Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (73)

Едно обещание

* * * МАЗЕТО, 9 ЧАСА, СУТРИНТА * * *

Шест часа до сбогуването:

— Аз свирех на акордеона, Лизел. Той беше на друг човек. —

Ханс затвори очи. — Но този акордеон спечели много

аплодисменти.

Като не броим чашата шампанско от миналото лято, Ханс Хуберман не бе близвал алкохол от цяло десетилетие. Сетне дойде нощта преди да отпътува за обучението си.

Той отиде в „Кнолер“ с Алекс Щайнер следобеда и прекара там цялата вечер. Пренебрегвайки предупрежденията на съпругите си, двамата мъже се напиха до забрава. Собственикът на „Кнолер“, Дитер Вестхаймер, даже ги почерпи с безплатни напитки.

Докато беше все още трезвен, Ханс беше поканен на сцената да посвири на акордеона. Съвсем подобаващо той поде скандалния унгарски химн на самоубийците „Мрачна неделя“ и макар да изтръгна цялата тъга, която се съдържаше в песента, след края й в кръчмата гръмнаха аплодисменти. Лизел си представи сцената и звуците. Пълните усти. Празните бирени чаши с полепнала по тях пяна. Последното издихание на акордеона, ръкоплясканията и виковете, приканващи татко да се върне на бара.

Когато накрая успя да открие къщата си, Ханс не можа да намери ключа си и почука на вратата. Няколко пъти.

— Роза!

Това не беше правилната врата.

Фрау Холцапфел не беше във възторг.

— Schwein! Сбъркал си къщата. — Тя изстреля думите през ключалката. — Една врата по-надолу, глупав Saukerl!

— Благодаря ви, фрау Холцапфел.

— Нали знаеш какво можеш да направиш с благодарностите си, глупако.

— Моля?

— Върви си вкъщи.

— Благодаря, фрау Холцапфел.

— Не ти ли казах току-що какво да направиш с благодарностите си?

— Така ли?

(Изненадващо е на какво е способна една злонравна стара жена с вкус към криминалната литература.)

— Просто се разкарай.

 

 

Когато най-накрая се прибра у дома, Ханс не отиде да си легне, а тръгна към стаята на Лизел. Стоеше, олюлявайки се на вратата и я гледаше как спи. Тя се събуди и веднага си помисли, че е дошъл Макс.

— Ти ли си? — попита момичето.

— Не — отвърна той, досещайки се заблудата й. — Татко е.

Ханс излезе заднешком от стаята и тя чу стъпките му да се отдалечават по посока на мазето.

Междувременно Роза хъркаше въодушевено във всекидневната.

 

 

Малко преди девет часа сутринта, в кухнята, Лизел получи заповед от Роза:

— Подай ми онази кофа там.

Тя я напълни със студена вода и тръгна към мазето. Лизел я последва в напразен опит да я спре:

— Мамо, не можеш да направиш това!

— Не мога ли? — Майка й се спря за миг на стълбите и я погледна. — Да не би да пропускам нещо, Saumensch? Заповеди ли се опитваш да ми даваш?

И двете бяха замръзнали на място.

Момичето не отговори.

— Надявам се, че не.

Те продължиха надолу и го намериха, легнал по гръб сред бояджийските платна. Ханс бе решил, че не заслужава дюшека на Макс.

— А сега да видим — каза Роза, вдигайки кофата, — дали е жив.

 

 

— Мили боже!

Водният знак беше с овална форма, започваше от гърдите му и стигаше до главата му. Косата му беше сплъстена на една страна и дори и миглите му бяха прогизнали.

— За какво беше това?

— Ти, стар пияница!

— Боже…

От дрехите му се издигаше странна пара. Махмурлукът му беше очевиден. Той се надигна и се разположи върху раменете му като торба с мокър цимент.

Роза прехвърли кофата от лявата в дясната си ръка.

— Имаш късмет, че отиваш на война — рече тя, размахвайки пръст. — Защото иначе аз щях да те убия.

Татко избърса водата от гърлото си.

— Трябваше ли да правиш това? — попита той.

— Да, трябваше. — Тя тръгна по стълбите. — Ако не те видя горе до пет минути, ще получиш още една кофа вода.

