Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (57)

Посетителят

За футбола на улица „Химел“ беше намерена нова топка. Това беше добрата новина. Донякъде тревожна новина беше, че едно подразделение на нацистката партия се бе насочило към тях.

Те напредваха през целия Молкинг, улица по улица, къща по къща, и сега се бяха спрели пред магазина на фрау Дилер да изпушат набързо по цигара, преди да продължат работата си.

В Молкинг имаше няколко бомбени убежища, но след бомбардировката над Кьолн бе решено, че още няколко няма да навредят. Партийното подразделение на нацистката партия инспектираше къщите една след друга, за да прецени чие мазе е подходящо за целта.

Децата гледаха отдалече как от кафявата група активисти се издига дим.

Току-що излязла навън, Лизел тръгна към Руди и Томи. В това време Харалд Моленхауер се опитваше да измъкне топката от живия плет на фрау Холцапфел.

— Какво става там? — попита Лизел.

Руди пъхна ръце в джобовете си.

— Виждаш ли онази команда? — Междувременно той следеше борбата на приятеля си с живия плет. — Проверяват всички къщи и жилищни сгради.

Лизел изведнъж почувства как устата й пресъхва.

— Защо? — попита тя.

— Ама ти май изобщо не си в час. Кажи й Томи.

Томи, обаче, беше смутен:

— Ами… не знам.

— Вие и двамата за нищо не ставате. Трябват им още противовъздушни скривалища.

— Имаш предвид… мазета ли?

— Не, тавани. Разбира се, че имам предвид мазета. Мили боже, ти май наистина загряваш малко бавно, а?

Топката беше върната в игра.

— Руди!

Руди игра с нея, а Лизел остана да стои на мястото си. Как да се върне обратно вкъщи, без това да изглежда твърде подозрително. Димът пред вратата на фрау Дилер вече се разсейваше и малката група мъже започна да се разпръсква. Паниката растеше по онзи ужасяващ начин. В гърлото и устата. Въздухът стана пясък. Мисли, каза си тя. Хайде, Лизел, мисли, мисли.

Руди отбеляза гол.

Далечни гласове го поздравиха.

Мисли, Лизел…

И изведнъж решението дойде.

Това е, но трябваше да направи така, че всичко да изглежда истинско.

 

 

Докато нацистите вървяха надолу по улицата, изписвайки буквите LSR върху някои от вратите, Клаус Бехриг, едно от по-големите момчета получи пас по въздуха.

* * * LSR * * *

Luft Schutz Raum:

Противовъздушно скривалище.

Момчето се обърна с топката, точно когато Лизел пристигна и те се сблъскаха с такава сила, че играта автоматично бе прекъсната. Топката се търкулна настрани и всички играчи се скупчиха около тях. Лизел Мемингер държеше ожуленото си коляно с едната си ръка и главата си с другата. Клаус Бехриг държеше само десния си прасец, правеше гримаси и ругаеше.

— Къде е тя? — фучеше той. — Ще я убия!

Нямаше да има никакви убийства.

Но се случи нещо по-лошо.

Един добронамерен нацист бе видял случилото се и верен на дълга си, се затича към групата деца.

— Какво става тук? — попита той.

— Тази е напълно луда! — Клаус посочи Лизел с ръка, което накара мъжа да й помогне да се изправи. Тютюневият му дъх оформи димна дюна пред лицето й.

— Не мисля, че си в състояние да продължиш играта, моето момиче — каза той. — Къде живееш?

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Наистина. Мога да се оправя и сама. — „Само се махни от мен, махни се от мен“, повтаряше си Лизел.

В този момент се намеси Руди, вечният рицар.

— Аз ще й помогна да стигне до вкъщи — рече той. Не можеше ли просто да си гледа работата от време на време?

— Наистина — каза Лизел. — Не прекъсвай играта си, Руди. Ще се оправя и сама.

