Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (63)

Звукът на сирените

С малкото пари, които бе спечелил през лятото, Ханс донесе вкъщи едно старо радио.

— По този начин — каза той — ще можем да чуем кога идват въздушните нападения дори преди още да започнат сирените. Те пускат един звук като кукане и след това съобщават застрашените райони.

Татко сложи апарата на кухненската маса и го включи. После пробваха дали работи и в мазето заради Макс, но там се чуваше само шум и случайни гласове.

През септември не чуха предупреждението, защото спяха.

Или радиото беше вече наполовина счупено, или звукът му беше погълнат моментално от воя на сирените.

 

 

Една ръка бутна нежно рамото на Лизел, докато спеше.

Последва я гласът на татко, уплашен.

— Лизел, събуди се. Трябва да вървим.

Дойде дезориентацията на прекъснатия сън и Лизел едва виждаше очертанието на лицето на татко. Единственото действително видимо нещо беше гласът му.

* * *

В коридора се спряха.

— Почакайте — каза Роза.

 

 

Вървейки през мрака, те бързаха към мазето.

Лампата беше запалена.

Макс се измъкна иззад кутиите с боя и платната. Лицето му беше уморено и той закачи нервно палци в джобовете на панталоните си.

— Време е, а?

Ханс тръгна към него.

— Да, време е. — Той се ръкува с него и го тупна по рамото. — Ще се видим, когато се върнем, нали?

— Разбира се.

Роза го прегърна, както и Лизел.

— Довиждане, Макс.

 

 

Седмици по-рано бяха обсъдили дали всички трябва да останат заедно в собственото си мазе или тримата да отидат при едно семейство на име Фидлер. Макс беше човекът, които им помогна да вземат решение:

— Казаха, че тук не е достатъчно дълбоко. И без това вече ви изложих на достатъчно много опасности.

Ханс бе кимнал.

— Жалко, че не можем да те вземем с нас. Срамота!

— Просто така стоят нещата.

 

 

Навън сирените виеха към къщите, а хората тичаха, куцукаха и се привеждаха, докато излизаха от домовете си. Нощта наблюдаваше. Някои хора отвръщаха на погледа й, опитвайки се да зърнат бомбардировачите, които кръстосваха небето.

Улица „Химел“ беше процесия от объркани хора, помъкнали най-скъпоценните си вещи. В някои случаи това беше бебе. В други купчина фотоалбуми или дървена кутия. Лизел носеше книгите си, притиснати между ръката и ребрата й. Фрау Холцапфел влачеше голям куфар, вървейки по тротоара с подути очи и малки стъпки.

Татко, който беше забравил всичко — даже и акордеона си — се втурна назад към нея и я избави от товара й.

— Мили боже, какво сте сложили тук? — попита той. — Наковалня?

Фрау Холцапфел вървеше редом с него.

— Неща от първа необходимост — обясни тя.

 

 

Семейство Фидлер живееше шест къщи по-надолу. То се състоеше от четирима души, всичките с пшеничено руси коси и добри германски очи. И което беше по-важно, те имаха дълбоко хубаво мазе. В него се натъпкаха двайсет и двама души, в това число семейство Щайнер, фрау Холцапфел, Фификус, един млад мъж и още едно семейство на име Йенсон. В интерес на гражданския мир Роза Хуберман и фрау Холцапфел бяха държани далече една от друга, въпреки че ситуацията изключваше дребнави препирни.

Един осветителен глобус висеше от тавана, а помещението беше влажно и студено. Нащърбените стени бодяха хората в гърбовете докато стояха и разговаряха. Отнякъде се процеждаше приглушеният звук на сирените. Те чуваха негов изопачен вариант, който някак си намираше път и дотук. Макар това да пораждаше значителни опасения за качествата на скривалището, поне щяха да чуят трите сирени, известяващи края на въздушната опасност. Те не се нуждаеха от Luftschutzwarte — отговорник за противовъздушната отбрана.

