Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (36)

Кратка история на
еврейския юмручен боец

Макс Ванденбург беше роден през 1916 г.

Израсна в Щутгарт.

От малък той не обичаше нищо толкова много, колкото един хубав юмручен бой.

 

 

Първото му сбиване дойде, когато беше единайсетгодишно момче, тънко като дръжката на метла.

Венцел Грубер.

С него се би.

Та този Грубер имаше нахална уста и ситно къдрава коса. Порядките на квартала изискваха те да се бият и нито едно от момчетата не избяга от тази отговорност.

Биха се като истински шампиони.

В продължение на една минута. И точно когато започваше да става интересно, двете момчето бяха хванати за яките и разтървани. Бдителен родител.

Струйка кръв се стичаше от устата на Макс.

Той я близна и вкусът й беше добър.

* * *

Не бяха много хората от неговия квартал, които бяха бойци, и ако имаше такива, те не го правеха с юмруци. В онези дни се говореше, че евреите обичали просто да си стоят и да приемат нещата. Да приемат обидите спокойно и след това да се издигат до върха. Очевидно не всички евреи са едни и същи.

 

 

Той беше на близо две години, когато баща му умря, разкъсан на парчета на един тревист хълм.

Когато беше на девет, майка му напълно се разори. Тя продаде музикалното студио, което ползваха и като апартамент, и се преместиха в къщата на чичо му. Там той израсна с шестимата си братовчеди, които го биеха, дразнеха и обичаха. Битките с най-големия от тях, Исак, бяха подготовката му за бъдещите юмручни боеве. Пердашеха го почти всяка вечер.

На тринайсет ги сполетя нова трагедия, когато умря чичо му.

Неговият чичо не беше луда глава като Макс. Той беше от онези тихи хора, които работят тихо срещу много малка награда. Не вдигаше шум около себе си и жертваше всичко за семейството си — и умря от нещо, което растеше в стомаха му. Нещо подобно на отровна топка за боулинг.

Както често се случва, семейството беше наобиколило леглото му и го гледаше как капитулира.

Някъде между тъгата и загубата, Макс Ванденбург, вече младеж с корави ръце, посинени очи и болезнени зъби, беше и малко разочарован. Дори недоволен. Докато гледаше чичо си да потъва бавно в леглото, той реши, че никога няма да допусне да умре по този начин.

Лицето му беше толкова покорно.

Толкова жълто и смирено, въпреки силната архитектура на черепа му — безкрайната линия на челюстта, която се простираше на цели километри, стърчащите скули, хлътналите очи. Всичко излъчваше такова спокойствие, че на момчето нещо му се губеше.

Къде е борбата? — питаше се то.

Къде е волята да се противопоставиш?

Разбира се, понеже беше на тринайсет, Макс беше малко краен в преценките си. Никога не беше виждал нещо като мен очи в очи. Все още не.

Заедно с останалите той стоеше около леглото и гледаше как човекът умира — спасителното плъзване от живота към смъртта. Светлината от прозореца беше сива и оранжева, цвета на лятна кожа, и чичо му изглеждаше освободен, когато дишането изчезна напълно.

— Когато смъртта хване мен — закле се момчето, — тя ще усети юмрука ми в лицето си.

Лично на мен това ми харесва. Подобна глупава храброст.

Да.

Много ми харесва.

 

 

От този момент той започна да се бие с голяма методичност. Група твърдоглави приятели и врагове се събираха на една малка площадка на улица „Щебер“ и се биеха под гаснещата светлина на деня. Чистокръвните германци, странните евреи, момчетата от изтока. Нямаше значение. Няма по-добър начин за изразходване на момчешката енергия от един хубав бой. Дори враговете бяха на сантиметър разстояние от приятелството.

Макс обичаше плътните кръгове от тела и неизвестното.

Горчиво-сладкият вкус на несигурността.

Да спечелиш или да загубиш.

Сякаш нещо се раздвижваше в стомаха му, докато чувството станеше непоносимо. Единственият лек беше да пристъпи напред и да започне да нанася удари. Макс не беше момче, което би умряло, мислейки много-много за това.

