Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (44)

Комарджиите

(ЗАР СЪС СЕДЕМ СТРАНИ)

Аз, разбира се, съм лоша. Развалям края не само на цялата книга, но и на тази конкретна нишка от нея. Дадох ви две събития предварително, защото нямам никакъв интерес към скалъпените мистерии. Мистериите ме отегчават. Намирам ги за досадни. Аз знам какво се случва, както и вие. Всъщност интригата е онова, което ме провокира, озадачава, интересува и изумява.

Има много неща, които да бъдат премислени.

Има голяма история за разказване.

Определено има и една книга, озаглавена „Свирачът“, която наистина трябва да обсъдим и да установим как точно се е озовала във водите на река Ампер преди Коледата на 1941 г. Трябва първо да изясним всички тези неща, не мислите ли?

 

 

Решено, тогава.

Така и ще направим.

 

 

Всичко започна с игра на комар. Търкулваш зара, криейки евреин, и това е начинът, по който живееш. Така изглеждат нещата.

Средата на април 1941 г. — Подстригването

Животът, поне на пръв поглед, като че ли отново започна да си върви нормално.

Ханс и Роза Хуберман спореха във всекидневната, макар и много по-сдържано от обикновено. Както винаги, Лизел беше страничен наблюдател.

Спорът беше започнал предишната вечер в мазето, където Ханс и Макс седяха сред кутии с боя, думи и бояджийски платна. Макс попита дали Роза би могла да му подстриже косата.

— Влиза ми в очите — каза той, на което Ханс отговори:

— Ще видя какво мога да направя.

Сега Роза тършуваше в чекмеджетата, тикайки думите си заедно с останалите вехтории в ръцете на татко.

— Къде са тези проклети ножици?

— Не са ли в най-долното чекмедже?

— Вече гледах там.

— Може да не си ги видяла.

— Да ти приличам на сляпа? — Тя вдигна глава и нададе рев: — Лизел?

— Тук съм.

Ханс се дръпна назад.

— По дяволите, жено, ще ме оглушиш така.

— Тихо, Saukerl. — Роза продължи да рови и сетне се обърна към момичето. — Лизел, къде са ножиците? — Но Лизел също не знаеше. — Saumensch, от теб няма никаква полза тук!

— Остави я на мира.

Жената с жилавата коса и мъжът със сребърните очи продължиха да си разменят още думи, докато накрая Роза затръшна чекмеджето и заяви:

— Тъй и тъй щях да направя много грешки върху главата му.

— Грешки? — Татко имаше вид на човек, на когото сам му се иска да оскубе косата си, но гласът му дойде като едва доловим шепот: — И кой по дяволите ще го види?

Той понечи да заговори пак, но беше спрян от пернатата поява на Макс Ванденбург, който стоеше учтиво смутен на вратата. Той си носеше свои ножици и пристъпи напред, но не ги подаде на Ханс или Роза, а на дванайсетгодишното момиче. Тя беше най-безопасният вариант. Устата му потрепна леко, преди да заговори:

— Ти би ли го направила?

Лизел взе ножиците и ги отвори. На някои места бяха ръждясали, а другаде лъскави. Момичето погледна към татко и когато той й кимна, то тръгна след Макс надолу към мазето.

Евреинът седна на една кутия от боя. Върху раменете му беше сложено парче от бояджийско платно.

— Можеш да правиш колкото искаш грешки — каза й той.

Татко се настани на стълбите.

Лизел хвана първите няколко кичура от косата на Макс Ванденбург.

Докато режеше перушинестите му снопове, тя слушаше с интерес звука на ножиците. Не звука от самото рязане, а скърцането на метала, който се врязваше в кичурите.

Когато работата беше свършена, малко набързо на места, другаде малко накриво, тя се качи горе, носейки косата в ръцете си, и я пусна в печката. Драсна клечка кибрит и остана загледана как кичурите коса се сбръчкват и стопяват, оранжеви и червени.

Малко по-късно Макс отново беше на вратата, този път пред стълбите към мазето.

— Благодаря ти, Лизел. — Гласът му беше висок и дрезгав и в него прозвуча скрита усмивка.

Едва изрекъл това, той изчезна отново в земята.

Началото на май — Вестникът

— Има евреин в мазето ми.

— Има евреин в мазето ми.

 

 

Докато седеше на пода в пълната с книги стая на кмета, Лизел чу тези думи. До нея имаше торба с пране, а призрачната фигура на съпругата на кмета седеше прегърбена и посърнала на писалището. С книгата в скута си, Лизел четеше „Свирачът“, страница двайсет и втора и двайсет и трета. Тя вдигна глава. Представи си как отмества нежно пухкавата коса и прошепва в ухото на жената.

— Има евреин в мазето ми.

Докато книгата потрепваше в скута й, тайната седеше в устата й. Беше се настанила удобно. С кръстосани крака.

— Трябва да си тръгвам. — Този път думите бяха изречени наистина. Ръцете й трепереха. Въпреки далечната ивица слънчева светлина, от отворения прозорец подухваше тих вятър, примесен с дъжд, който се сипеше като стърготини.

Когато Лизел остави книгата на мястото й, столът на жената изскърца върху пода и тя се приближи. Винаги правеше така накрая. Нежните пръстени от тъжни бръчки за миг ставаха още по-дълбоки, когато протегнеше ръка, за да вземе книгата.