— Не, не — каза той непоколебимо. Ах, този инат! — Това ще ми отнеме само минута-две.

Лизел отново трябваше да мисли и отново намери решение. Докато Руди я придържаше, тя още веднъж се строполи на земята, този път по гръб.

— Татко ми — каза момичето. Небето над нея беше безбрежно синьо. Нямаше дори и следа от облак. — Можеш ли да го извикаш, Руди?

— Стой тук. — Сетне Руди завъртя глава надясно и извика. — Томи, нали ще я наглеждаш? Не й позволявай да се движи.

Томи веднага пристъпи към действие.

— Ще я наглеждам, Руди. — Той застана над нея, потрепвайки и опитвайки се да не се усмихва, докато Лизел държеше под око партийния активист.

Половин минута по-късно Ханс Хуберман се приближи спокойно към нея.

— Здравей, татко.

На устните му трепна огорчена усмивка.

— Чудех се кога това ще се случи.

Той я вдигна и й помогна да стигне до вкъщи. Играта продължи, а нацистът вече чукаше на една врата няколко къщи по-надолу. Никой не отвори. В този момент Руди извика отново:

— Имате ли нужда от помощ, хер Хуберман?

— Не, не, продължете си играта, хер Щайнер. — Хер Щайнер. Сигурно вече сте обикнали бащата на Лизел.

 

 

Щом влязоха вътре, Лизел побърза да му съобщи новината. Тя се опита да намери някакъв среден път между мълчанието и отчаянието:

— Татко.

— Не говори.

— Онзи нацист… — прошепна тя. Татко се спря и се пребори с импулса да отвори вратата и да погледне към улицата. — Те проверяват мазетата, за да видят дали стават за убежища.

Ханс Хуберман седна на един стол.

— Умно момиче каза той — и сетне повика Роза.

 

 

Имаха на разположение минута, за да измислят някакъв план. Хаос от мисли.

— Просто ще го преместим в стаята на Лизел — беше предложението на мама. — Под леглото.

— И това решава проблема, така ли? Ами ако им хрумне да огледат и стаите ни?

— Имаш ли по-добър план?

Корекция: те нямаха на разположение минута.

На вратата на улица „Химел“ №3 се чу тежко почукване с юмрук и беше твърде късно да преместват когото и да е.

Гласът.

— Отворете!

Сърцата им забиха учестено в бъркотия от ритми. Лизел се опита да изяде своето. Вкусът на сърце не беше особено приятен.

— Мили боже… — прошепна Роза.

На този ден татко беше човекът, който се издигна на висотата на положението. Той се втурна към мазето и извика предупреждение надолу. Когато се върна, заговори бързо и хладнокръвно:

— Вижте, нямаме никакво време за хитруване. Можем да отвлечем вниманието му по сто начина, но има само едно решение. — Той погледна вратата и обобщи: — Няма да правим нищо.

Това не беше отговорът, който Роза искаше да чуе. Очите й се разшириха.

— Нищо? Да не си полудял?

Чукането се възобнови.

Татко гледаше строго.

— Абсолютно нищо. Дори няма да си направим труда да слезем долу — все едно изобщо не ни е грижа.

Времето забави хода си.

Накрая Роза склони.

Скована от тревога, тя поклати глава и отиде да отвори вратата.

— Лизел. — Гласът на татко режеше като нож. — Просто запази спокойствие, verstehst?

— Да, татко.

Тя се опита да се съсредоточи над кървящия си крак.

 

 

— Аха!

Застанала на вратата, Роза все още питаше каква е целта на това неочаквано посещение, когато благият партиен активист набеляза Лизел.

— Маниакалната футболистка! — Той се усмихна. — Как е коляното? — Трудно е да си представиш жизнерадостен нацист, но този човек определено беше такъв. Той влезе и приклекна, за да огледа раната.

„Дали вече знае? — мислеше си Лизел. — Може ли да усети миризмата на укриващ се евреин?“

Татко дойде от мивката с мокър чист парцал и го изцеди върху коляното на Лизел.

