Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (7)

Пристигане на улица „Химел“

Последният път.

Червеното небе…

Спомняте си, че крадецът на книги, беше коленичил и виеше, обграден от сътворена от хората грамада от нелепи, мръсни, обгорени отломки?

Години по-рано, в началото имаше сняг.

Времето беше дошло. За един.

* * * ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ТРАГИЧЕН МОМЕНТ * * *

Влакът пътуваше бързо.

Беше претъпкан.

Едно шестгодишно момче умря в третия вагон.

Крадецът на книги и брат й пътуваха към Мюнхен, където скоро щяха да бъдат дадени в приемно семейство. Ние, разбира се, знаем сега, че момчето не можа да стигне дотам.

* * * КАК СЕ СЛУЧИ * * *

Имаше силен пристъп на кашлица.

Почти вдъхновен пристъп.

И скоро след това — нищо.

Когато кашлицата спря, не остана нищо — нищо освен един живот, който си отиваше, тътрейки се, с почти беззвучен спазъм. Внезапен пристъп в кафяво си проби път към устните му, белейки се като стара ръжда. В отчаяна нужда за още един дъх.

Майка им спеше.

Аз влязох във влака.

Стъпките ми минаха по претъпканите коридори и миг по-късно дланта ми беше върху устните му.

Никой не забеляза.

Влакът препускаше нататък.

Никой, с изключение на момичето.

 

 

С едно отворено око, а другото все още спящо, крадецът на книги — известен още като Лизел Мемингер — несъмнено виждаше, че по-малкият й брат Вернер е мъртъв.

Сините му очи бяха втренчени в тавана.

Но не виждаха нищо.

 

 

Преди да се събуди, крадецът на книги сънуваше фюрера Адолф Хитлер. В съня си Лизел беше на митинг, на който той говореше. Тя гледаше пътя на косата му с цвят на череп и съвършения правоъгълник на мустаците му. Слушаше със задоволство потока от думи, който се изливаше от устата му. Изреченията му грееха сред слънчевите лъчи. В един по-спокоен момент той дори се наведе към нея и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му и каза: „Guten Tag, Her Furhrer. Wie geht’s dir heut?“^[1] Лизел не се беше научила да говори съвсем правилно, нито дори да чете, защото не беше ходила редовно на училище. Причината за това щеше да научи, когато му дойдеше времето.

Тъкмо фюрерът щеше да й отговори, и тя се събуди.

Беше януари 1939 г. (Тя беше на девет години и скоро щеше да стане на десет).

Брат й беше мъртъв.

 

 

Едното око беше отворено.

Другото все още спеше.

Според мен щеше да бъде по-добре да довърши съня си, но аз всъщност нямам контрол над тези неща.

Второто, спящото око се отвори рязко и тя ме зърна, няма съмнение в това. Това стана точно в мига, в който коленичих и измъкнах душата му, държейки я, безволева и отпусната, в подпухналите си ръце. Скоро след това духът на момчето се затопли, но в началото, когато го взех, беше крехък и студен като лед. Сетне започна да се топи в ръцете ми. Намирайки облекчение.

За Лизел Мемингер този миг беше окован като в тъмница, а мислите бясно прелитаха през ума й. Es stimmt niht. Това не е истина. Това не е истина.

И цялата трепереше.

Защо те винаги треперят?

Да, знам, знам, предполагам, че това има нещо общо с инстинкта. Целта е да бъде спрян потокът на истината. Сърцето й в този момент беше хлъзгаво и горещо. И шумно. Толкова, толкова шумно.

Постъпих глупаво и останах. Наблюдавах.

 

 

След това майка й.

Тя се събуди, обзета от същия безумен трепет.

За да добиете идея за него, представете си неловко мълчание. Представете си отломки и късове от отприщено отчаяние. И удавяне във влак.

 

 

Снегът валеше неспирно и пътуването към Мюнхен беше прекъснато поради проблеми с релсите. Имаше една виеща жена. И едно момиче, което стоеше вцепенено до нея.

В паниката си майката отвори вратата.

Слезе долу в снега, държейки малкото телце.

Какво друго можеше да направи момичето, освен да я последва?

 

 

Както вече научихте, двама шафнери също слязоха от влака. Те обсъждаха и спореха какво трябва да се направи. Ситуацията беше, меко казано, неприятна. Най-накрая беше решено и тримата да бъдат закарани до следващия град и да бъдат оставени там на компетентните власти.

Този път влакът потегли, куцукайки, през затрупаната от сняг страна.

Сетне се препъна и спря.

Те слязоха на перона, майката с тялото на ръце.

Останаха да стоят там.

Момчето ставаше все по-тежко.

 

 

Лизел нямаше никаква представа къде е. Всичко беше бяло и докато бяха на гарата, тя виждаше единствено изтритите букви на една табела пред нея. За Лизел градът беше безименен. Това беше градът, където два дни по-късно беше погребан брат й Вернер. Сред свидетелите на това събитие беше един свещеник и двама треперещи от студ гробари.

* * * НАБЛЮДЕНИЕ * * *

Двама шафнери.