Тя я предложи на момичето.

Лизел се отдръпна.

— Не — каза тя, — благодаря. Имам достатъчно книги вкъщи. Може би друг път. Чета нещо друго сега с татко. Нали знаете, книгата, която откраднах от огъня онази вечер.

Жената на кмета кимна. Едно нещо беше сигурно за Лизел Мемингер и то е, че кражбите й не бяха безразборни. Тя крадеше книги само тогава, когато смяташе, че са й необходими. Засега имаше достатъчно. Беше прочела „Хора от кал“ вече четири пъти и в момента се радваше на подновеното си познанство със „Свитите рамене“. Освен това всяка вечер преди лягане тя отваряше полезния наръчник на гробокопача. Дълбоко погребана в него беше книгата „Надвесеният човек“. Лизел изговаряше думите без звук и докосваше птиците. Обръщаше бавно шумните страници.

— Довиждане, фрау Херман.

Лизел излезе от библиотеката, тръгна по дъсчения под на коридора и отвори чудовищната врата. Както правеше обикновено, тя се спря на стълбите и се загледа в Молкинг, който беше под нея. Градът този следобед беше покрит с жълтеникава мъгла, която галеше покривите, сякаш бяха домашни любимци, и изпълваше улиците като в баня.

Когато тръгна по Мюнхен Щрасе, Крадецът на книги се отдръпваше от пътя на мъжете и жените, които вървяха по улицата с чадъри — момиче с дъждобран, което без никакъв срам кривваше ту към една, ту към друга боклукчийска кофа. Като часовников механизъм.

— Ето!

Тържествувайки, тя вдигна глава към бакърените облаци, преди да протегне ръка и да вземе осакатения вестник. Макар върху първата и последната страница да се бяха стекли черни сълзи от мастило, Лизел го сгъна старателно на две и го мушна под мишницата си. Така беше всеки четвъртък през последните няколко месеца.

Четвъртък сега беше единственият ден за доставка на Лизел Мемингер и той обикновено й носеше някакъв дивидент. Тя никога не успяваше да стаи победното си чувство, когато се натъкнеше на брой на „Молкинг Експрес“ или някое друго издание. Когато намереше вестник, денят беше добър. Когато попаднеше на вестник с нерешена кръстословица, денят беше страхотен. В такива случаи Лизел се прибираше у дома, затваряше вратата след себе си и го занасяше долу на Макс Ванденбург.

— Кръстословица? — казваше той.

— При това нерешена.

— Чудесно.

Евреинът се усмихваше, приемаше подаръка и се надвесваше над него под ограничената светлина в мазето. Често Лизел го наблюдаваше как чете вестника съсредоточено, решава кръстословицата и сетне го препрочита отново, от първата до последната страница.

Когато времето се затопли. Макс престана да се качва горе. През деня оставяха вратата на мазето отворена, за да позволят на малкото дневна светлина в коридора да стигне до него. Не можеше да се каже точно, че самият коридор се къпеше в слънчева светлина, но в определени ситуации човек взима каквото може. Малкото светлина беше по-добра от никаква и освен това трябваше да бъдат пестеливи. Все още нямаше недостиг на газ, но най-добре беше да сведат употребата й до минимум.

Лизел обикновено сядаше на бояджийските платна. И четеше, докато Макс решаваше кръстословицата. Те седяха на няколко метра един от друг, разговаряха рядко и се чуваше само звука от прелистването на страници. Тя често оставяше книгите си на Макс да ги чете и той, докато беше на училище. Докато Ханс Хуберман и Ерик Ванденбург по същество бяха сближени от музиката, Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи.

— Здравей, Макс.

— Здравей, Лизел.

Те седяха и четяха.

 

 

Понякога тя го гледаше. Възприемаше го като картина на бледата концентрация. Светло бежова кожа. Блатиста вода в очите. И дишаше като беглец. Отчаяно и при все това беззвучно. Само гърдите му издаваха, че е жив.

Все по-често Лизел затваряше очи и молеше Макс да я изпитва за думите, които бъркаше. Ругаеше, когато ги сгрешеше повторно. Сетне ставаше и ги рисуваше върху стената, понякога по дузина пъти. Заедно, Макс Ванденбург и Лизел Мемингер, вдишваха миризмата на изпаренията от боя и цимент.

— Довиждане, Макс.

— Довиждане, Лизел.

Докато лежеше в леглото, тя си го представяше, долу в мазето. В среднощните й видения момичето винаги го виждаше напълно облечен и обут, в случай че отново му се наложи да бяга. Той даже спеше с едно отворено око.

Средата на май — Синоптикът

Лизел отвори вратата и устата си едновременно.

На улица „Химел“ нейният отбор бе смазал този на Руди с резултат 6:1 и тя тържествуващо влетя в кухнята, за да кажа на мама и татко за гола, който бе отбелязала. Сетне се втурна надолу към мазето, за да опише всичко на Макс, който остави вестника си и ту слушаше внимателно, ту се смееше с момичето.

Когато историята за гола свърши, настъпи няколкоминутно мълчание, докато накрая Макс бавно вдигна глава.

— Ще направиш ли нещо за мен, Лизел?

