Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (64)

Небесният крадец

Първото въздушно нападение, както се оказа, изобщо не беше нападение. Ако хората бяха чакали да видят самолетите, щяха да стоят там цяла нощ. Това обясняваше защо не бяха чули никакво кукане по радиото. На другия ден „Молкинг Експрес“ писа, че някакъв оператор на противовъздушна кула допуснал грешка поради прекалено голямото напрежение. Той се кълнеше, че чул бръмчене на самолети и ги видял на хоризонта. Затова и бил тревога.

— Може да го е направил нарочно — изтъкна Ханс Хуберман. — Кой би искал да седи в противовъздушна кула и да стреля по самолети, които носят бомби?

И наистина, когато Макс допрочете статията по-късно в мазето, от нея стана ясно, че мъжът с развинтеното въображение бил свален от поста си и вероятно щял да бъде прехвърлен в някакви други войски.

— Извадил е късмет — каза си Макс, след което се зае с кръстословицата.

 

 

Следващото въздушно нападение беше истинско.

През нощта на 19 септември по радиото се обади кукувичка, последвана от дълбок осведомителен глас, който посочи Молкинг като възможна цел.

По улица „Химел“ отново забърза върволица от хора и татко отново остави акордеона си. Роза му напомни да го вземе, но той отказа.

— Не го взех миналия път — обясни Ханс Хуберман, — и оживяхме.

Войната очевидно замъгляваше разликата между логика и суеверие.

Злокобен въздух ги следваше, докато вървяха надолу към мазето на семейство Фидлер.

— Този път мисля, че ще бъде истинско — каза господин Фидлер и децата бързо разбраха, че този път родителите им са по-уплашени дори и от тях. Реагирайки по единствения начин, който знаеха най-малките започнаха да плачат и да пищят, когато помещението започна да се люлее.

Дори от мазето те чуваха смътно мелодията на бомбите. Под натиска на въздушното налягане таванът сякаш се канеше да смачка земята на пюре. От празните улици на Молкинг беше отхапана хапка.

 

 

Роза стискаше ожесточено ръката на Лизел.

Звукът на плачещите деца блъскаше и барабанеше по тъпанчетата.

 

 

Дори Руди стоеше изправен, симулирайки безгрижие, изпънат като струна, докато се бореше с напрежението. В помещението вършееха ръце и лакти. Някои от възрастните се опитваха да успокоят бебетата. Други не бяха в състояние да успокоят себе си.

— Накарайте тези деца да млъкнат! — изкрещя фрау Холцапфел, но призивът й беше поредният злочест глас в топлия хаос на скривалището. Кални сълзи се затъркаляха от детските очи и миризмите на нощния дъх, потните подмишници и прекалено дълго носените дрехи се смесиха в този голям казан с човешки същества.

Макар да бяха непосредствено една до друга, Лизел бе принудена да изкрещи:

— Мамо? — И още веднъж: — Мамо, ще ми смажеш ръката!

— Какво?

— Ръката ми!

Роза я пусна и за да се утеши и да заглуши врявата в мазето, Лизел отвори една от книгите си и започна да чете. Най-отгоре върху купчината беше „Свирачът“ и тя зачете на глас, за да се съсредоточи. Началният параграф увисна като буца в ушите й.

— Какво каза? — изрева мама, но Лизел не откъсна поглед от първата страница.

Когато прелисти на втора, тя бе забелязана от Руди. Той се заслуша в четенето на Лизел и потупа брат си и сестрите си да последват примера му. Ханс Хуберман се приближи, извика на другите да замълчат и тишината постепенно започна да се процежда в претъпканото мазе. На трета страница всички бяха притихнали с изключение на Лизел.

Тя не смееше да вдигне глава, но чувстваше уплашените погледи върху себе си, докато изтегляше думите от гърлото си и им вдъхваше живот с дъха си. Един глас свиреше нотите вътре в нея. Това е твоят акордеон, казваше той.

Звукът на прелистената страница ги разрязваше наполовина.

Лизел продължаваше да чете.

