Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (35)

Добро момиче

През ноември 1940 г., когато Макс Ванденбург влезе в кухнята на улица „Химел“, той беше на двайсет и четири години. Дрехите сякаш го смазваха с тежестта си, а умората му беше толкова голяма, че дори едно почесване щеше да го прекърши на две. Стоеше на прага, треперещ и съсипан.

— Все още ли свирите на акордеон?

Разбира се истинският смисъл на въпроса беше „Все още ли сте готов да ми помогнете?“

Таткото на Лизел тръгна към входната врата и я отвори. Предпазливо надникна навън, в двете посоки, и се върна. Присъдата беше „нищо“. Макс Ванденбург, евреинът, затвори очи и раменете му се отпуснаха още повече в прегръдките на безопасността. Самата идея за това беше нелепа, но все пак той я прие.

Ханс се погрижи пердетата да бъдат дръпнати добре. Не трябваше да остане и най-малкият процеп. И в следващия миг Макс вече не можеше да се държи на краката си. Той приклекна и сключи ръце.

Тъмнината го помилва.

Пръстите му миришеха на куфар, метал, „Mein Kampf“ и спасение.

Едва когато вдигна глава, мъждивата светлина от коридора достигна очите му. Видя едно момиче в пижама, което съвсем недвусмислено стоеше там и го гледаше.

— Татко?

Макс се изправи като драсната клечка. Мракът сега го обгърна.

— Всичко е наред, Лизел — рече татко. — Върни се в леглото.

Тя се подвоуми още за миг, преди да повлече крака обратно към стаята си. Когато се спря и за последен път погледна крадешком към непознатия в кухнята, забеляза на масата нещо като книга.

— Не се страхувай — чу Лизел шепота на татко. — Тя е добро момиче.

През следващия час доброто момиче лежеше будно с широко отворени очи и слушаше тихите непохватни изречения в кухнята. Оставаше да бъде изигран още един мистериозен жокер.