Лизел остана при татко в мазето и се зае да попива водата с наличните парцали.

Татко я спря, хвана я над лакътя и заговори:

— Лизел? — Лицето му беше съвсем близо до нейното. — Мислиш ли, че е жив.

Лизел седна по турски. Мокрият парцал капеше върху коляното й.

— Надявам се, татко.

Помисли си, че отговорът й е глупав и повече от очевиден, но като че ли не можа да измисли нищо друго.

И за да каже нещо по-смислено и да отвлече мислите им от Макс, тя се наведе напред и потопи пръста си в една локва вода на пода.

— Guten Morgen, татко.

В отговор Ханс й намигна.

Но това не беше обичайното му намигане. Сега то беше по-тежко, по-тромаво. Това беше намигането на Ханс Хуберман, измъчван от махмурлук и гузна съвест заради Макс. Той се надигна и й разказа за представлението си в „Кнолер“ миналата нощ и за фрау Холцапфел.

* * * КУХНЯТА. 1 ЧАСА СЛЕДОБЕД * * *

Два часа до сбогуването.

— Не отивай, татко, моля те. — Ръката й трепери. — Първо

изгубихме Макс. Сега не мога да изгубя и теб.

В отговор мъжът с махмурлук забива лакът в масата и

закрива дясното си око.

— Ти вече си наполовина жена, Лизел. — Той иска да излее

мъката си, но се овладява. — Нали ще се грижиш за мама?

Момичето кимва едва-едва с глава.

— Да, татко.

Той се отдалечи по улица „Химел“, носейки махмурлука си и един костюм.

Алекс Щайнер имаше още четири дни до заминаването си. Той се отби час преди да тръгнат за гарата и пожела на Ханс всичко най-добро. Цялото семейство Щайнер беше дошло. Всички му стиснаха ръката. Барбара го прегърна и го целуна по двете бузи.

— Върни се жив.

— Да, Барбара — отвърна Ханс с пълна увереност. — Разбира се, че ще се върна. — Той дори успя да се засмее. — Това е просто война. А аз вече съм преживял една.

 

 

Докато вървяха по улица „Химел“, жената с телената конструкция излезе от съседната къща и застана на тротоара.

— Довиждане фрау Холцапфел. И прощавайте за миналата нощ.

— Довиждане, Ханс, ти пиян Saukerl — отвърна тя, но сетне добави: — И да се върнеш скоро.

— Да, фрау Холцапфел. Благодаря ви.

— Знаеш какво да правиш с благодарностите си — дори се пошегува тя.

От ъгъла фрау Дилер гледаше критично през прозореца на магазина си и Лизел хвана ръката на татко. Тя я държа през цялото време, докато вървяха по улица „Мюнхен“, чак до гара „Банхоф“. Влакът беше вече там.

Те стояха на перона.

Роза го прегърна първа.

Никакви думи.

Главата й беше заровена в гърдите му и после се отдръпна.

Сетне момичето.

 

 

— Татко?

Никакъв отговор.

Не отивай, татко. Просто не отивай. Нека да дойдат да те приберат, но не отивай. Моля те, не отивай.

— Татко?

* * * КУХНЯТА. 3 ЧАСА СЛЕДОБЕД * * *

Никакви часове и минути до сбогуването:

Ханс Хуберман я държи в прегръдките си.

Чуди се какво да каже, трябва да измисли нещо.

Накрая заговаря над рамото й.

— Ще пазиш ли акордеона ми, Лизел.

Реших да не го взимам. — И после се сеща

за нещо, което наистина е важно. —

И ако има още бомбардировки, продължавай

да четеш в скривалището.

Момичето чувства трайния знак

на леко изпъкналите си гърди.

Досегът с долната част на ребрата му е болезнен.

— Да, татко. — Тя се взира в тъканта на костюма му,

който е на милиметър от очите й и заговаря: — Ще ни

изсвириш ли нещо, когато се върнеш у дома?

Ханс Хуберман се усмихна на дъщеря си и влакът беше готов да отпътува. Той протегна ръка и нежно задържа лицето й в дланта си.

— Обещавам — каза татко и тръгна към вагона.