Двама гробари.

И при двете двойки единият взимаше решенията.

Въпросът е дали пък вторият не струваше

много повече от първия?

Грешки, грешки, понякога това е единственото нещо, на което съм способна.

В продължение на два дни се занимавах с моите дела. Пътувах по земното кълбо както винаги, предавайки душите на транспортната линия на вечността. Изпращах ги с поглед, докато бавно се отдалечаваха. На няколко пъти си напомних, че трябва да стоя далече от погребението на брата на Лизел Мемингер. Но не се вслушах в съвета си.

Още от километри забелязах малката група хора, които стояха сковано сред снежната пустош. Гробището ме посрещна като стар приятел и скоро аз бях с тях. Навела глава.

 

 

Застанали от лявата страна на Лизел, гробарите потриваха ръце от студ и се оплакваха от снега и тежките условия за копаене на гроб. „Толкова е трудно да се разбие леда“ и така нататък. Единият от тях едва ли беше на повече от четиринайсет години. Чирак. Когато се отдалечи на няколко крачки, една черна книга падна незабелязано от джоба на палтото му.

 

 

Няколко минути по-късно майката на Лизел се отдалечи заедно със свещеника, благодарейки му за церемонията.

Момичето обаче остана.

Коленете й потънаха в земята. Нейният момент беше дошъл.

Все още изпълнена с недоверие, тя започна да копае. Той не можеше да е мъртъв. Не можеше да е мъртъв. Не можеше…

Секунди по-късно снегът се беше врязал в кожата й. По напуканите й ръце имаше замръзнала кръв.

 

 

Някъде в целия този сняг тя виждаше сърцето си, разбито на две половини. Всяка половина грееше и туптеше по цялата тази белота. Разбра, че майка й се е върнала за нея, едва когато усети кокалестата й ръка на рамото си. Лизел беше извлечена. Един топъл писък изпълни гърлото й.

* * * ЕДНА МАЛКА КАРТИНА, МОЖЕ БИ * * *

НА ДВАЙСЕТИНА МЕТРА

Когато влаченето приключи, майката и

дъщерята останаха там, задъхани.

На снега лежеше нещо черно и правоъгълно.

Само момичето го видя. Сетне се наведе и го взе,

държейки го здраво в пръстите си.

Върху книгата бяха изписани сребърни букви.

Държаха се за ръце.

Взеха си едно последно прочувствено сбогом, после се обърнаха и си тръгнаха от гробището, извръщайки още на няколко пъти глави назад.

А аз самата останах там още няколко секунди.

Махнах с ръка.

Никой не ми махна в отговор.

 

 

Майката и дъщерята напуснаха гробището и се отправиха да хванат следващия влак за Мюнхен.

И двете бяха мършави и бледи.

Устните и на двете бяха напукани и изранени.

Лизел забеляза това, гледайки мръсния замъглен прозорец на влака, след като се качиха във вагона малко преди обяд. И пътуването продължи.

 

 

Когато влакът спря на гара „Банхоф“ в Мюнхен, пътниците се изсипаха навън като от разкъсан пакет. Имаше хора с всякакво обществено положение, но най-лесно беше да разпознаеш бедните сред тях. Лишените от средства винаги се стремят да пътуват нанякъде, сякаш отиването от едно място на друго може да помогне. Те пренебрегват факта, че в края на пътуването ще ги очаква само един нов вариант на същия стар проблем.

Мисля, че майка й знаеше това твърде добре. Децата й нямаше да отидат при някакви високопоставени особи в Мюнхен, но поне беше намерила осиновители, които ако не друго, щяха да хранят момчето и момичето и да им дадат добро образование.

Момчето. Лизел беше сигурна, че майка й носи паметта за него, прехвърлена през рамо. Изпусна го на земята. Видя краката и тялото му да падат на перона.

Как успяваше да върви тази жена?

Как намираше сили да се движи?

Това е нещо, което никога няма да узная и разбера — на какво са способни човешките същества.

Тя го вдигна и продължи да върви. А момичето се беше вкопчило в нея от другата й страна.

 

 

Дойде моментът за срещата с властите, и въпросите за закъснението и момчето ги накараха да повдигнат уязвимите си глави. Лизел стоеше в ъгъла на малкия прашен кабинет, а майка й беше седнала със сковани мисли на един много твърд стол.

Сетне настъпи суматохата на сбогуването. Беше влажно сбогуване с една момичешка глава, заровена в протритите плитчини на майчиното й палто. Отново имаше влачене.

 

 

Отвъд покрайнините на Мюнхен се намираше град, наречен Molching, който за такива като мен и вас ще е по-лесно да произнасяме като „Молкинг“. Това беше мястото, където я отведоха, на една улица на име „Химел“.

* * * ПРЕВОД * * *

Химел = рай

Онзи, който бе нарекъл тази улица „Химел“, определено бе имал чувство за хумор. Не, че тя беше истински ад. Не. Но със сигурност не беше и рай.

Независимо от това приемните родители на Лизел я очакваха.

