Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (39)

Спящият

Макс Ванденбург спа три дни.

През определени откъслеци от този сън Лизел го гледаше. Може да се каже, че през третия ден това се превърна за нея в идея-фикс — да проверява какво става с него и дали още диша. Вече можеше да тълкува признаците на живот по движението на устните му, по растящата му брада и по кичурите коса, които помръдваха леко, когато завъртеше глава насън.

Често, докато стоеше надвесена над него, я спохождаше страшното чувство, че мъжът току-що се е събудил, че очите му са се отворили и сега той я гледа как го гледа. Мисълта, че може да бъде заловена, едновременно я измъчваше и вдъхновяваше. Боеше се от този момент. И се стремеше към него. Откъсваше се от леглото му, едва когато чуеше гласа на мама да я вика и си тръгваше утешена и разочарована, че ще пропусне мига, в който той ще се събуди.

 

 

Понякога, към края на спящия маратон, той говореше.

Рецитал от прошепнати имена. Цял списък.

Исак. Леля Рут. Сара. Мама. Валтер. Хитлер.

Семейство, приятел, враг.

Те всички бяха с него под завивките му и в един момент той, като че ли се бореше със себе си.

— Nein — прошепна мъжът. И сетне това беше повторено седем пъти. — Не!

Докато го наблюдаваше, Лизел вече забелязваше приликите между този непознат и нея. Те и двамата бяха пристигнали на улица „Химел“ в състояние на тревога. И двамата имаха кошмари.

Когато моментът дойде, той се събуди с неприятното усещане за дезориентация. Устата му се отвори миг след очите, сетне се надигна и остана да седи с изпънат гръб.

— Ах!

Откъслечен глас като кръпка.

Когато видя над себе си надвесеното лице на момичето, настъпи мъчителен момент на смут и умът му заработи трескаво, опитвайки се да разбере къде е и кога е. След няколко секунди успя да се почеше по главата (звук, подобен на шумолене на подпалки) и да я погледне. Движенията му бяха накъсани и сега, когато бяха отворени, очите му изглеждаха блатисти и кафяви. Мътни и тежки.

Лизел се отдръпна инстинктивно.

Оказа се прекалено бавна.

Непознатият протегна ръка и момичето почувства топлите му пръсти да улавят ръката й над лакътя.

— Моля!

Гласът му също я задържа, сякаш имаше нокти. Той го притисна в плътта й.

— Татко! — Високо.

— Моля! — Тихо.

Беше късен следобед, сив и блещукащ, но в стаята проникваше само белезникава светлина. Това беше всичко, което завесите допускаха. Ако сте оптимистично настроени, мислете за нея като за бронз.

Когато татко влезе, той се спря на вратата, забелязвайки пръстите на Макс Ванденбург около ръката на Лизел и отчаяното му лице.

— Виждам, че двамата вече сте се запознали.

Пръстите на Макс започнаха да охладняват.