— Щипе ли? — Сребърните му очи бяха любящи и спокойни. Уплахата в тях можеше лесно да бъде сбъркана с безпокойство заради нараненото коляно на дъщеря му.

Роза се провикна от кухнята:

— Нека да я щипе, малко й е. Може би това ще й бъде за урок.

Партийният активист се изправи и се разсмя.

— Не мисля, че това момиче ще научи някакъв урок там, фрау…

— Хуберман. — Картоненото лице се изкриви.

— … фрау Хуберман. Мисля, че другите по-скоро се учат от нея. — Той се усмихна на Лизел. — Говоря за всички онези момчета. Прав ли съм, малка госпожице?

Татко сложи парцала върху ожуленото коляно на Лизел, която трепна и не можа да продума. Вместо нея заговори Ханс, който каза едно тихо „извинявай“ на момичето.

Настъпи неловко мълчание, след което партийният активист си спомни за целта на посещението си.

— Ако нямате нищо против — обясни той, — трябва да огледам мазето ви набързо, за да преценя дали е подходящо за убежище.

Татко докосна за последен път коляното на дъщеря си.

— Ще се сдобиеш с още един хубав белег, Лизел. — Сетне погледна нехайно към мъжа, който стоеше над тях.

— Разбира се. Първата врата вдясно. И моля да ни извините за безпорядъка долу.

— Няма проблем. Не може да е по-лошо от другите мазета, които видях днес… Тази ли?

— Точно тя.

* * * НАЙ-ДЪЛГИТЕ МИНУТИ * * *

В ИСТОРИЯТА НА СЕМЕЙСТВО ХУБЕРМАН

Татко седеше на масата. Роза се молеше в ъгъла,

произнасяйки думите безмълвно. Лизел беше

разнебитена — коляното й, гърдите й, мускулите ма ръцете й.

Съмнявам се дали някой от тях имаше смелостта

да мисли какво щяха да правят, ако мазето им

бъдеше избрано за убежище.

Те чуваха стъпките на нациста долу. Звук от опъване на ролетка. Лизел не можеше да прогони от ума си картината как Макс седи свит в ъгъла под стълбите, притиснал скицника до гърдите си.

Татко стана. Беше му хрумнала още една идея. Той тръгна към коридора и извика:

— Всичко наред ли е там долу?

— Трябва ми още минутка само!

— Бихте ли искали кафе или чай?

— Не, благодаря.

 

 

Когато татко се върна, той нареди на Лизел да си донесе книга, а на Роза да започне да готви. Прецени, че най-лошото, което можеха да направят, е да изглеждат притеснени.

— Е, хайде — каза Ханс високо. — Побързай, Лизел. И не ме е грижа дали коляното те боли. Трябва да завършиш тази книга, както ти каза.

Лизел положи усилие да запази самообладание.

— Да, татко.

Те тръгнаха в различни посоки. Когато Лизел влезе в стаята си, затвори вратата и падна на колене въпреки допълнителната болка от раната. Най-напред тя чу оценката, че мазето е твърде плитко и сетне сбогуванията, едно от които беше изпратено към коридора:

— Довиждане, луда футболистке!

Миг по-късно се опомни и извика в отговор:

— Auf Wiedersehen! Довиждане!

„Приносителят на сънища“ пареше в ръцете й.

 

 

По думите на татко, Роза се беше разтопила до печката в момента, в който партийният активист бе излязъл. Те повикаха Лизел и тръгнаха заедно към мазето, където махнаха добре наредените платна и кутии с боя. Макс Ванденбург седеше под стълбите, стискайки едни ръждясали ножици като нож. Подмишниците му бяха подгизнали и думите падаха от устата му като рани.

— Аз нямаше да ги използвам — каза евреинът тихо. — Аз… — Той притисна ръждивите дръжки към челото си. — Съжалявам, че ви причиних това.