Все още развълнувана заради триумфа си, тя скочи от платната. Не каза нищо, но движенията й ясно подсказаха, че е готова да изпълни онова, за което ще я помоли.

— Ти ми разказа всичко — поде евреинът, — но аз дори не знам какъв е денят там навън. Не знам дали е греело слънце, когато си отбелязала гола или небето е било покрито от облаци. — Той зарови пръсти в късо подстриганата си коса, а блатистите му очи молеха за най-простото от всички неща. — Можеш ли да се качиш горе и да ми кажеш какво е времето?

Лизел, разбира се, се завтече нагоре по стълбите. Спря се на няколко крачки от вратата с петна от плюнки и се завъртя на място, оглеждайки небето.

Когато се върна в мазето, му разказа:

— Небето е синьо днес, Макс, и има един голям дълъг облак, който се е разтегнал като въже. В единия му край слънцето е като жълта дупка…

Макс знаеше, че само едно дете може да направи такъв синоптичен доклад. На стената той нарисува дълго плетено въже с капещо слънце в единия му край, което създаваше впечатлението, че можеш да се гмурнеш в него. Върху разтегления облак изобрази едно момиче и един съсухрен евреин — те вървяха с разперени ръце към капещото слънце. Под картината написа следното изречение.

* * * ДУМИТЕ, КОИТО МАКС ВАНДЕНБУРГ * * *

НАПИСА ВЪРХУ СТЕНАТА

Беше понеделник и те вървяха

по въже към слънцето.

Краят на май — Боксьорът

За Макс Ванденбург имаше хладен цимент и много време, което да прекара на него.

Минутите бяха жестоки.

Часовете бяха изтощителни.

През цялото време, докато беше буден, над него стоеше ръката на времето и не се колебаеше да го изтезава. Тя тържествуваше, стягаше се около него и го оставяше да живее. Колко много злост може да има в това да оставиш някого да живее.

Поне веднъж на ден Ханс Хуберман слизаше в мазето за кратък разговор. Роза понякога донасяше някоя излишна кора хляб. Но едва когато Лизел дойде долу, Макс почувства да се връща интересът му към живота. В началото той се опитваше да бъде сдържан, но с всеки следващ ден ставаше все по-трудно, защото момичето се появяваше с нов синоптичен доклад за чисто синьо небе, картонени облаци или слънце, което си е направило дупка в тях, сякаш Бог беше седнал горе след обилен обяд.

Когато беше сам, у него надделяваше усещането, че изчезва. Всичките му дрехи бяха сиви — от панталоните, през вълнения пуловер, до сакото, което се стичаше по него като вода. Той често проверяваше дали кожата му не се бели, защото му се струваше, че се топи и чезне.

Онова, от което се нуждаеше, бяха нови проекти. Първо се зае с упражненията. Започна с лицеви опори, лягаше по корем на хладния под на мазето и се набираше. Имаше чувството, че ръцете му се чупят при лактите и си представяше, че сърцето му изпада от него и тупва патетично на земята. Като момче в Щутгарт можеше да прави по петдесет лицеви опори наведнъж. Сега, когато беше на двайсет и четири години и може би 7–8 килограма под обичайното си тегло, успяваше да направи едва десет. След седмица вече правеше по три серии от шестнайсет лицеви опори и двайсет и две коремни преси. След като свършеше, седеше облегнат с гръб о стената сред своите приятели — кутиите за боя, усещайки пулса в зъбите си. На пипане мускулите му бяха като торта.

Понякога се питаше дали в тези упражнения има някакъв смисъл. А в други случаи, когато ударите на сърцето му се успокояха и тялото му отново можеше да му служи, той угасяше лампата и стоеше на тъмно в мазето.

Беше на двайсет и четири, но все още можеше да фантазира.

— В синия ъгъл — коментираше той тихо — е световният шампион, арийският шедьовър — фюрерът. — Сетне се обръщаше на другата страна и продължаваше: — А в червения ъгъл е претендентът за шампионската титла, евреинът с мише лице — Макс Ванденбург.

Около него всичко се материализираше.

Бяла светлина се спускаше над боксовия ринг, а тълпата стоеше на крака и жужеше — магическият звук на много хора, които говорят едновременно. Как беше възможно всички тези хора да имат да кажат толкова много по едно и също време? Рингът беше съвършен. Перфектен под, чудесни въжета. Дори отделните им нишки бяха безупречни и блестяха под напрегнатата бяла светлина. В помещението миришеше на цигари и бира.

Адолф Хитлер стоеше по диагонал в ъгъла заедно със своя антураж. Краката му стърчаха изпод червено-белия му халат, върху чийто гръб беше прогорена черна свастика. Мустакът бе неразделна част от лицето му. Неговият треньор Гьобелс му шепнеше нещо в ухото. Фюрерът подскачаше от крак на крак и се усмихваше. Усмивката му стана още по-широка, когато говорителят започна да изброява многобройните му постижения, които бяха гръмогласно аплодирани от възторжената тълпа.

— Непобедим! — обяви ръководителят на мача. — Нанесъл поражения на много евреи и на всяка друга заплаха над германския идеал! Хер фюрер — заключи той, — ние те поздравяваме! — Тълпата полудя.