* * *

Поглеждайки назад, любимата му битка беше Бой Номер Пет с едно тънко, високо и кораво момче на име Валтер Куглер. И двамата бяха петнайсетгодишни. Валтер беше спечелил всичките четири предишни схватки, но този път Макс чувстваше нещо различно. В него течеше нова кръв — кръвта на победата — и тя едновременно плашеше и въодушевяваше.

Около тях както винаги имаше плътен кръг. Неравна земя под краката им. Застинали усмивки по лицата наоколо. Мръсни пръсти, стискащи пари, крясъци и подвиквания, изпълнени с толкова живот, че не съществуваше нищо друго.

Боже, тук имаше толкова много радост и страх, такава искряща възбуда!

Двамата бойци бяха сковани от наситеността на мига, на лицата им бяха изписани войнствени изражения, подсилени от напрежението. Концентрация с широко отворени очи.

След първите една-две минути, в които се изпробваха един друг, те скъсиха разстоянието и започнаха да поемат повече рискове. В края на краищата това беше уличен бой, а не едночасов официален боксов мач. Нямаха на разположение цял ден.

— Хайде, Макс! — извика един от приятелите му. Между думите нямаше никаква пауза. — Хайде, Макси Такси, сега го хвана натясно, давай, еврейче, хвана го натясно, хвана го натясно!

Дребничко момче с меки кичури коса, разбит нос и влажни очи, Макс беше цяла глава по-нисък от противника си. Стилът му беше лишен от всякакво изящество — леко приведен, той настъпваше напред и нанасяше удари към лицето на Куглер. Другото момче, очевидно по-силно и по-опитно, стоеше изправено и неговите удари постоянно попадаха в брадичката и бузите на Макс.

Еврейското момче обаче продължаваше да настъпва.

Тежкият пердах, който понасяше, като че ли не можеше да го спре. Кръвта промени цвета на устните му. Тя скоро щеше да засъхне върху зъбите му.

Избухна силен рев, когато беше повален на земята. Направени бяха нови залагания.

Макс се изправи.

Беше нокаутиран още веднъж, преди да смени тактиката и да подмами Валтер Куглер малко по-близо, отколкото му харесваше. Веднъж постигнал това, Макс нанесе къс отсечен удар, който попадна право в носа му.

Внезапно заслепен, Куглер залитна назад и Макс моментално се възползва от шанса си. Той го последва, нанасяйки му още един прав удар с дясната ръка, и след това разби защитата му, стоварвайки левия си юмрук в ребрата му. Фаталното дясно кроше намери брадичката му. Валтер Куглер беше на земята и русата му коса бе посипана с пръст. Краката му бяха разкрачени под формата на буквата V. Сълзи като кристал се стичаха по бузите му, въпреки че не плачеше. Сълзите бяха от болка.

 

Момчетата в кръга брояха.

Те винаги брояха, просто за всеки случай. Гласове и числа.

Обичаят след всеки бой беше победеният да вдигне ръката на победителя. Когато Куглер най-накрая стана, той тръгна, навъсен, към Макс Ванденбург и вдигна ръката му във въздуха.

— Благодаря — каза Макс.

— Следващия път ще те убия.

 

 

През следващите няколко години Макс Ванденбург и Валтер Куглер се биха общо тринайсет пъти. Валтер винаги търсеше отмъщение за онази първа победа на Макс над него, а самият Макс се мъчеше да повтори онзи миг на слава. В крайна сметка резултатът беше 10 на 3 в полза на Валтер. Те се биха помежду си чак до 1933 г., когато станаха на седемнайсет. Уважението, което изпитваха неохотно един към друг, прерасна в истинско приятелство и желанието да се бият си отиде. И двамата имаха работа, докато Макс бе уволнен заедно с останалите евреи във фабриката „Йедерман“ през 1935 г. Това беше дълго след въвеждането на Нюрнбергските закони, които забраняваха евреите да имат германско гражданство, а също и браковете между германци и евреи.

