Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (38)

Лекцията на Ханс Хуберман

Какви точно хора бяха Ханс и Роза Хуберман не беше никак лесно да се отговори. Добри хора? Абсурдно невежи хора? Хора чийто здрав разум беше под съмнение?

По-лесно беше да се определи положението, в която се намираха.

* * * СИТУАЦИЯТА НА ХАНС * * *

И РОЗА ХУБЕРМАН

Много, много опасна.

Всъщност, застрашително опасна.

Когато евреин се появи на вратата ти в ранните часове на сутринта в родното място на нацизма, нормално е да очакваш това да ти причини доста неудобства. Тревога, недоверие, параноя. Всяко от тези чувства играе своята роля, всяко води до прокрадващото се подозрение, че не те очаква нищо хубаво. Страхът в очите е като сияние. Безмилостен.

Изненадващо беше, че въпреки този искрящ страх, който светеше в мрака, те по някакъв начин устояваха на истерията.

Мама заповяда на Лизел да си върви.

— Bett, Saumensch^[1]. — Гласът й беше спокоен, но строг. Доста необичаен.

— Ales gut, Лизел? Всичко наред ли е?

— Да, татко.

— Както виждаш, имаме гост. — Тя виждаше само високия силует на Ханс Хуберман в мрака. — Той ще остане да спи у нас тази вечер.

— Да, татко.

Няколко минути по-късно Макс Ванденбург беше в стаята. Безшумна тъмна сянка. Той дори не дишаше. Не помръдваше. Въпреки това по някакъв начин прекоси разстоянието от вратата до леглото и се озова под завивките.

— Всичко наред ли е?

Това беше отново татко, който говореше този път на Макс.

Отговорът долетя от устата му и сетне се оформи като петно върху тавана. Такова беше чувството му за срам.

— Да. Благодаря ви. — Той повтори думите отново, когато татко зае обичайното си място на стола до леглото на Лизел. — Благодаря ви.

Мина още час преди Лизел да заспи.

Сетне тя спа дълбоко и дълго.

 

 

Една ръка я събуди малко след осем и половина на следващата сутрин.

Гласът в края й й съобщи, че днес няма да ходи на училище. Очевидно беше болна.

Когато се разбуди напълно, момичето се втренчи в непознатия на отсрещното легло. Над одеялото се виждаше само сплъстената му коса и не се чуваше нито звук, сякаш по някакъв начин се беше научил да спи по-тихо от другите хора. Лизел мина предпазливо покрай него и последва татко в коридора.

За първи път кухнята и мама бяха сдържани. Цареше странна тишина, която сякаш предшестваше някакво важно събитие. За голямо облекчение на Лизел тя продължи само няколко минути.

 

 

На масата имаше храна и се чуваше шум от прибори.

Мама оповести приоритетите на деня. Тя седна на масата и каза:

— Чуй ме сега, Лизел. Татко ще ти каже нещо днес. — Очевидно ставаше дума за нещо важно — тя дори не каза Saumensch. Посвоему това си беше личен подвиг на въздържаността. — Той ще говори, а ти ще слушаш. Ясно ли е?

Момичето тъкмо преглъщаше залъка си.

— Ясно ли е, Saumensch?

Така беше по-добре.

Момичето кимна.

 

 

Когато влезе отново в спалнята да си вземе дрехите, тялото в отсрещното легло беше обърнато на другата страна. То вече не приличаше на прав дънер, а имаше формата на буквата Z, простирайки се диагонално от ъгъл до ъгъл. Минаваше през леглото на зиг-заг.

Сега тя виждаше лицето му под уморената светлина. Устата му беше отворена, а кожата му имаше цвета на черупка от яйце. По челюстта и брадичката му беше набола брада, а ушите му изглеждаха корави и сплескани. Имаше малък, но безформен нос.

— Лизел!

Тя се обърна.

— Мърдай оттук!

Тя се запъти към банята.

 

 

След като се преоблече, тръгна към коридора, където разбра, че няма да ходи надалече. Татко я чакаше пред вратата на мазето. Той й се усмихна едва-едва, запали лампата и я поведе надолу.

* * *

Татко й каза да се разположи удобно сред купчините с бояджийско платно и миризмата на боя. Върху стените грееха изрисувани думи, научени в миналото.

— Трябва да ти кажа някои неща.