След това ръководителят на мача се обърна към Макс, който стоеше сам в претендентския ъгъл. Без халат. Без треньорски екип. Само един самотен млад евреин с мръсен дъх, голи гърди и уморени ръце и крака. Гащетата му естествено бяха сиви. Той също подскачаше от крак на крак, но едва-едва, за да пести силите си.

— Претендентът! — каза напевно ръководителят на мача. — Който е… — тук последва ефектна пауза. — … с еврейска кръв! — Тълпата нададе вой, подобна на войнство от вампири. — Той тежи…

Оттук нататък не се чу нищо повече. Всичко потъна във виковете от скамейките и Макс видя как противникът му свали халата си и тръгна към средата на ринга, за да чуе правилата и да се ръкуват.

— Guten Tag, хер Хитлер. — Макс кимна, но фюрерът само му показа жълтите си зъби и сетне ги скри зад устните си.

— Господа — поде един плещест рефер с черни панталони, синя риза и папийонка на гърлото. — Преди всичко искам добър чист мач. — След това той се обърна само към фюрера. — Освен, разбира се, ако вие, хер Хитлер, започнете да губите. Ако това се случи, аз с готовност ще си затворя очите за всякакъв тип безскрупулна тактика, която решите да използвате, за да направите на кайма това вонящо парче еврейско месо на ринга. — Сетне реферът кимна любезно. — Ясно ли е?

Едва тогава фюрерът произнесе първите си думи:

— Кристално ясно.

Към Макс реферът отправи предупреждение:

— Що се отнася до теб, еврейче, бъди много внимателен. Наистина много, много внимателен. — След това двамата състезатели бяха отпратени към ъглите си.

Последва кратко затишие.

Гонгът.

Първи към средата на ринга тръгна фюрерът. Тромав и кокалест, той преследваше Макс, нанасяйки му тежки удари в лицето. Тълпата трептеше, гонгът все още ехтеше в ушите й и доволните усмивки ограждаха въжетата. От устата на Хитлер излизаше мъглив дъх, докато ръцете му летяха към лицето на Макс, намирайки на няколко пъти устните, носа и брадичката му. А самият Макс все още не се осмеляваше да излезе от ъгъла си. За да направи пердаха по-поносим, той вдигна ръце пред лицето си, но тогава фюрерът започна да му нанася удари в ребрата, бъбреците и белите му дробове. О, очите, очите на фюрера. Те бяха толкова възхитително кафяви — като очите на евреин — и толкова решителни, че дори Макс за момент замръзна като хипнотизиран, когато ги зърна сред мъглявината на вършеещите ръкавици.

Имаше само един рунд, който траеше часове, и в общи линии нищо не се променяше.

Фюрерът налагаше до забрава еврейския боксов чувал.

Еврейска кръв пръскаше навсякъде.

Облаци от червен дъжд върху бялото небе на тепиха в краката им.

Накрая коленете на Макс се подгънаха, скулите му простенаха безмълвно и възторженото лице на фюрера започна да се смалява и да се смалява, докато най-сетне евреинът се строполи на пода — изтощен, победен и съкрушен.

Най-напред се чу рев.

Сетне настъпи тишина.

Реферът броеше. Той имаше златен зъб и снопчета буйни косми в носа си.

Сетне Макс Ванденбург, евреинът, стъпи на краката си и бавно се изправи. Гласът му потрепери, изричайки подкана:

— Хайде, mein fuhrer.

И когато Адолф Хитлер отново тръгна към еврейския си противник, Макс пристъпи встрани и го приклещи в ъгъла. Нанесе му седем удара, като всеки път се целеше в едно-единствено нещо.

Мустакът му.

При седмия удар пропусна. Той бе поет от брадичката на фюрера. Изведнъж Хитлер се блъсна във въжетата, сгъна се напред и падна на колене. Този път нямаше броене. Реферът се дръпна в ъгъла. Публиката се отпусна на седалките и се върна към бирата си. Все така на колене, фюрерът провери дали има кръв по себе си и оправи косата си, отдясно наляво. Когато се изпрани отново на крака за огромно одобрение на многохилядната тълпа, той пристъпи напред и направи нещо много странно. Обърна се с гръб към евреина и свали ръкавиците си.

Тълпата беше шокирана.

— Той се предава — прошепна някой, но секунди по-късно Адолф Хитлер се спря пред въжетата и се обърна към арената.

— Мои германски сънародници — извика той, — тук тази вечер вие станахте свидетели на нещо важно, нали така? — С голи гърди и победа в очите Адолф Хитлер посочи Макс. — Вие виждате, че ние сме изправени пред нещо много по-зловещо и по-могъщо, отколкото сме си мислели. Съгласни ли сте с мен?

— Да, mein fuhrer! — отговориха те.