Не след дълго Руди намери Лизел и вече стоеше до нея. Косата му сочеше към нещо на тавана.

— Не е ли страхотно? — каза той.

Тя не можа да скрие сарказма си:

— Направо е прекрасно.

— О, хайде стига, Лизел, нима не ти харесва. Кое е най-лошото, което може да ни се случи, освен всички да бъдем сплескани, изпържени или каквото правят там бомбите?

Лизел се огледа, преценявайки лицата. Сетне започна да прави списък на онези, които са най-уплашени.

* * * СПИСЪК НА ПОТЕНЦИАЛНИТЕ ЖЕРТВИ * * *

1. Фрау Холцапфел

2. Господин Фидлер

3. Младият мъж

4. Роза Хуберман

Очите на фрау Холцапфел стояха отворени, без да мигат. Жилавата й фигура беше наведена напред, а устата й бе заела формата на кръг. Хер Фидлер си намираше работа, питайки хората как се чувстват, понякога по няколко пъти. Младият мъж, Ролф Шулц, стоеше самотен в ъгъла. Ръцете му бяха като циментирани в джобовете. Роза се люлееше леко напред-назад.

— Лизел — прошепна тя, — ела тук.

Мама прегърна момичето отзад, затягайки хватката си. После запя песен, но толкова тихо, че Лизел не чуваше почти нищо. Нотите се раждаха с дъха й и умираха на устните й. Стоейки непосредствено до тях, татко оставаше мълчалив и неподвижен. В един момент той сложи топлата си ръка върху хладната главица на Лизел. „Ще го преживееш“, казваше жестът му и това беше така.

От лявата им страна бяха Алекс и Барбара Щайнер с по-малките им деца, Ема и Бетина. Двете момиченца се бяха вкопчили в десния крак на майка си. Най-голямото им момче, Курт, замръзнал в съвършена стойка на Хитлеровата младеж, се взираше напред, държейки ръката на Карин, която беше мъничка дори за своите седем години. Десетгодишната Анна-Мари си играеше с неравната повърхност на циментената стена.

От другата страна на Щайнерови бяха семейство Йенсон и Фификус.

Фификус се въздържаше да си подсвирква.

Брадатият господин Йенсон беше прегърнал здраво жена си, а двете им деца ту заговаряха, ту млъкваха. От време на време се дразнеха едно друго, но тъй или иначе не стигаха до истинско скарване.

След около десетина минути в мазето се възцари някаква неподвижност. Хората бяха като споени един за друг и само прехвърляха тежестта си от единия крак на другия. Мълчанието беше оковано за лицата им. Те се гледаха един друг и чакаха.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №3 * * *

Angst — Страх.

Неприятно, често силно чувство,

причинено от очакването или

съзнаването на опасност.

Сродни думи: ужас, боязън,

паника, уплаха, тревога.

Говореше се, че в други скривалища хората пеели Deutschland uber Alles или пък спорели помежду си в спарения въздух на подземните помещения. В мазето на семейство Фидлер нямаше такива неща. Тук имаше само страх, предчувствие за опасност и мъртвата песен на картонените устни на Роза Хуберман.

Малко преди сирените да обявят края на опасността Алекс Щайнер — човекът с неподвижно дървено лице — издърпа нежно децата от краката на съпругата си. Сетне се протегна и улови свободната ръка на сина си. Курт, с все същия стоически зареян поглед, стисна леко ръката на сестра си. Скоро всеки в мазето държеше ръката на другия и групата германци образува нещо като тромав кръг. Студените ръце се топяха в топлите, а в някои случаи хората усещаха пулса на човека до себе си през пластовете бледа настръхнала кожа. Някои затвориха очи в очакване на последния си час или таейки надежда, че знакът за края на нападението най-сетне ще дойде.

Заслужаваха ли нещо по-добро тези хора?

Колко от тях бяха преследвали други под строгия поглед на Хитлер, повтаряйки неговите изречения, неговите параграфи, неговия магнум опус? Беше ли отговорна Роза Хуберман? Жената, която укриваше евреин? Или Ханс? Заслужаваха ли всички те да умрат?