Най-малките бяха успокоени от гласа й, а всички други видяха във въображението си как Свирачът бяга от местопрестъплението. При Лизел не стана така. Крадецът на книги виждаше само механичния сбор от думите — телата им бяха изхвърлени на хартиения бряг и набити в пясъка, за да може да стъпва по тях. Някъде в пролуките, между точката и следващата главна буква, зърваше и образа на Макс. Спомняше си как му четеше, докато беше болен. Дали сега той беше в мазето? — питаше се тя. Или пък поглеждаше крадешком към нощното небе?

* * * ХУБАВА МИСЪЛ * * *

Единия беше крадец на книги.

Другият открадна небето.

* * *

Всички чакаха земята да се разтресе. Това си оставаше неотменим факт, но въпреки това едно момиче с книга бе успяло за кратко да прогони най-лошите им мисли. Един малчуган обмисляше дали да не се разплаче отново, но Лизел му направи смешна физиономия, имитирайки баща си, намигна му и продължи.

Прекъснаха я, едва когато звукът на сирените достигна мазето.

— Спасени сме — извика господин Йенсон.

— Шт! — каза фрау Холцапфел.

Лизел вдигна глава.

— Има още два параграфа до края на главата — каза тя и продължи да чете без фанфари и добавена скорост. Само думите.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №4 * * *

Wort — Дума.

Смислова единица на езика /обещание/,

кратка забележка, заявление.

Сродни думи: понятие, име, израз.

От уважение всички възрастни запазиха мълчание и Лизел завърши първа глава от „Свирачът“.

Докато се качваха по стълбите, децата се тълпяха около нея, а по-възрастните — дори фрау Холцапфел и Фификус (колко уместно предвид на главата, която бе прочела) — благодариха на момичето за това, че бе отвлякла мислите им. Сетне всички се разотидоха, за да видят дали улица „Химел“ бе понесла някакви поражения.

Улица „Химел“ беше непокътната.

Единствената следа от войната беше един облак прах, който се носеше от изток на запад. Той надничаше в прозорците, търсейки начин да влезе вътре, и докато се сгъстяваше и разстилаше, човешките същества все повече приличаха на привидения.

Скоро по улиците не остана никой.

Имаше само слухове с торби на рамо.

 

 

Когато се прибраха вкъщи, татко разказа на Макс всичко.

— Навън всичко е потънало в мъгла, примесена с пепел… Мисля, че ни пуснаха да си ходим твърде рано. — Той погледна към Роза. — Дали да не изляза? Да видя дали мога да помогна там, където са паднали бомби?

Роза не беше впечатлена от идеята.

— Не ставай глупак — рече тя. — Ще се задушиш в този прахоляк. Не, Saukerl, ще си стоиш в къщата. — Сетне й хрумна нещо. Тя погледна Ханс много сериозно. Всъщност на лицето й беше изписана гордост. — Стой тук и му разкажи за момичето. — Гласът й съвсем леко се повиши. — И за книгата.

Макс изглеждаше видимо заинтригуван.

— „Свирачът“ — информира го Роза. — Глава първа. — После тя обясни точно какво се е случило в скривалището.

Лизел стоеше в ъгъла на мазето, Макс я наблюдаваше и триеше брадичката си с ръка. Лично аз смятам, че точно в този момент се роди идеята за следващото произведение в скицника му.

Игрословецът.

Той си представи как момичето чете в скривалището. Буквално я видя как поднася думите. Но както винаги, във видението му беше и сянката на Хитлер. Макс вероятно вече чуваше стъпките му, които се приближаваха към улица „Химел“ и мазето.

След дълга пауза, той накрая понечи да заговори, но Лизел го прекъсна:

— Видя ли небето тази нощ?

— Не. — Макс погледна към стената и посочи с пръст. На нея си стояха думите и картината, която бе нарисувал година по-рано — въжето и капещото слънце. — Това е единственото небе, което видях тази нощ. — След това не беше казано нищо повече. Останалото бяха мисли.

 

Не мога да твърдя нищо със сигурност за Макс Ханс и Роза Хуберман, но знам, че Лизел Мемингер си мислеше, че ако бомбите паднеха някога на улица „Химел“, Макс не само имаше по-малък шанс да оцелее, но и щеше да умре сам.