— Видяхте, че този враг тук е намерил своите средства — своите подли средства — да пробие нашата броня. Видяхте, че аз не мога да се опълча сам срещу него. — Думите на фюрера бяха видими и се сипеха от устата му като скъпоценни камъни. — Погледнете го! Хубаво го погледнете. — Те го направиха. Впериха погледи в окървавения Макс Ванденбург. — Докато говорим, той крои своите подмолни планове как да завладее квартала ви. Нанася се в съседната къща. Идва със семейството си, което се размножава като зайци, и се кани да ви завладее. — Той… — за момент Хитлер се вгледа в евреина с отвращение. — Той скоро ще ви притежава и вече няма да стои пред щанда на бакалията ви, а ще си седи удобно в дъното и ще си пуши лулата. Преди да разберете как е станало, вие ще работите за него за минимална надница, а той ще ходи с мъка заради натежалите си джобове. Нима просто ще останете там и ще позволите това да се случи? Нима ще постъпите като вашите водачи от миналото, които допуснаха земята ви да бъде раздадена и страната ви разпродадена срещу няколко жалки подписа? Нима ще продължите да гледате оттам безсилни? Или вместо това… — в този момент той се изкачи едно стъпало по-високо — ще се качите тук на ринга при мен?

Макс потръпна. Ужасът пулсираше в стомаха му.

Адолф го довърши.

— Ще се качите ли тук, за да съкрушим врага си заедно?

В мазето на улица „Химел“ №33 Макс Ванденбург почувства юмруците на цяла една нация. Един по един те се качваха на ринга и го налагаха. Накараха го да кърви. Накараха го да страда. Милиони хора — докато накрая успя да се изправи на крака за един последен път.

Макс гледаше как следващият човек минава между въжетата. Това беше момиче и докато пресичаше бавно ринга той видя на лявата й буза една сълза. В дясната й ръка имаше вестник.

— Кръстословицата… не е решена — каза тя тихо и му го подаде.

Мрак.

Сега нямаше нищо друго освен мрак.

Само мазето. И евреинът.

Няколко нощи по-късно — Новият сън

Беше следобед. Лизел слезе по стълбите в мазето. В това време Макс правеше лицеви опори.

Тя го наблюдаваше отстрани, после се приближи. Когато я забеляза, той се изправи и облегна гръб на стената.

— Споменах ли ти — каза Макс, — че напоследък сънувам нов сън?

Лизел се наведе леко напред, за да види лицето му.

— Но го сънувам, докато съм буден. — Той махна с ръка към лишената от блясък газова лампа. — Понякога угасям светлината. И след това стоя тук и чакам.

— Чакаш какво?

— Не какво, а кого — поправи я Макс.

Няколко секунди Лизел не каза нищо. Това беше един от онези разговори, при които между отделните реплики трябваше да изтече известно време.

— Кого чакаш?

Макс не помръдна.

— Фюрера. — Тонът му беше съвсем делови. — Затова и тренирам.

— За лицевите опори ли говориш?

— Точно за тях. — Макс тръгна към бетонното стълбище. — Всяка мощ чакам в тъмното и фюрерът слиза по тези стълби. Тръгва към мен и сетне двамата с него се бием с часове.

Сега Лизел се беше изправила.

— И кой побеждава? — попита тя.

Първо Макс си мислеше да отговори „никой“, но сетне забеляза кутиите с боя, топовете платно и растящата купчина вестници в периферията на зрителното си поле. Видя думите, дългия облак и фигурите на стената.

— Аз — каза той.

Сякаш беше отворил дланта си, за да й даде думите и сетне я беше затворил отново.

Под земята в Молкинг, Германия, двама души стоят и разговарят в едно мазе. Това звучи като началото на виц: „Значи, един евреин и един германец стоят в едно мазе…“

Но не беше виц.

Ранният юни — Бояджиите

Друг проект на Макс беше останалата част от Mein Kampf. Всяка страница беше внимателно откъсната от книгата и сложена на пода, за да бъде боядисана. След това щеше да бъде оставена да изсъхне и върната между първата и последната корица. Когато Лизел един ден се прибра след училище, тя завари Макс, Роза и татко да нанасят пласт боя върху отделните страници. Много от тях вече бяха окачени на специално опънат канап и хванати с щипки, точно както вероятно беше направен и „Надвесеният човек“.

И тримата вдигнаха глава и заговориха:

— Здравей, Лизел.

— Ето ти четка, Лизел.

— Най-сетне си дойде, Saumensch. Къде беше досега?

Докато боядисваше, Лизел си мислеше за това как Макс Ванденбург се боксира с фюрера, както й го беше разказал.

* * * ВИДЕНИЯ ОТ МАЗЕТО, ЮНИ 1941 * * *

Летят удари, тълпата се е отдръпнала към стената.

Макс и фюрерът се бият за живота си, като всеки

на свой ред се блъсва и отскача от стълбището.

По мустака на фюрера има кръв, както и по пътя

на косата му отдясно на главата.

— Хайде, фюрер — казва евреинът и му дава знак

да се приближи. — Хайде, mein fuhrer!

Когато виденията се стопиха и тя завърши първата си страница, татко й намигна. Мама я сгълча, че е разплискала твърде много боя. Макс разглеждаше всяка от страниците по отделно, може би представяйки си какво ще произведе върху тях. Много месеци по-късно той щеше да боядиса и корицата на тази книга и да й даде ново заглавие по името на един от разказите, които щеше да напише и да илюстрира вътре в нея.

Този следобед в тайната квартира на улица „Химел“ № 33 семейство Хуберман, Лизел Мемингер и Макс Ванденбург приготвиха страниците на „Игрословецът“

Хубаво беше да си бояджия.

24 юни — Денят на истината

Тогава зарът се търкулна със седмата си страна нагоре. Два дни след като Германия нападна Русия. Три дни след като британците и Съветите обединиха силите си.