— Боже — каза Валтер, когато се срещнаха на един ъгъл, където някога се биеха. — Добре си прекарвахме едно време, а? Нямаше такива работи. — Той плесна звездата върху ръкава на Макс с опакото на ръката си. — Сега вече не можем да се бием така.

— Напротив, можем — възрази Макс. — Ти не можеш да се ожениш за еврейка, но няма закон, който да забранява да се биеш с евреин.

Валтер се усмихна.

— Вероятно дори има закон, който поощрява това — стига да победиш!

 

 

През следващите няколко години те се виждаха спорадично. Макс, заедно с останалите евреи, беше методично отхвърлян и тъпкан, докато Валтер се изгуби в работата си. Една печатарска фирма.

Ако сте от хората, които се интересуват от такива неща, да, имаше няколко момичета през тези години. Едно на име Таня и друго, което се казваше Хилди. Нито една от тези връзки не продължи дълго. Вероятно не оставаше достатъчно време заради несигурността и растящия натиск. Макс беше принуден да рови по кофите за боклук, за да изкара нещо. Какво можеше да предложи на тези момичета? През 1938 г. стана трудно да си представиш, че животът може да бъде по-тежък.

След това дойде 9 ноември. Kristallnacht. Нощта на счупените стъкла. Събитието, което доведе до гибелта на толкова много негови приятели евреи, но за Макс Ванденбург това се оказа моментът на спасение. Той беше на двайсет и две.

 

 

Много еврейски домове бяха подлагани на систематично унищожение и плячкосване, когато на вратата се чу потропване на кокалчета. Макс, леля му, майка му, братовчедите му и децата им се бяха скупчили във всекидневната.

— Aufmachen^[1]!

Хората вътре се спогледаха. Огромно беше изкушението да се пръснат по другите стаи, но мрачното предчувствие е най-странното нещо. Те не можеха да помръднат.

И отново;

— Отворете!

Исак стана и тръгна към вратата. Дървото беше като оживяло и все още потрепваше от нанесените току-що удари. Той погледна назад към беззащитните уплашени лица, сетне завъртя ключа и отвори.

Както се очакваше, това беше нацист. В униформа.

 

 

— Никога. — Това беше първата реакция на Макс. Той се вкопчи в ръката на майка си и в тази на Сара, най-близката от братовчедките си. — Няма да тръгна. Ако не можем да тръгнем всички, и аз няма да тръгна.

Той лъжеше.

Когато останалите от семейството го изблъскаха, облекчението, което изпита, му се стори като нещо кощунствено. Това беше недопустимо чувство, но въпреки това то го изпълни с такава наслада, че му се прииска да повърне. Как можеше? Как можеше?

Но въпреки това той го направи.

— Не взимай нищо — каза Валтер. — Само дрехите на гърба си. Аз ще ти дам другото, каквото ти е нужно.

— Макс. — Това беше майка му.

Тя извади от едно чекмедже стар лист хартия и го напъха в джоба на сакото му.

— Ако някога… — Тя го хвана за лактите и го задържа. — Това може да е последната ти надежда.

Той се вгледа в състареното лице и я целуна, много силно, по устните.

— Хайде. — Валтер го дръпна, докато останалите се сбогуваха с него и му даваха пари и няколко скъпоценности. — Навън е истински хаос и точно на това ще разчитаме.

 

 

Те тръгнаха, без да поглеждат назад.

И това се оказа особено мъчително за него. Само ако се беше обърнал, за да види близките си за последен път! Вината тогава може би нямаше да е толкова тежка.

Нямаше последно сбогом.

Нямаше прощални погледи.

Нищо освен раздяла.

 

 

През следващите две години Макс се кри в един склад. Това беше постройка, в която Валтер беше работил на времето. Имаше много малко храна. Имаше много подозрителност. Останалите по-заможни евреи в квартала емигрираха. Евреите без пари също се опитваха, но без успех. Семейството на Макс попадаше в последната категория. Валтер се отбиваше понякога у тях, колкото може по-конспиративно. Един следобед вратата беше отворена от непознат човек.