Семейство Хуберман.

Те очакваха момче и момиче и щяха да получават помощи от властите, за да се грижат за тях. Никой не се беше осмелил да каже на Роза Хуберман, че момчето е починало по време на пътуването. Всъщност едва ли имаше човек, който би се осмелил да й каже каквото и да е било. Ако говорим за характери, нейният никак не беше лек, макар да имаше добра репутация като приемен родител. Очевидно беше вкарала доста свои питомци в правия път.

А в това време Лизел пътуваше в кола.

Нещо, което не й се беше случвало преди.

Усещаше постоянно надигане и пропадане в стомаха, хранейки напразни надежди, че хората, които я водеха, всеки момент ще се изгубят по пътя или ще си променят решението. И наред с всичко това, мислите й непрекъснато все се връщаха към майка й, която отново беше на гара „Банхоф“. Тръпнеща. Сгушена в безполезното си палто. Сега тя навярно гризеше ноктите си, чакайки влака.

Перонът беше дълъг и неприветлив — ивица студен цимент. Дали на връщане щеше да потърси с очи мястото, където беше погребан нейният син? Или пък щеше да спи дълбоко?

Колата продължаваше по пътя, докато уплашената Лизел очакваше последния смъртоносен завой.

 

 

Денят беше сив, цветът на Европа.

Около колата се спускаха завеси от дъжд.

— Почти стигнахме. — Фрау Хенрих от Агенцията за бездомни деца се обърна и се усмихна. — Dein neues Heim. Твоят нов дом.

Лизел изчисти кръг върху мокрото стъкло и погледна навън.

* * * ФОТОГРАФИЯ НА УЛИЦА „ХИМЕЛ“ * * *

Сградите като че ли са залепени една за друга, повечето

от тях са малки къщи и кооперации, които изглеждат

угрижени. Тъмният сняг е прострян като килим. Има

бетон, дървета, подобни на празни закачалки за шапки и

сивкав въздух.

В колата имаше и един мъж. Той остана с момичето, докато фрау Хенрих изчезна вътре. Не каза нищо. Лизел предположи, че той е там с идеята да й попречи да избяга или за да я задържи насила вътре, ако им създаде проблеми. По-късно обаче, когато проблемите наистина започнаха, той само си седеше там и наблюдаваше. Може би беше просто последното средство, финалното решение.

Няколко минути по-късно излезе един много висок мъж. Ханс Хуберман. Приемният баща на Лизел. От едната му страна беше средната на ръст фрау Хенрих. А от другата — тантурестата Роза Хуберман, която приличаше на малък гардероб с хвърлено отгоре му палто. В походката й се забелязваше характерно клатушкане, което щеше да е почти симпатично, ако не беше лицето й с вид на смачкан картон и ядовитото изражение, сякаш насила беше принудена да търпи всичко това. Съпругът й вървеше изправен с цигара, тлееща между пръстите му. Той си ги свиваше сам.

* * *

Нещата стояха така:

Лизел нямаше да излезе от колата.

— Was ist los mit dem Kind? — попита Роза Хуберман. И след това повтори: — Какво му е на това дете? — Тя тикна лицето си в колата и каза: — Na, komm. Komm.

Седалката пред нея беше дръпната напред. Коридор от студена светлина я приканваше навън. Тя отказа да помръдне.

През прозрачния кръг, които бе направила, Лизел виждаше пръстите на високия мъж, които все още държаха цигарата. На края й имаше пепел, която описа още няколко линии нагоре и надолу, преди да падне на земята. Бяха необходими почти петнайсет минути, за да я придумат да слезе от колата. Направи го високият мъж.

Спокойно.

 

 

След това дойде ред на портичката, в която тя се вкопчи.

Лизел стоеше там, отказвайки да влезе вътре, а в това време от очите й една след друга се редяха цяла шайка сълзи. На улицата започнаха да излизат хора, но Роза Хуберман ги наруга и те се върнаха там, откъдето бяха дошли.

* * * ПРЕВОД НА * * *

ЗАЯВЛЕНИЕТО НА РОЗА ХУБЕРМАН

„Какво зяпате, задници такива?“

Най-накрая Лизел Мемингер влезе предпазливо вътре. Ханс Хуберман я държеше за ръката. Малкият й куфар я държеше за другата. Заровена под катовете дрехи, в куфара имаше малка черна книга, която, доколкото знаем, един начинаещ четиринайсетгодишен гробар в безименен град бе търсил през последните няколко часа. Представям си го как казва на шефа си: „Кълна ти се, нямам никаква представа какво се е случило с нея. Търсих я навсякъде. Навсякъде!“ Сигурна съм, че той никога не би се усъмнил в момичето и въпреки това ето я къде беше — черната книга със сребърни думи, гледащи към покрива на нейните дрехи:

* * * НАРЪЧНИК НА ГРОБАРЯ * * *

Ръководство с дванайсет стъпки

за успех в гробарството.

Издание на погребалната асоциация „Байерн“

Крадецът на книги беше направил първият си удар — началото на една забележителна кариера.