 

 

Седем.

Търкулваш и гледаш какво ще стане, разбирайки много добре, че този зар не е обикновен. Казваш си, че това е само лош късмет, но знаеш през цялото време, че лошото се е задавало. Било е предопределено от момента, в който си влязъл в стаята. Масата го усещаше по дъха ти. Евреинът се подаваше от джоба ти още от самото начало. Той беше като петно върху ревера ти и в момента, който търкулна зара, знаеше, че ще се падне седем — единственото нещо, което някак си намира начин да те нарани. Зарът се приземява. Взира се в очите ти, чудодеен и отблъскващ. Сетне се извръщаш, но с усещането, че той е забил нокти в гърдите ти.

Просто лош късмет.

Така си казваш.

Без каквито и да е последствия.

Опитваш се да вярваш в това, защото дълбоко в себе си знаеш, че това малко късче от променливата съдба е сигнал за нещата, които се задават. Ти криеш евреин. И съответно плащаш. По един или друг начин, но трябва да платиш.

Поглеждайки назад, Лизел си каза, че това не е кой знае какво. Може би защото толкова много неща се случиха, откакто написа историята си в мазето. На фона на всичко останало, разсъждаваше тя, това, че Роза бе уволнена от кмета и съпругата му, изобщо не беше лош късмет. Този факт по никакъв начин не беше свързан с укриването на един евреин. И беше съвсем логичен в по-големия контекст на войната. По онова време обаче във въздуха витаеше предчувствието за надвиснало наказание.

 

 

Всичко започна около седмица преди 24 юни. Лизел изрови вестник за Макс Ванденбург, както правеше винаги. Тя бръкна в една кофа за боклук недалеч от улица „Мюнхен“ и го пъхна под мишница. Сетне го даде на Макс и той започна първия си прочит, но малко по-късно погледна към нея и посочи с пръст първата страница.

— Това не е ли човекът, чието пране доставяше?

Лизел се отдалечи от стената, където пишеше думата „аргумент“ шест пъти до картината с разтегления облак и капещото слънце. Макс й подаде вестника и тя потвърди:

— Да, това е той.

В статията беше цитиран кметът Хайнц Херман, който казваше, че макар войната да се развива чудесно, гражданите на Молкинг, както подобава на отговорни германци, трябва да вземат адекватни мерки и да се подготвят евентуално и за по-тежки времена. „Ние не знаем — отбелязваше той — какво замислят нашите врагове и как точно ще се опитат да ни омаломощят.“

Седмица по-късно думите на кмета се сбъднаха по един злокобен начин. Както обикновено Лизел беше до прозореца откъм Гранде Щрасе и четеше „Свирачът“ на пода на библиотеката на кмета. Съпругата на кмета не показваше никакви признаци на анормалност (или поне никакви допълнителни признаци), докато стана време за тръгване.

Този път, когато предложи на Лизел „Свирачът“, тя беше по-настоятелна от всякога.

— Моля те — почти я умоляваше фрау Херман, стиснала здраво книгата в ръката си. — Вземи я. Моля те, вземи я.

Лизел, трогната от чудатостта на тази жена, не можеше да понесе мисълта да я огорчи. Книгата със сиви корици и пожълтели страници се озова в ръката й и тя тръгна по коридора. Сетне, докато се канеше да попита дали ще има още поръчки за пране, съпругата на кмета я удостои с един последен поглед на облечена в халат печал. Тя бръкна в едно от чекмеджетата на шкафа и извади оттам плик. Гласът й, тромав поради липсата на употреба, изкашля думите.

— Съжалявам. Това е за майка ти.

Дъхът на Лизел секна.

Изведнъж почувства колко празни са краката в обувките й. Нещо се присмиваше на гърлото й. Тя трепереше. Когато най-накрая протегна ръка и взе писмото, Лизел чу звука на часовника в библиотеката. Мрачно си даде сметка, че този звук ни най-малко не прилича на тиктакане. Това беше по-скоро звукът на чук, движещ се отгоре надолу, който методично се стоварваше върху земята. Това беше звукът на гроб. Само моят да беше вече изкопан, помисли си Лизел Мемингер, защото в този момент й се искаше да умре. Когато другите клиенти се отказаха от услугите на Роза Хуберман, не болеше толкова. Все още й оставаха кметът, библиотеката му и връзката й с тази жена. Сега и последната й надежда си беше отишла. Онова, което се случи, й се струваше като предателство.

Как щеше да каже на мама?

Малкото пари от прането помагаха на Роза да закърпи по някоя друга дупка. Шепа брашно повече. Малко повече свинска мас.

Сега Илза Херман искаше да се отърве от нея. За това говореше начина, по който бе загърнала халата си. Неловкото съжаление все още я задържаше, но тя искаше всичко това да приключи.

— Кажи на майка си — рече фрау Херман. Гласът й сега се настройваше, за да премине от едното изречение в другото. — Че съжаляваме. — Сетне тя поведе момичето към вратата.

Лизел го почувства в раменете си. Болката, ударът на окончателното отблъскване.

„Това ли е всичко? — запита се тя мислено. — Просто ще ме изриташ?“

Взе бавно празната торба и запристъпва към вратата. Когато излезе навън, за втори и последен път този ден вдигна глава към съпругата на кмета. Вгледа се в нея с почти свирепа гордост.

