Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (62)

Трилогията

Докато Лизел работеше, Руди тичаше.

Той правеше обиколки на игрището „Хуберт“, тичаше около квартала и се надбягваше почти с всеки от дъното на улица „Химел“ до магазина на фрау Дилер, давайки различни преднини на съперниците си.

В редките случаи, когато Лизел помагаше на мама в кухнята, Роза понякога поглеждаше през прозореца и казваше:

— Какви ги върши този малък Saukerl? И защо е необходимо да тича през цялото време.

Лизел пък се приближаваше до прозореца и отбелязваше.

— Този път поне не се е наплескал в черно.

— Е, това все пак е нещо, нали?

* * * МОТИВИТЕ НА РУДИ * * *

В средата на август щеше да има

карнавал на Хитлеровата младеж

и Руди смяташе да спечели

в четири дисциплини: бягането на 1500 м,

на 400 м, на 200 м и разбира се — на 100 м.

Той харесваше новите си водачи от

Хитлеровата младеж, искаше да ги изненада приятно,

а и възнамеряваше да покаже на стария си

приятел Франц Дойчер едно-друго.

* * *

— Четири златни медала — каза той на Лизел един следобед, докато тя тичаше с него на спортната площадка „Хуберт“. — Също като Джеси Оуенс през 36-та година.

— Нали не си все така обсебен от него?

Краката на Руди се римуваха с дишането му.

— Не, не съм, но ако успея, би било хубаво, нали? По този начин ще натрия носовете на всички тези негодници, които казваха, че съм луд. Тогава те ще разберат, че не съм бил чак толкова глупав.

— Но можеш ли наистина да победиш и в четирите дисциплини?

Те забавиха скоростта си и спряха в края на пистата, а Руди сложи ръце върху бедрата си.

— Ще се наложи.

 

 

Той тренира в продължение на шест седмици и когато денят на карнавала дойде в средата на август, небето беше залято от слънчева светлина без нито едно облаче. Тревата гъмжеше от хитлерови младежи, родители и командири в кафяви ризи. Руди Щайнер беше във върхова форма.

— Виж — каза той, сочейки с ръка. — Онзи там е Дойчер.

Сред тълпите от народ русокосото въплъщение на Хитлеровата младеж даваше указания на двама от членовете на отряда си. Те кимаха с глави и се разгряваха. Единият от тях заслони очите си от слънцето в някакво подобие на салют.

— Искаш ли да му кажеш „здрасти“? — попита Лизел.

— Не, благодаря. Ще направя това по-късно.

Когато спечеля.

Думите не бяха изречени, но те определено бяха някъде там между сините очи на Руди и ръкомаханията на Дойчер.

 

 

Започна задължителният марш около игрището.

Химнът.

Хайл Хитлер!

Едва тогава можеха да започнат.

* * *

Когато връстниците на Руди бяха призовани за надбягването от 1500 м., Лизел му пожела късмет по един традиционно германски начин:

— Hals und Beinbruch, Saukerl.

Тя му каза да си счупи врата и краката.

 

 

Момчетата се събраха в далечния край на кръглата спортна площадка. Някои се разтягаха, други се концентрираха, а трети бяха там, просто защото се налагаше.

До Лизел седеше майката на Руди, Барбара, с най-малките си деца.

— Виждате ли някъде Руди? — попита ги тя.

— Той е крайният вляво — отговори едно от тях.

Барбара Щайнер беше мила жена, чиято коса винаги изглеждаше току-що вчесана.

— Къде? — попита едно от момичетата. Може би Бетина, която беше най-малката. — Аз никъде не го виждам.

— Онзи последният. Не, не там. Там.

Те все още бяха заети с разпознаването на брат си, когато стартовият пистолет произведе изстрел и облаче дим. Малките Щайнеровци се втурнаха към оградата.

При първата обиколка се откъсна група от седем момчета. При втората останаха петима, а при следващата четирима. Руди беше на четвърта позиция при всяка от обиколките без последната. Един мъж вдясно отбеляза, че момчето, което беше второ след водача, има най-добри шансове. То беше най-високо от всички.

