Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (71)

Мисълта за голия Руди

Там имаше една жена. Стоеше в ъгъла.

Тя имаше най-дебелата плитка, която човек можеше да си представи. Тази плитка висеше като дебело въже на гърба й и когато от време на време я прехвърлеше през рамо, тя се разполагаше върху колосалната й гръд като прехранен домашен любимец. Всъщност всичко в нея беше уголемено. Устните й, краката й. Подобните й на павета зъби. Тя имаше ситен прям глас. Нямаше време за губене.

— Komm — нареди жената. — Ела. Застани там.

За сравнение, докторът приличаше на оплешивяващ гризач. Той беше дребен и пъргав и крачеше из кабинета с маниакалните си делови движения и жестове. И беше настинал.

Трудно е да се каже кое от трите момчета най-неохотно посрещна заповедта да се съблече. Първото от тях погледна един след друг застаряващия учител, огромната сестра и мъничкия доктор. Момчето в средата гледаше само в краката си, а това в далечния край благодареше на бога, че е в училищен кабинет, а не в някоя тъмна уличка. Руди стигна до заключението, че сестрата е страховита.

— Кой ще бъди първи? — попита тя.

Отговорът дойде от присъстващия учител господин Хекенщалер. Той беше повече черен костюм, отколкото човек. Лицето му беше мустак. След като огледа момчетата, изборът беше направен бързо.

— Шварц.

Злополучният Юрген Шварц започна да разкопчава смутено униформата си. Накрая той остана по обувки и бельо. Окаяна молба беше изписана на германското му лице.

— И обувките ли? — попита хер Хекенщалер?

Обувките и чорапите също бяха събути.

— Und die Unterhosen — каза сестрата. — И бельото.

Руди и другото момче, Олаф Шпигел, също бяха започнали да се събличат, макар да бяха все още далече от опасното положение, в което се намираше Юрген Шварц. Момчето трепереше. То беше години по-малко от другите двама, но по-високо. Когато и бельото беше събуто, Юрген остана да стои унизен в малкия хладен кабинет. Чувството му за достойнство беше около глезените му.

Сестрата го наблюдаваше внимателно, скръстила ръце пред смайващите си гърди.

Хекенщалер нареди на другите две момчета да се размърдат.

Докторът се почеса по скалпа и се разкашля. Беше пипнал тежка настинка.

 

 

Трите голи момчета бяха прегледани едно след друго на студения под.

Те бяха прикрили слабините си с ръце и трепереха в очакване на онова, което ги очакваше.

Под съпровода на докторското кашляне и хриптене, те бяха подложени на щателен преглед.

— Вдишайте. — Подсмърчане.

— Издишайте. — Второ подсмърчане.

— Протегнете ръцете. — Покашляне. — Казах, протегнете ръцете. — Ужасяващ пристъп на кашлица.

 

 

Както правят обикновено хората, момчетата все се споглеждаха в търсене на някакво взаимно съчувствие. Но такова нямаше. И тримата откъснаха шепи от пенисите си и протегнаха ръце. Руди не се чувстваше представител на висша раса.

— Ние сме на път да създадем едно ново бъдеще — съобщи сестрата на учителя. — Това ще бъде една нова класа от физически и умствено по-добри германци. Класа от офицери.

За лош късмет проповедта й беше прекъсната от доктора, който се сгъна наполовина и се разкашля над изоставените дрехи. В очите му се появиха сълзи и Руди не можа да не се зачуди: „Ново бъдеще? Като него?“ Но беше достатъчно разумен да запази тези мисли за себе си.

Прегледът приключи и той отправи първия в живота си „гол“ поздрав към фюрера: „Хайл Хитлер!“ И трябваше да признае, че по някаква перверзна логика това изобщо не го накара да се почувства зле.

 

 

Лишени от достойнството си, момчетата получиха разрешение да се облекат отново и докато излизаха от кабинета, дочуха зад гърба си кратката дискусия, която беше проведена в тяхна чест.

— Малко са по-големи от обичайното — отбеляза докторът. — Но си мисля за двама от тях.

— Да — съгласи се сестрата. — Първият и третият.

 

 

Трите момчета стояха отвън.

Първият и третият.

— Първият беше ти, Шварц — каза Руди. И сетне се обърна към Олаф Шпигел: — А кой беше третият?

Шпигел направи няколко изчисления. Дали тя имаше предвид третия в редицата? Или третия прегледан? Нямаше значение. Предпочиташе да вярва в онова, което му се искаше.

— Мисля, че това си ти — каза той накрая.

— Глупости, Шпигел. Ти си третият.

* * * ЕДНА МАЛКА ГАРАНЦИЯ * * *

Мъжете в шинели знаеха кой е третият.

В деня след посещението им на улица „Химел“ Руди седна на стъпалото пред къщата с Лизел и й разказа цялата история, от игла до конец. Призна си също какво се беше случило в онзи ден, когато беше изваден от час. Чу се дори и смях по адрес на огромната сестра и израза върху лицето на Юрген Шварц. Но в по-голямата си част това беше тревожна история, особено що се отнася до гласовете в кухнята и падащите като трупове домина.

В продължение на дни Лизел не можа да пропъди една мисъл от главата си.

Това беше прегледът на трите момчета и ако трябваше да бъде честна, ставаше дума по-скоро за Руди.

Тя лежеше в леглото си, тъгуваше по Макс, питаше се къде ли е и се молеше да е жив, но някак си насред всичко това беше и Руди.

Той грееше в мрака, съвършено гол.

Видението беше страховито, особено моментът, когато той махаше ръцете си. Или най-малкото беше смущаващо, но по някаква причина тя не можа да спре да мисли за това.