— Danke schon — каза тя и Илза Херман й се усмихна по един доста безполезен и уморен начин.

— Ако някога просто искаш да дойдеш да почетеш — излъга жената (или поне така си помисли шокираното натъжено момиче), — винаги си добре дошла.

В този момент Лизел беше смаяна от широчината на вратата. Тя беше толкова голяма. Защо на хората им беше необходимо толкова много място, за да влязат през нея? Ако Руди беше тук, щеше да я нарече глупачка — вратата беше голяма, за да могат големите неща да минават през нея.

— Довиждане — каза момичето и вратата бавно и мрачно се затвори.

 

 

Лизел не си тръгна.

* * *

Тя дълго седя на стъпалата, загледана в Молкинг. Не беше нито топло, нито хладно и градът беше чист и притихнал. Молкинг беше в буркан.

Лизел отвори писмото. В него кметът Хайнц Херман дипломатично излагаше причините, поради които се налагаше да се откаже от услугите на Роза Хуберман. Основната от тях беше, че би било лицемерно да се ползва от такъв малък лукс, докато съветва другите да се подготвят за по-тежки времена.

Когато най-накрая стана и тръгна към вкъщи, тя реагира отново, едва когато видя табелата STEINER — SCHNEIDERMAISTER на улица „Мюнхен“. Тъгата си отиде и на нейно място дойде гневът.

— Този отвратителен кмет — прошепна тя. — Тази жалка жена. — Това, че идваха по-тежки времена, несъмнено беше най-добрата причина да остави Роза на работа, но вместо това те я уволниха. Във всеки случай сега щеше да им се наложи сами да се грижат за проклетото си пране и гладене, като нормални хора. Като бедни хора.

Ръката й стисна още по-силно „Свирачът“.

— Дадохте ми тази книга — нареждаше момичето — от съжаление… За да се почувствате по-добре… — Обстоятелството, че книгата й беше предлагана и преди, нямаше голямо значение.

Тя се обърна и тръгна с решителна крачка към Гранде Щрасе №8. Изкушението да се затича беше огромно, но тя се въздържа, за да си запази силите за думите.

Когато пристигна, за нейно съжаление кметът не беше там. До тротоара нямаше паркирана кола, което може би беше добре. Защото ако колата беше там, не се знаеше какво щеше да й направи в този момент на ненавист на бедността към богатството.

Взимайки по две стъпала едновременно, Лизел стигна до вратата и заблъска силно с юмруци по нея, така че да я заболи. Малките парченца болка й доставяха удоволствие.

Жената на кмета несъмнено беше шокирана, когато я видя отново. Пухкавата й коса беше леко влажна и бръчките й се разшириха, когато забеляза очевидната ярост върху обикновено бледото лице на Лизел. Тя отвори уста, но от нея не дойде никакъв звук, което беше удобно, защото даде възможност на Лизел да заговори:

— Мислите си, че можете да ме купите с тази книга? — Гласът й, макар и треперещ, сграбчи гърлото на жената. Искрящият й гняв я давеше, но въпреки това тя намираше сили да произнесе думите. Огорчението й стана толкова голямо, че в един момент се наложи да избърше сълзите от очите си. — Давате ми тази Saumensch книга и си мислите, че това ще оправи всичко, когато кажа на мама, че току-що сме изгубили последния си клиент? Докато вие си седите тук във вашата богатска къща?

Ръцете на жената на кмета.

Те висяха.

Лицето й посърна и се смъкна надолу.

Лизел обаче не се трогна. Тя изстрелваше думите право в очите на жената.

— Вие и вашият съпруг. Седите си тук! — Сега тя стана злобна. Дори по-злобна, отколкото смяташе, че е способна.

Раната от думите.

Да, жестокостта на думите.

Тя ги призоваваше от място, за което до този момент не бе подозирала, че съществува, и ги запращаше към Илза Херман.

— Сега вече е време — информира я Лизел — сами да се погрижите за вонящото си пране. Време е да приемете факта, че синът ви е мъртъв. Той е бил убит! Бил е удушен и посечен преди повече от двайсет години! Или може би е премръзнал до смърт? Но при всяко положение е мъртъв! Много е трогателно да си седите в тази къща и да страдате за него. Да не би да си мислите, че сте единствената?

 

 

И веднага след това.

Брат й беше до нея.

Той й прошепна да спре, но понеже също беше мъртъв, не си заслужаваше да го слуша.

Той умря в един влак. И те го погребаха в снега.

 

 

Лизел го погледна, но не можа да се спре. Все още не.

— Тази книга — продължи тя, като в същото време бутна момчето надолу по стълбите, при което то се спъна и падна. — Аз не я искам. — Сега говореше по-спокойно, но със същото ожесточение. — Тя хвърли „Свирачът“ в обутите в пантофи крака на жената и чу книгата да изтрополява при падането й на цимента. — Не искам вашата отвратителна книга…

Сетне се овладя и замлъкна.

Гърлото й сега беше пусто. Нямаше думи на цели мили разстояние.

Брат й, държейки се за коляното, изчезна.