— Само почакай малко — каза той на озадачената си съпруга. — Ще видиш как ще се откъсне при последните двеста метра. — Мъжът грешеше.

Служебно лице с кафява риза и огромни размери съобщи на бегачите, че остава още една обиколка. То очевидно не страдаше от лишенията на купонната система. В този момент от водещата група напред се откъсна не второто момче, а четвъртото. А до финиша оставаха още двеста метра.

Руди тичаше.

Не погледна назад в нито един момент.

Той удължи преднината си като еластично въже, докато накрая всяка мисъл, че може да спечели някой друг трябваше да бъде изоставена. Руди летеше гордо по пистата, докато тримата бегачи зад него се бореха за трохите. По време на финалната права не виждаше нищо друго освен руси коси и пространство и когато пресече финиша, той не спря. Не вдигна ръка. Дори не се наведе напред с облекчение. Той просто пробяга още двайсетина метра и накрая погледна назад през рамо, за да види финала на останалите.

На път към семейството си, Руди се срещна първо с командирите си в Хитлеровата младеж и след това с Франц Дойчер. Те и двамата си кимнаха.

— Щайнер.

— Дойчер.

— Изглежда, че всички онези обиколки, които те карах да правиш, сега се отплатиха, а?

— Така изглежда.

Той нямаше да се усмихне, докато не спечели всичките четири дисциплини.

* * * ЕДНО ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ * * *

Руди беше признат не само за добър ученик.

Той беше и талантлив атлет.

Лизел участва в надбягването на 400 м. Там тя завърши седма и четвърта в предварителното бягане на 200 м. По време на бягането не виждаше нищо друго освен ахилесовите сухожилия и подскачащите опашки на момичетата пред нея. При дългия скок, по-голяма радост й донесе съприкосновението с пясъка, отколкото постигнатата дължина. Нямаше голям успех и при мятането на гюле. Този ден, даде си сметка тя, беше на Руди.

При финала на 400 м. той излезе начело още в самото начало и запази преднината си до края, а при бягането на 200 м. спечели на косъм.

— Май започваш да се уморяваш, а? — попита го Лизел. Беше ранният следобед.

— Разбира се, че не. — Руди дишаше тежко и разтриваше прасците си. — Какви ги говориш, Saumensch? Какво разбираш ти от тези работи?

Когато беше съобщено, че е дошло време за бягането на 100 м, Руди стана бавно на крака и тръгна с останалите момчета към пистата. Лизел го последва.

— Хей, Руди. — Тя го дръпна за ръкава. — Късмет!

— Не съм уморен — каза той.

— Знам.

Руди й намигна.

Всъщност беше уморен.

 

 

При предварителното бягане той нарочно финишира втори и десет минути по-късно, след няколко други състезания, беше оповестен финалът. Две от другите момчета изглеждаха страховити и на Лизел й се беше свил стомахът, че Руди няма да спечели тази дисциплина. Томи Мюлер, който бе завършил предпоследен на предварителното бягане, стоеше с нея до оградата.

— Той ще спечели — информира я Томи.

— Знам.

Не, няма да успее.

Когато финалистите стигнаха стартовата линия, Руди падна на колене и започна да копае дупки за краката си, с които смяташе да подсили старта си. Един плешив мъж с кафява риза бързо се приближи към него и му каза да престане. Лизел видя предупредителния пръст на служебното лице и пръстта, която падна на земята когато Руди изтупа ръцете си.

В секундите преди изстрела, Лизел впи пръсти в телената ограда. Едно от момчетата направи фал старт. Щеше да бъде произведен втори изстрел. Виновникът беше Руди. Служебното лице размени отново с него няколко думи и момчето кимна. Още един фал старт и изхвърчаше от състезанието.