Когато Макс чу новината, се почувства така, сякаш тялото му беше натикано в топка за футбол, като страница пълна с грешки. Като боклук.

При все това, всеки ден той успяваше да се разнищи и отново да се изправи на крака, отвратен и благодарен. Беше опустошен, но въпреки това не се разпадна на парчета.

 

 

През средата на 1939 г., след шест месеца криене, те решиха, че трябва да поемат нов курс на действие. Разгледаха парчето хартия, което беше тикнато в ръцете на Макс при неговото дезертиране. Точно така — неговото дезертиране, а не неговото бягство. Това беше начинът, по който той виждаше нещата, наред с гротескното облекчение, което чувстваше. Ние вече знаем какво беше написано на онзи лист хартия:

* * * ЕДНО ИМЕ, ЕДИН АДРЕС * * *

Ханс Хуберман

Улица „Химел“ №33, Молкинг

— Става все по-опасно — каза Валтер на Макс. — Всеки момент могат да разберат за нас. Не знаем какво може да се случи. Може да ни хванат. Мисля, че трябва да разбереш как стои въпросът с онова място. Страх ме е да потърся помощ от някого. Могат да ме издадат. — Имаше само едно решение. — Ще отида там и ще намеря този човек. Ако е станал нацист, което е много вероятно, просто ще се върна. Но поне ще знаем на какво можем да разчитаме, richtig?

 

 

И последният спестен пфениг отиде за пътуването и няколко дни по-късно, когато Валтер се върна, те се прегърнаха и Макс затаи дъх:

— Е? — каза той.

Валтер кимна:

— Човекът е свестен. Все още свири на онзи акордеон, за който ти е разказвала майка ти — акордеонът на баща ти. Не е член на партията. Даде ми пари. — На този етап Ханс Хуберман се очертаваше като единствената възможност. — Много е беден, женен е, а освен това там има и дете.

Този факт привлече вниманието на Макс.

— На колко е години?

— На десет. Не може всичко да е идеално.

— Да. Децата имат големи усти.

— Но тъй или иначе, извадихме късмет.

Известно време те седяха мълчаливо, докато накрая Макс каза:

— Той сигурно вече ме мрази, а?

— Не мисля. Все пак ми даде пари. Каза, че обещанието си е обещание.

Седмица по-късно пристигна писмо. Ханс съобщаваше на Валтер Куглер, че ще се опита да изпрати някои неща, за да помогне с каквото може. В плика имаше карта на Молкинг и община Мюнхен, а също и директен маршрут от Пасинг (по-надеждната гара) до входната му врата. Последните думи в писмото гласяха:

Бъдете внимателни.

През средата на май 1940 г. пристигна копие на „Mein Kampf“, заедно с ключ, залепен към вътрешната страна на корицата.

Този човек е истински гений, помисли си Макс, но въпреки това потръпна, когато си представи как се качва на влака за Мюнхен. Това пътуване не му беше никак по сърце, както вероятно и на хората, които щяха да го очакват в Молкинг.

Но човек не получава винаги онова, което иска.

Особено в нацистка Германия.

 

 

Мина още време.

Войната се разгърна на по-широки фронтове.

Макс остана скрит от света в друга празна стая.

Докато дойде неизбежното.

Валтер получи известие, че ще бъде изпратен в Полша, за да продължи да отстоява авторитета на Германия над поляците и евреите едновременно. Едните не бяха много по-добри от другите. Времето беше дошло.

Макс се добра до Мюнхен и сетне до Молкинг и сега седеше в една непозната кухня, очаквайки да получи помощта, която жадуваше, и присъдата, която заслужаваше.

Ханс Хуберман се ръкува с него и се представи.

Направи му кафе в тъмното.

Момичето го нямаше от доста време, но сетне се чуха нечии други стъпки. Неизвестният фактор.

В мрака и тримата бяха съвършено самотни. Те се взираха един в друг. Заговори жената.