След една несполучлива пауза съпругата на кмета пристъпи напред и взе книгата. Тя изглеждаше съсипана и опустошена и причината за това този път не беше усилието да се усмихва. Лизел се вгледа в лицето й. От носа й се стичаше струйка кръв, която докосваше устните й. Очите й бяха потъмнели. По повърхността на кожата й се бяха отворили следи от прорези и рани. Всички те, причинени от думите. Думите на Лизел.

С книга в ръката, Илза Херман бавно се надигна, оставайки наполовина прегърбена, и отново поде ритуала с извиненията, но изречението й така и си остана неизречено.

Зашлеви ме, помисли си Лизел. Хайде, зашлеви ме.

Илза Херман не го направи. Тя просто отстъпи заднишком в грозния интериор на красивата си къща и Лизел отново остана сама навън, вкоренена в стъпалата. Тя се страхуваше да се обърне, защото знаеше, че когато го направи, стъкленият похлупак над Молкинг щеше да се окаже счупен и това щеше да й донесе радост.

 

 

В заключение и като последно причастие Лизел прочете писмото още веднъж и когато беше близо до портата при улицата, тя го смачка с всичка сила и го запрати към вратата, сякаш беше камък. Нямам никаква представа какво крадецът на книги очакваше да се случи, но топката хартия отскочи от масивното дърво, търкулна се по стълбите и падна в краката й.

— Типично — отбеляза тя и ритна хартията към тревата. — И абсолютно безполезно.

На връщане към вкъщи този път Лизел си представи съдбата на хартията при следващия дъжд, когато стъкленият похлупак на Молкинг щеше да бъде обърнат наопаки. Виждаше как думите се разтопяват буква по буква, докато не остане нито една. Само хартия. Само земя.

 

 

Не щеш ли, когато Лизел се прибра вкъщи, Роза беше в кухнята.

— Е? — каза тя. — Къде е прането?

— Няма пране днес — отвърна Лизел.

Роза направи няколко крачки и седна на кухненската маса. Тя разбра. Изведнъж като че ли стана много по-стара. Лизел се опита да си я представи как би изглеждала, ако развържеше кока си и го оставеше да се разпилее върху раменете й. Сива кърпа от жилава коса.

— Какво прави там, ти малка Saumensch? — Думите бяха произнесени сковано. Тя не можа да събере сили, за да впрегне обичайната си злъч.

— Аз бях виновна — отговори Лизел. — Изцяло. Аз обидих жената на кмета и й казах да спре да плаче за мъртвия си син. Казах й, че е жалка. И тогава тя те уволни. Ето. — Момичето тръгна към дървените лъжици, грабна няколко от тях и ги сложи пред нея. — Избери си.

Роза посегна към една от лъжиците, но не я използва.

— Не ти вярвам.

Лизел беше разкъсана между мъката си и мистификацията, която градеше. Това беше единственият случай, когато отчаяно искаше да получи Watschen и не можеше!

— Аз съм виновна.

— Не си виновна — каза мама и дори стана и погали гладката немита коса на Лизел. — Знам, че не би казала такива неща.

— Казах ги!

— Добре, казала си ги.

Докато Лизел излизаше от стаята, тя чу дрънченето на дървените лъжици, които бяха върнати на мястото си в металната кутия, в която стояха. А когато стигна стаята си, всички те, заедно с металната кутия, бяха запратени на пода.

 

 

По-късно Лизел слезе в мазето, където Макс стоеше в тъмното и най-вероятно се боксираше с фюрера.

— Макс? — Мъждива светлина като червеникава монета висеше в ъгъла. — Можеш ли да ме научиш да правя лицеви опори?

Макс й показа как и от време на време леко я повдигаше, но въпреки мършавия си вид, Лизел се оказа достатъчно силна, за да издържа тежестта на тялото си доста прилично. Тя не се впусна да ги брои, но тази вечер в сумрака на мазето крадецът на книги направи достатъчно много лицеви опори, за да я боли след това няколко дни. Дори когато Макс я посъветва да спре, тя продължи.

 

 

Когато си легна, Лизел чете с татко, който скоро разбра, че нещо не е наред. Това беше първото му идване от месец насам и докато седеше до нея, тя почувства макар и лека утеха. Ханс Хуберман винаги някак си знаеше какво да каже, кога да го каже и кога да я остави на спокойствие. Лизел може би беше единственото нещо, в което той беше истински експерт.

— Нещо с прането ли? — попита татко.

Лизел поклати глава.

Той не се беше бръснал от няколко дни и през минута-две се чешеше по бодливите бакенбарди. Сребристите му очи бяха спокойни и благи, донякъде топли, каквито бяха винаги, когато гледаше Лизел.

Когато четенето свърши, татко заспа. И едва тогава Лизел изрече онова, което искаше да каже през цялото време.

— Татко — прошепна тя, — мисля, че ще отида в ада.

Краката й бяха топли. А коленете студени.

Лизел си спомни нощите, когато подмокряше леглото и татко переше чаршафите, и я учеше на буквите от азбуката. Сега дъхът й прелетя над одеялото и тя целуна грапавата му буза.

— Трябва да се обръснеш — каза момичето.

— Ти няма да отидеш в ада — отвърна татко.

Известно време тя се взираше в лицето му. Сетне легна, сгуши се до него и двамата заспаха, до голяма степен в Молкинг, но всъщност някъде върху седмата страна на зара на Германия.