Лизел затаи дъх за втори път, наблюдавайки внимателно ставащото и не можа да повярва на онова, което видя. Още един фал старт, направен от същия лекоатлет. В ума си тя бе сътворила идеалното състезание, при което Руди първоначално изоставаше, но печелеше при последните десет метра. Но вместо това видя как дисквалифицираха приятеля й. Той беше ескортиран встрани от пистата и му беше казано да остане там, сам, докато другите момчета се приготвеха за старта.

Те се наредиха на стартовата линия и секунди по-късно се надбягваха.

Момче с ръждивокестенява коса и голяма крачка спечели най-малко с пет метра преднина.

Руди остана да стои встрани от пистата.

* * *

По-късно, когато денят свърши и слънцето беше взето от улица „Химел“, Лизел седеше с приятеля си на тротоара.

Те говореха за какво ли не — за лицето на Франц Дойчер след надбягването на 1500 м, за това как едно единайсетгодишно момиче изпаднало в истерия, когато си изгубило диска и така нататък.

Преди да се разотидат по домовете си, гласът на Руди се прокрадна към нея и й поднесе истината. Известно време той остана на рамото й и няколко мисли по-късно стигна до ухото й.

* * * ГЛАСЪТ НА РУДИ * * *

„Направих го нарочно.“

Когато признанието беше осмислено, Лизел зададе единствения възможен въпрос.

— Но защо, Руди? Защо го направи?

Той стоеше с ръка на кръста и не отговори.

На лицето му беше изписана многозначителна усмивка, когато повлече бавно крака към вкъщи. Те никога повече не говориха за това.

Впоследствие Лизел често се чудеше какво щеше да й обясни Руди, ако беше настояла да получи отговор. Може би, че три медала са били достатъчни да докаже онова, което е искал да докаже, или че се е страхувал да изгуби последното състезание. Най-накрая единственото обяснение, което тя си позволи да чуе, дойде от един вътрешен детски глас:

— Защото той не е Джеси Оуенс.

Едва когато стана да си ходи, Лизел забеляза трите имитации на златни медали, които бяха до нея на бордюра. Тя почука на вратата на семейство Щайнер и му ги подаде.

— Забрави тези неща.

— Не, не съм. — Той затвори вратата и Лизел отнесе медалите вкъщи. Тя слезе с тях в мазето и разказа на Макс за приятеля си Руди Щайнер.

— Той наистина е глупав — заключи момичето.

— Очевидно — съгласи се Макс, но се съмнявам, че бе успяла да го заблуди.

Сетне и двамата се хванаха на работа, Макс взе скицника си, а Лизел „Приносителят на сънища“. Тя бе към края на романа, в който младият свещеник се бе усъмнил във вярата си след срещата си с една странна елегантна жена.

Когато остави книгата отворена в скута си, Макс я попита кога очаква да я завърши.

— Най-много до няколко дни.

— И след това някоя нова?

Крадецът на книги погледна към тавана на мазето.

— Може би, Макс. — Тя затвори книгата и се облегна назад. — Ако имам късмет.

* * * СЛЕДВАЩАТА КНИГА * * *

Тя не е Речника на Дуден,

както може би очаквате.

Не, речникът идва на края на тази малка трилогия, а това е само втората част. Това е частта, в която Лизел завършва „Приносителят на сънища“ и открадва една история, озаглавена „Песен в мрака“. Както винаги, книгата беше взета от библиотеката на кмета. Единствената разлика беше, че тя отиде там сама. Този път нямаше никакъв Руди.

Тази сутрин небето преливаше от слънце и пенести облаци.

Лизел стоеше в библиотеката на кмета с алчни ръце и устни мълвящи заглавия. Този път тя се чувстваше достатъчно комфортно, за да прокара пръсти по лавиците — кратко повторение на първото й посещение в тази стая. Едновременно с това шепнеше многобройните заглавия, докато вървеше покрай редиците с книги.

„Под черешовото дърво“

„Десетият лейтенант“

Както обикновено много от заглавията я изкушаваха, но след кратък размисъл Лизел спря избора си на „Песен в мрака“, най-вече защото томчето беше зелено и тя не притежаваше книга с този цвят. Вдлъбнатите букви върху корицата бяха бели, а между заглавието и името на автора беше гравирана малка флейта. Тя излезе с нея през прозореца, казвайки пътьом благодаря.