Те се взираха един в друг, когато влакът потегли.

Лизел и Роза му помахаха.

Ханс Хуберман ставаше все по-малък и по-малък и ръката му не държеше нищо друго освен празния въздух.

Хората започнаха да се разотиват от перона, докато накрая не остана никой друг освен тях. Само една жена с осанката на гардероб и едно тринайсетгодишно момиче.

 

 

През следващите няколко седмици, докато Ханс Хуберман и Алекс Щайнер бяха на ускорените си тренировъчни лагери, улица „Химел“ беше вече друга. Руди не беше същият — той не говореше. Мама не беше същата — тя вече не ругаеше. Лизел също изживяваше нещата посвоему. Тя вече нямаше желание да краде книги, колкото и да се опитваше да се убеди, че това ще я ободри.

Дванайсет дни след заминаването на Алекс Щайнер Руди реши, че не може да продължава повече така. Той изтича през портата и почука на вратата на Лизел.

— Kommst?

— Ja.

 

 

Не я беше грижа къде отива или какво е намислил, но нямаше да тръгне без нея. Закрачиха по улица „Химел“, после по „Мюнхен“ и скоро Молкинг остана зад гърба им. Горе-долу след около час Лизел зададе логичния въпрос. До този момент тя само беше наблюдавала решителното лице на Руди, скованите му ръце и стиснатите му юмруци в джобовете.

— Къде отиваме?

— Не е ли очевидно?

Момичето сви рамене.

— Е, да си кажа право, не съвсем.

— Отивам да го намеря.

— Баща си ли?

— Да. — След кратък размисъл Руди промени намерението си. — Всъщност, не. Мисля вместо това да намеря фюрера.

Ускорени крачки.

— Защо?

Руди изведнъж спря.

— Защото искам да го убия. — Той дори се завъртя на място, обръщайки се към останалата част от света. — Чухте ли това, негодници? — изкрещя момчето. — Аз искам да убия фюрера!

Продължиха да вървят и изминаха още няколко километра. Тогава Лизел си помисли, че е време да се връщат.

— Скоро ще се стъмни, Руди — каза тя.

— И какво от това — отвърна той, без да спира.

— Аз се връщам.

Руди се закова на място и я погледна така, сякаш го предаваше.

— Добре, крадецо на книги. Върви си. Но съм сигурен, че ако в края на този път имаше някоя проклета книга, ти щеше да продължиш. Нали?

Известно време нито един от двамата не заговори, но скоро Лизел се окопити:

— Ти си мислиш, че си единственият, нали Saukerl? — Тя се извърна настрани. — И само ти си изгубил баща си…

— Какво значи пък това?

Лизел беше заета с броене.

Майка й. Брат й. Макс Ванденбург. Ханс Хуберман. Всички си отидоха. И тя никога не бе имала истински баща.

— Това значи, че се прибирам вкъщи — отговори момичето.

Петнайсет минути тя вървя сама и дори когато Руди я настигна, задъхан и потен, и тръгна редом с нея, мина още час, без никой да каже дума. Те вървяха заедно към къщи с набити крака и уморени сърца.

В „Песен в мрака“ имаше една глава, която се казваше „Уморени сърца“. Романтична девойка се беше врекла на млад мъж, но той като че ли беше избягал с най-добрата й приятелка. Лизел бе сигурна, че това беше тринайсета глава. „Сърцето ми е толкова уморено“, беше казало момичето. То седеше в един параклис, пишейки в дневника си.

„Не — мислеше си Лизел, докато вървеше. — Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно тринайсетгодишно сърце не трябва да се чувства по този начин.“

 

 

Когато наближиха Молкинг и видяха недалеч спортния комплекс „Хуберт“. Лизел най-накрая заговори:

— Помниш ли, когато се състезавахме там, Руди?

— Разбира се. И аз точно за това си мислех — как и двамата паднахме.

— Ти каза, че целият си бил станал в лайна.

— Не, това беше само кал. — Той не можа да сдържи усмивката си. — А целият станах в лайна, когато се обучавах в Хитлеровата младеж. Бъркаш нещата, Saumensch.