Децата?

Отговорът на всеки един от тези въпроси ме интересува живо, макар да не мога да позволя да ме отклонят от пътя ми. Знам, че всеки един от тези хора щеше да ме почувства тази нощ, с изключение на най-малките деца. Аз бях внушението. Аз бях съветът, моите въображаеми стъпки влизаха в кухнята и тръгваха надолу по коридора.

Както често става с хората, когато чета за тях в редовете на крадеца на книги, аз ги жалех, макар и не толкова колкото онези, които загребвах с ръка от различни лагери по онова време. Германците в мазетата бяха наистина окаяни, но те поне имаха шанс. Това мазе не беше къпалня. Те не бяха изпратени там, за да си вземат душ. За тези хора животът беше постижим.

Минутите се просмукваха в неравния кръг.

Лизел държеше ръката на Руди и на мама.

Само една мисъл я натъжаваше.

Макс.

Как щеше да оцелее той, ако бомбите пристигнеха на улица „Химел“?

Тя завъртя глава, изучавайки мазето на семейство Фидлер. То беше много по-масивно и значително по-дълбоко от това на улица „Химел“ №33.

Лизел попита мислено баща си: И ти ли мислиш за него?

Не зная дали беше чул немия въпрос или не, но той кимна бързо на момичето. Няколко минути по-късно трите сирени оповестиха временното примирие.

Хората на улица „Химел“ №45 въздъхнаха с облекчение.

Някои затвориха очи и сетне ги отвориха отново.

Едни ръце подадоха цигари на други.

Когато една от тях се озова в устните на Руди Щайнер, тя беше дръпната от ръката на баща му.

— Ти не, Джеси Оуенс.

Децата прегръщаха родителите си и трябваше да минат много минути преди всички да разберат, че са живи, и че ще бъдат живи. Едва тогава те поеха нагоре по стълбите към кухнята на семейство Фидлер.

Навън имаше процесия от хора, които мълчаливо се разотиваха по домовете си. Много от тях поглеждаха нагоре и благодаряха на Бог за живота си.

Когато семейство Хуберман се прибра у дома, те тръгнаха право към мазето, но Макс като че ли не беше там. Малката оранжева лампа светеше в мрака, но от него нямаше нито знак, нито звук.

— Макс?

— Изчезнал е!

— Макс, тук ли си?

 

 

— Тук съм.

 

 

В началото те си помислиха, че думите са дошли иззад кутиите с боя и платната, но Лизел първа го видя пред тях. Измъченото му лице беше маскирано сред бояджийските материали и парцали. Той седеше там със замаяни очи и сковани устни.

Когато се приближиха към него, Макс заговори отново.

— Не можах да се въздържа — рече той.

Роза беше тази, която реагира. Тя се наведе напред, за да го погледне в очите.

— За какво говориш, Макс?

— Аз… — Той сви рамене. — Когато всичко утихна, аз се качих горе и пердето във всекидневната не беше дръпнато до края, оставяйки съвсем малка пролука… Аз надникнах навън. Само за няколко секунди. — Той не бе виждал външния свят двайсет и четири месеца.

Нямаше гняв или упреци.

Заговори татко:

— Как ти се стори?

Макс вдигна глава, на лицето му се четеше горест и удивление.

— Имаше звезди — каза той. — Те изгориха очите ми.

 

 

Бяха четирима.

Двама от тях прави, другите двама седнали.

Всеки от тях бе преживял нещо важно тази нощ.

Това място беше истинското мазе. То беше истинският страх. Макс стана и тръгна към укритието си зад бояджийските платна и кутиите с боя. Той им пожела лека нощ, но не му беше писано да прекара тази нощ под стълбите. С разрешението на мама, Лизел остана с него до сутринта, четейки „Песен в мрака“, докато той рисуваше и драскаше в скицника си.

От прозореца на улица „Химел“, написа Макс, звездите запалиха очите ми.