Руди донякъде й липсваше, но по някаква причина тази сутрин крадецът на книги се чувстваше най-добре сам. Сетне Лизел отиде да почете новата си книга на брега на река Ампер, избирайки място, което беше достатъчно далече от импровизираната щабквартира на Виктор Шемел и някогашната банда на Артур Берг. Никой не дойде, никой не я прекъсна и Лизел прочете първите четири кратки глави на „Песен в мрака“. И беше щастлива.

Изпитваше наслада и задоволство.

От добрата кражба.

 

 

Седмица по-късно трилогията на щастието беше завършена.

В последните дни на август пристигна един подарък или по-скоро беше забелязан.

Беше късен следобед. Лизел гледаше как Кристина Мюлер скача на въже на улица „Химел“. Руди Щайнер, яхнал колелото на брат си, спря рязко, при което гумите поднесоха.

— Имаш ли малко време? — попита той.

— За какво? — каза тя, свивайки рамене.

— По-добре ела да видиш сама.

Той й тръсна колелото и отиде да вземе другото от вкъщи. Пред себе си Лизел виждаше как педалите се въртят.

 

 

Стигнаха до Гранде Щрасе, където Руди спря и зачака.

— Е? — попита Лизел. — Какво има?

— Погледни по-отблизо — каза Руди, сочейки с ръка.

Те се приближиха още малко, заемайки по-добра позиция зад един синкав смърч. През бодливите клони на дървото Лизел видя затворения прозорец и след това предмета, които беше облегнат на стъклото.

— Това да не е…?

Руди кимна.

 

 

В продължение на дълги минути те обсъждаха положението и накрая решиха, че трябва да пристъпят към действие. Предметът очевидно беше оставен там нарочно и дори това да беше капан, си струваше да опитат.

Скрита сред ронливите синкави клони, Лизел каза:

— Един крадец на книги би го направил.

Тя остави колелото, огледа улицата и прекоси двора. Сенките на облаците бяха погребани сред тъмната трева. Дали това бяха дупки, в които можеше да пропадне, или ивици допълнителен мрак, където можеше да се прикрие? Във въображението си Лизел видя как се подхлъзва в една от тези дупки и полита към жестоките лапи на самия кмет. Макар тези мисли да не й помагаха, те отвличаха мисълта й и тя стигна при прозореца много по-бързо, отколкото се беше надявала.

Онова, което бе преживяла със „Свирачът“, се повтаряше отново.

Нервите играеха под дланите й.

По ръцете й се стичаха тънки струйки пот.

Когато вдигна глава, Лизел можа да прочете заглавието. „Пълен речник на Дуден“. Тя се обърна към Руди и произнесе думите беззвучно. Това е речник. Той сви рамене и разпери ръце.

Лизел действаше методично, плъзвайки прозореца нагоре и питайки се как ли изглежда всичко това отвътре. Представи си мислено гледката на крадливата си ръка, която се протяга и повдига постепенно прозореца, докато книгата накрая се катурна напред. Тя като че ли се предаде бавно, като падащо дърво.

Още малко!

До този момент бе работила почти безшумно.

Книгата просто се наклони напред и тя я хвана със свободната си ръка. Дори затвори прозореца тихо, обърна се и тръгна обратно през облачните ями.

— Браво — каза Руди, връчвайки й колелото.

— Благодаря.

Те потеглиха към ъгъла на улицата, където изведнъж осъзнаха важността на този ден. Лизел знаеше. Това беше старото познато чувства, че е наблюдавана. Един глас вътре в нея непрестанно повтаряше:

Погледни към прозореца. Погледни към прозореца…

Трябваше да му се подчини.

Желанието да спре беше силно като сърбеж, който настоява за нокът.