— Нищо не бъркам. Само повтарям онова, което ти каза. Онова, което някой казва, и което действително се е случило, обикновено са две различни неща, Руди, особено що се отнася до теб.

Така беше по-добре.

Когато отново вървяха по улица „Мюнхен“, Руди се спря и надникна през прозореца на ателието на баща си. Преди Алекс да замине, двамата с Барбара обсъдиха дали да го затворят в отсъствието му. Решиха, че така ще бъде по-добре, имайки предвид, че работата и без това беше малко, и освен това имаше частична заплаха местните нацисти да посегнат на него. Бизнесът не беше нещо хубаво в очите на партийните агитатори. Заплатата от армията трябваше да стигне.

По закачалките висяха костюми, а манекените бяха застинали и нелепите си пози.

— Мисля, че този те харесва — рече Лизел. Това беше нейният начин да му каже, че е време да продължат.

 

 

На улица „Химел“ Роза Хуберман и Барбара Щайнер стояха заедно на тротоара.

— О, боже — рече Лизел. — Изглеждат ли ти разтревожени?

— Изглеждат ми направо бесни.

Когато пристигнаха, имаше много въпроси най-вече от типа „Къде, по дяволите, бяхте вие двамата?“, но гневът бързо отстъпи място на облекчението.

По-настоятелната от двете жени беше Барбара:

— Е, Руди, чакам да ми кажеш къде бяхте?

Лизел отговори вместо него:

— Той беше тръгнал да убива фюрера — обясни момичето и в този момент Руди изглеждаше искрено щастлив.

— Довиждане, Лизел — каза момчето.

 

 

Няколко часа по-късно от всекидневната се чу шум, който се опъна като ластик и стигна чак до леглото на Лизел. Тя се събуди и остана неподвижна, мислейки си за духове, татко, нощни крадци и Макс. Чу се звук от отваряне и влачене, последван от неопределена тишина. Тишината винаги беше най-голямото изкушение.

 

 

Не мърдай.

Тя си повтори тази мисъл много пъти, но не и достатъчно много.

Краката й смъмриха пода. Усещаше полъх през ръкавите на пижамата си.

Лизел тръгна през тъмния коридор по посока на тишината, която бе заменила шума, към ивицата лунна светлина във всекидневната. Спря се, чувствайки голите си глезени и пръстите на краката си. Огледа се.

Отне й повече време, отколкото очакваше, очите й да свикнат с мрака и когато това стана, нямаше никакво съмнение, че Роза Хуберман седеше на края на леглото с акордеона на съпруга си, привързан към гърдите й. Пръстите й кръжаха над клавишите. Тя не помръдваше. И като че ли даже не дишаше.

* * * НАРИСУВАН ОБРАЗ * * *

Роза с акордеон.

Лунна светлина и мрак.

Инструмент и тишина.

Лизел стоеше и гледаше.

Изнизаха се много минути. Желанието на крадеца на книги да чуе поне един тон, беше угнетително, но въпреки това той така и не дойде. Мехът не дишаше. Имаше само лунна светлина като дълъг кичур коса в пердето. И Роза.

Акордеонът оставаше привързан към гърдите й. Когато наведе глава, той потъна в скута й. Лизел гледаше. Тя знаеше, че през следващите няколко дни мама щеше да ходи с отпечатък от акордеона върху тялото си. Момичето също съзнаваше, че сцената, която се бе открила пред нея, съдържаше особена красота, и реши да не хвърля и най-малка сянка върху нея.

Лизел се върна в леглото си и заспа с образа на мама и нямата музика. По-късно, когато се събуди от обичайния си сън и се затътри към коридора, Роза беше все още там, както и акордеонът.

Той я теглеше напред като котва. Тялото й потъваше. Тя изглеждаше като мъртва.

Не е възможно да диша в това положение, мислеше си Лизел, но когато се приближи малко, тя чу познатия звук.

Мама отново хъркаше.

На кого му трябваха мехове, при положение, че има такива бели дробове?

 

 

Когато най-накрая Лизел си легна, образът на Роза Хуберман и акордеона отказа да напусне ума й. Очите на крадеца на книги останаха отворени в очакване на задушаващата прегръдка на съня.