Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (50)

Плаващата книга (част II)

В началото на декември Руди Щайнер най-накрая извоюва победа, макар и не по присъщия за него начин.

Беше студен ден, но много тих. Всеки момент можеше да завали сняг.

След училище Руди и Лизел се отбиха в ателието на Алекс Щайнер и докато вървяха към вкъщи, видяха стария приятел на Руди Франц Дойчер да се появява иззад ъгъла. Лизел, както обикновено през тези дни, носеше „Свирачът“. Приятно й беше да усеща книгата в ръката си. Гладкото й гръбче или може би грубите ръбове на хартията. Всъщност тя го видя първа и го посочи с ръка.

— Виж.

Дойчер вървеше към тях с големи крачки в компанията на друг лидер от Хитлеровата младеж.

Руди се сви вътре в себе си. Опипа все още неоздравялото си око.

— Не и този път. — Той обходи улиците с поглед. — Ако минем покрай църквата, след това ще можем да тръгнем по реката и така да се измъкнем.

Без да каже нито дума, Лизел го последва и те успешно избегнаха мъчителя на Руди, като налетяха директно на друг.

 

 

В началото всичко изглеждаше наред.

Момчетата, които минаваха по моста и пушеха цигари, можеха да бъдат кои ли не, а когато двете групи се разпознаха, беше вече твърде късно да се върнат обратно.

— О, не, видяха ни.

 

 

Виктор Шемел се усмихваше.

И заговори много приятелски. Което можеше да означава само, че е по-опасен от всякога.

— Виж ти, и ако това не е Руди Щайнер и неговата малка курва. — Той ги пресрещна галантно и грабна „Свирачът“ от ръцете на Лизел. — Какво четем?

— Това е между нас — опита се да го вразуми Руди. — Няма нищо общо с нея. Хайде, върни й я.

— „Свирачът“? — Този път той се обърна към Лизел. — Добра ли е?

Лизел се поизкашля преди да заговори.

— Не е лоша. — Но за неин лош късмет се издаде. Очите й бяха тревожни. Тя усети момента, в който Виктор Шемел установи, че книгата й е много скъпа.

— Ето какво ще ти кажа — рече той. — Срещу петдесет марки можеш да си я получиш обратно.

— Петдесет марки! — Това беше Анди Шмайкел. — Хайде, Виктор, можеш да си купиш хиляда книги с толкова пари.

— Да съм те питал нещо?

Анди замълча. Устата му се затвори като затръшната врата. Лизел се опита да блъфира.

— Можеш да я задържиш тогава. Вече съм я чела.

— И какво става накрая?

По дяволите!

Още не беше стигнала дотам.

Тя се поколеба и Виктор веднага разчете реакцията й.

Сега Руди се втурна към него.

— Хайде, Виктор, не й причинявай това. Ти си имаш работа с мен. Ще направя всичко, което поискаш.

В отговор по-голямото момче го блъсна, държейки книгата високо.

— Не, аз ще направя онова, което искам — каза Виктор и тръгна към реката.

Всички го последваха по петите. Подтичвайки. Някои протестираха. Други го насърчаваха.

 

 

Всичко ставаше толкова бързо и естествено. В един момент се чу въпрос, произнесен с подигравателно приятелски тон.

— Кажете ми — рече Виктор. — Кой беше последният олимпийски шампион по хвърляне на диск в Берлин? — Той се обърна с лице към останалите и започна да разгрява ръката си. — Как му беше? По дяволите, на езика ми е. Беше онзи американец, нали. Карпентър или нещо такова…

— Моля те — каза Руди.

Реката шумеше.

Виктор направи завъртането.

Книгата излетя възхитително от ръката му. Отвори се и страниците й запърпориха във въздуха. Сетне изведнъж спря и сякаш беше всмукана от водата. Плесна, когато се удари в повърхността й и после заплува надолу по течението.

Виктор поклати глава.

— Липсваше достатъчно височина. Лошо хвърляне. — Той отново се усмихна. — Но все пак беше достатъчно добро, за да спечеля, а?

Лизел и Руди не изчакаха да чуят смеха му.

Руди в частност вече беше на брега, опитвайки се да зърне книгата.

— Виждаш ли я? — извика Лизел.

Руди тичаше.

 

 

Продължи покрай брега, сочейки й книгата.

— Ето я! — Той вдигна ръка и отново се затича, за да я настигне. Скоро след това съблече палтото си и скочи във водата, газейки към средата на реката.

Лизел, която забави крачка, виждаше болката му при всяка следваща стъпка. Мъчителният студ.

Тя видя книгата да се носи покрай него, но той успя да я хване. Ръката му се протегна и сграбчи онова, което сега беше прогизнал къс от картон и хартия. „Свирачът“! — извика момчето. Това беше единствената книга, която плаваше този ден по река Ампер, но въпреки това то почувства нужда да разгласи този факт. Друг интересен факт е, че Руди не се опита да излезе от убийствено ледената вода, веднага щом улови книгата. Вместо това остана там още около минута. Той никога не обясни на Лизел защо направи това, но според мен тя знаеше, че причината има двояк характер.

* * * ЗАМРЪЗНАЛИТЕ МОТИВИ * * *

НА РУДИ ЩАЙНЕР

1. След месеци на провали, това беше първият му

шанс да се порадва на някаква победа.

2. Подобна проява на самоотверженост беше

добър повод да поиска от Лизел обичайната услуга.

Как би могла да му откаже?

— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch?

Руди остана до кръста във водата още няколко секунди, преди да се покатери на брега и да й подаде книгата. Панталоните му бяха залепнали за краката му и той не спря да върви, когато излезе от водата. Откровено казано, мисля, че беше уплашен. Руди Щайнер се страхуваше от целувката на крадеца на книги. Може би защото толкова дълго бе копнял за нея. Може би защото толкова невероятно много я обичаше. Толкова много, че никога повече нямаше да поиска устните й и щеше да отиде в гроба без тях.