Лизел седеше върху еднометрова купчина платно, а татко върху петнайсетлитрова кутия с боя. Известно време той търсеше думите и когато ги намери, стана да ги изрече, но преди това разтърка очите си.

— Лизел — каза тихо Ханс Хуберман, — не бях сигурен, че това ще се случи и затова не ти казах. За мен. И за човека, който е горе.

Той вървеше от единия до другия край на мазето, а светлината на лампата уголемяваше сянката му. Върху стената напред-назад се движеше огромен великан.

Когато се спря, сянката се възправи зад него, сякаш ги наблюдаваше. Някой винаги наблюдаваше.

— Нали го знаеш моя акордеон? — каза той и сетне историята започна.

 

 

Той й разказа за Първата световна война, за Ерик Ванденбург и за посещението при съпругата на загиналия войник.

— Момчето, което тогава влезе в стаята, е мъжът горе. Verstehst? Разбираш ли?

Крадецът на книги седеше и слушаше историята на Ханс Хуберман. Тя продължи цял час до момента на истината, който включваше една съвсем очевидно необходима лекция.

— Лизел, чуй ме внимателно. — Той я накара да стане и я хвана за ръката.

Бяха извърнати с лице към стената.

Тъмни силуети върху изписаните думи.

 

 

Той стисна пръстите й.

— Помниш ли рождения ден на фюрера — когато вечерта се прибрахме от огъня на открито? Помниш ли какво ми обеща тогава?

Момичето помнеше.

— Че ще пазя тайна — каза тя на стената.

— Точно така. — Изрисуваните думи бяха разпилени между хванатите за ръка сенки, кацнали на раменете им, стъпили на главите им, висящи от ръцете им. — Лизел, ако кажеш на някого за мъжа горе, всички ще ни сполети голяма беда. — Той вървеше по тънката линия между страха и успокоението, така че едновременно да я накара да мълчи и да не изпада в паника. Произнасяше изреченията си бавно, гледайки я със стоманените си очи. Отчаяние и утеха. — Най-малкото, аз и мама ще бъдем отведени. Ханс очевидно се безпокоеше, че ще я изплаши прекалено много, но сметна, че в случая „прекалено много“ беше по-добре от „недостатъчно“. Подчинението на момичето трябваше да бъде абсолютен и неотменим факт.

 

 

Към края Ханс Хуберман се вгледа в Лизел Мемингер, за да се убеди, че го слуша внимателно.

Изброи й едно след друго последствията.

— Ако кажеш на някого за този човек…

Нейният учител.

Руди.

Нямаше значение на кого.

На когото и да кажеше, щеше да има наказание.

 

 

— Най-напред — каза Ханс — ще взема всичките ти книги и ще ги изгоря. — Това беше коравосърдечно. — Ще ги хвърля в печката или в огнището. — Той несъмнено се държеше като тиранин, но се налагаше. — Ясно ли е?

Шокът направи дупка в нея, с отчетливи и гладки краища.

Сълзите напълниха очите й.

— Да, татко.

— След това… — Налагаше се да бъде жесток, което му костваше усилие. — Те ще те отведат нанякъде. Искаш ли това да се случи?

Тя вече плачеше, най-искрено.

— Nein.

— Добре. — Ханс стисна ръката й още по-силно. — Те ще отведат онзи човек, а вероятно също и мама, и мен. И ние никога, никога няма да се върнем.

И това беше преломният момент.

Момичето започна да хлипа толкова неудържимо, че на татко ужасно му се искаше да я притегли към себе си и да я прегърне силно. Но не го направи. Вместо това клекна и я погледна право в очите. И от устата му се отрониха най-тихите и спокойни думи досега?

— Verstehst du mich? Разбираш ли ме?

Момичето кимна. Сега тя плачеше, сломена и съкрушена, и татко я прегърна сред миризмата на боя и светлината от газената лампа.

— Разбирам, татко, разбирам.

Тя беше притисната към тялото му и гласът й беше приглушен. Двамата останаха така няколко минути, докато той разтриваше гърба й.

Когато се върнаха горе, мама седеше в кухнята, сама и замислена. Когато ги видя, тя стана и махна с ръка на Лизел да дойде при нея, забелязвайки изсъхналите сълзи, които бяха набраздили лицето й. Тя я притегли към себе си, взимайки я в грубовата си тежка прегръдка.

— Alles gut, Saumensch?

Мама не се нуждаеше от отговор.

Всичко беше наред.

И в същото време всичко беше ужасно.