

— Не можеше да отсечеш дърво с един стар чук.

Младият мъж не им обърнал внимание. Само преровил чантата си, търсейки пирони. Пъхнал три от тях в устата си и се опитал да забие четвъртия в ствола на дървото. Най-ниските клони сега били много високи и той сметнал, че ще му трябват четири пирона, за да може да стъпи на тях и да ги достигне.

— Вижте го този идиот — засмял се гръмогласно един от зяпачите. — Никой не успя да отсече това дърво с брадва, а той си мисли, че може да го направи с… — В следващия момент мъжът замълчал.

 

 

Първият пирон влязъл в дървото и бил закован здраво с четири удара. Последвал го вторият и мъжът започнал да се катери.

Когато стъпил на четвъртия пирон, вече можел да достигне клоните и продължил нагоре. Искало му се да извика от радост, но се въздържал.

 

 

Отнело му часове да се изкачи до върха на дървото и когато най-накрая стигнал там, намерил игрословеца да спи под своите одеяла и облаците.

Мъжът гледал момичето няколко минути. Слънцето топлело покрива от облаци. Той се пресегнал, докоснал ръката му и игрословецът се събудил.

Момичето разтъркало очите си и след като дълго изучавало лицето му, заговорило:

Наистина ли си ти?

„От твоята буза ли взех онова семенце?“, мислело си то.

Мъжът кимнал.

Сърцето му трепнало и пръстите му се вкопчили по-здраво в клоните.

— Да, аз съм — казал той.

Двамата стояли заедно на върха на дървото. Чакали облаците да се разпръснат и когато това станало, видели останалата част от гората.

— Тя няма да спре да расте — рекло момичето.

— Нито пък това дърво. — Мъжът погледнал клона, за който се държал. Той имал право.

След като дълго гледали и разговаряли, те поели бавно надолу, изоставяйки храната и одеялата.

Хората не можели да повярват на очите си и в мига, в който игрословецът и младият мъж стъпили леко на земята, по дървото веднага се появили следи от удари с брадва. По ствола му имало безброй белези и земята започнала да потръпва.

 

 

— То ще падне! — изкрещяла една млада жена. — Дървото ще падне! — И тя била права. Дървото на игрословеца, което било високо цели километри, започнало да се накланя. То изстенало и се сгромолясало на земята. Светът потреперил и когато най-накрая тътенът заглъхнал, дървото лежало сред останалите дървета в гората. То не я унищожило цялата, но прорязало в нея пътека с по-различен цвят.

Игрословецът и младият мъж се покачили на падналия дънер и тръгнали по него, заобикаляйки клоните.

Когато погледнали назад, те видели, че по-голямата част от тълпата била започнала да се разотива по домовете си, които били в гората.

 

 

Докато вървели, те на няколко пъти спирали и се ослушвали. Струвало им се, че чуват гласове и думи зад себе си — там, върху дървото на игрословеца.

Лизел дълго седя на кухненската маса, чудейки се къде ли е Макс Ванденбург сега, в онази безкрайна гора. Стаята се къпеше в светлина. Тя заспа. Мама я накара да си легне и тя тръгна към леглото си, притиснала скицника на Макс до гърдите си.

 

 

Часове по-късно Лизел се събуди, намерила отговор на въпроса си.

— Разбира се — прошепна тя. — Разбира се, че знам къде е. — Сетне отново заспа.

 

 

И сънува дървото.