Накрая момичето стъпи на земята, извърна глава към къщата на кмета и прозореца на библиотеката и погледна. Да, Лизел допускаше, че това може да се случи, но въпреки това не можа да скрие затаения си потрес, когато зърна съпругата на кмета зад стъклото. Тя беше прозрачна, но си беше там. За това свидетелстваха познатата бухнала коса, тъжните очи, уста и израз на лицето.

Много бавно тя вдигна ръка към крадеца на книги, който я гледаше от улицата. Едно почти статично махване.

В състоянието на шок, в което се намираше, Лизел не каза нищо — нито на Руди, нито на себе си. Тя само събра сили и махна в отговор на съпругата на кмета.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №2 * * *

Verzeihung — Опрощение.

Да спреш да чувстваш гняв,

враждебност или негодувание.

Сродни думи: прошка,

оправдание, милост.

На път за вкъщи, те спряха на моста и разгледаха масивната черна книга. Докато Руди прелистваше страниците, той се натъкна на писмо. Момчето го взе и вдигна бавно глава към крадеца на книги.

— Тук е написано твоето име.

Реката течеше.

Лизел посегна към листа хартия.

* * * ПИСМОТО * * *

Скъпа Лизел,

Знам, че ме намираш за жалка и антипатична (потърси

тази дума в речника, ако не я знаеш), но трябва да ти

кажа, че не съм толкова глупава, че да не видя стъпките

ти в библиотеката. Когато забелязах липсата на първата

книга, си помислих, че съм я сложила някъде другаде по

грешка, но после видях очертанията на нечии стъпки на

пода, там, където падаше повече светлина.

Това откритие ме накара да се усмихна.

Бях доволна, че си взела онова, което по право си беше

твое. Тогава допуснах грешката да си помисля,

че с това всичко ще свърши.

Когато дойде отново, трябваше да ти се ядосам, но не

стана така. Последният път те чух, но реших да не те

притеснявам. Всеки път ти взимаш само по една книга и

ще бъдат необходими хиляда посещения, докато всички

те свършат. Единствената ми надежда е, че един ден ще

почукаш на входната врата и ще влезеш в библиотеката

по по-цивилизован начин.

Още веднъж, съжалявам, че не можем

да държим повече втората ти майка на работа.

И накрая, надявам се този речник да ти бъде полезен,

докато четеш своите откраднати книги.

Искрено твоя,

Илза Херман.

— По-добре да се прибираме вкъщи — предложи Руди, но Лизел не помръдна.

— Можеш ли да почакаш тук десет минути?

— Разбира се.

* * *

Лизел натисна педалите по посока на Гранде Щрасе №8 и скоро се озова на позната територия пред главния вход. Книгата беше останала у Руди, но тя държеше писмото в ръцете си и търкаше пръсти в сгънатия лист, докато стъпалата около нея ставаха все по-тежки. На четири пъти се опита да почука по застрашителната плът на вратата, но не можеше да намери сили да го направи. Най-многото, което можа да постигне, бе да сложи нежно кокалчетата на ръката си върху топлото дърво.

И в този момент отново дойде брат й.

От подножието на стълбището, вече със заздравяло коляно, той каза:

— Хайде, Лизел, почукай.

 

 

След повторното си бягство скоро тя видя далечната фигура на Руди на моста. Вятърът се къпеше в косите й. Краката й плуваха с педалите.

Лизел Мемингер беше престъпник.

Но не защото бе откраднала няколко книги през един отворен прозорец.

Трябваше да почукаш, мислеше си тя, и макар да чувстваше немалка вина, в нея напираше и детски смях.

Докато караше колелото, тя се опита да си каже нещо.

Не заслужаваш да си толкова щастлива, Лизел. Наистина.

Може ли човек да открадне щастие? Или то просто е един друг душевен диаболичен трик?

Лизел пропъди тези свои мисли. Тя пое по моста и напомни на Руди да не забравя книгата.

Те караха към вкъщи ръждясалите си колелета.

Пропътуваха няколко километра, от лятото към есента, и от тихата нощ към шумния дъх на бомбардировките над Мюнхен.