Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (34)

Акордеониста

(Тайният живот на Ханс Хуберман)

В кухнята стоеше един млад мъж. Той имаше чувството, че ключът в ръката му ръждясва. Не каза нещо от рода на „здравейте“, „моля ви, помогнете ми“ или някакво подобно очаквано изречение. Зададе два въпроса.

* * * ВЪПРОС НОМЕР ЕДНО * * *

Ханс Хуберман?

* * * ВЪПРОС НОМЕР ДВЕ * * *

Все още ли свирите на акордеон?

Докато гледаше неловко човешката фигура пред себе си, гласът на младия човек беше остърган и подаден през мрака, сякаш беше последното нещо, останало от него.

Татко, бдителен и ужасен, пристъпи напред.

И прошепна на кухнята:

— Разбира се, че свиря.

Всичко това беше започнало преди много години по времето на Първата световна война.

 

 

Странни са тези войни.

Пълни с кръв и насилие, но и с истории, които е също толкова трудно да проумееш. „Точно така се случи — мърморят хората. — Пет пари не давам дали ми вярвате или не, но истината е, че животът ми беше спасен от онази лисица.“ Или пък: „Те падаха и от двете ми страни и останах само аз, единственият, който не получи куршум между очите. Защо точно аз? Защо аз, а не те?“

Историята на Ханс Хуберман беше малко по-различна. Когато я открих в думите на крадеца на книги, разбрах, че ние се бяхме разминавали с него няколко пъти през този период, макар никой от нас да не си беше уреждал среща. Лично аз имах много работа за вършене. А що се отнася до Ханс, мисля, че той правеше всичко възможно, за да ме избягва.

 

 

Първият път, когато бяхме близко един до друг, Ханс беше на двайсет и две години и се сражаваше във Франция. Повечето млади мъже в неговия взвод горяха от желание да се бият. Ханс не беше толкова сигурен. Аз бях отнесла вече неколцина от тях, но може да се каже, че дори не се бях доближавала до Ханс Хуберман. Той беше или твърде голям късметлия, или заслужаваше да живее, или пък имаше много добра причина да продължава да живее.

В армията не се отличаваше с нищо особено. Тичаше по средата, катереше се по средата и умееше да стреля достатъчно добре, за да не дразни командирите си. Не блестеше с нищо, така че да бъде един от избраните, които се устремяваха право към мен.

* * * ЕДНА МАЛКА, НО ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА * * *

През годините съм виждала много млади мъже,

които си мислят, че тичат към други млади мъже.

Но това не е така.

Те тичат към мен.

Ханс се беше сражавал почти шест месеца, когато се озова във Франция, където животът му, общо взето, беше спасен от едно странно събитие. Погледнато от друг ъгъл, някой би казал, че на фона на цялата абсурдност на войната, тази случка звучи съвсем разумно.

В общи линии времето, преживяно в Голямата война, го изумяваше от момента, в който постъпи в армията. Една безкрайна поредица от дни, които се нижеха един след друг до безкрай:

Разговори за куршуми.

Почиващи мъже.

Най-хубавите мръсни шеги на света.

Студена пот, която се застояваше под мишниците и в панталоните по-дълго, отколкото бе добре дошла.

 

 

Най-много обичаше игрите на карти, последвани от няколко игри на шах, макар никак да не го биваше в последното. И музиката. Тя винаги беше на преден план.

На акордеон го научи да свири един немски евреин на име Ерик Ванденбург, който беше с година по-голям от него. Те постепенно се сприятелиха поради факта, че нито един от двамата не се интересуваше особено от боевете. Предпочитаха да си свиват цигари, вместо да се търкалят в снега и калта. Така бе изградено едно здраво приятелство, стъпващо на комара, пушенето, музиката, а също и на общото им желание да оцелеят. Единствената беда беше, че по-късно Ерик Ванденбург щеше да бъде намерен на няколко парчета на един тревист хълм. Очите му бяха отворени, а годежният му пръстен — откраднат. Натоварих душата му заедно с останалите и се понесохме. Хоризонтът беше с цвета на мляко. Студено и свежо. Разлято сред телата.

 

 

Единственото, което остана от Ерик Ванденбург, бяха няколко лични вещи и един акордеон със следи от пръсти по него. Всичко беше изпратено в дома му, с изключение на инструмента. Решиха, че е прекалено голям. Почти засрамен, той стоя известно време на леглото му в базовия лагер и сетне беше даден на приятеля му Ханс Хуберман, който случайно беше единственият оцелял.

* * * ЕТО И КАК ОЦЕЛЯ * * *

Той не взе участие в сражението през онзи ден.

И за това трябваше да благодари на Ерик Ванденбург. Или по-точно, на Ерик Ванденбург и на четката на сержанта.

През онази сутрин, малко преди обичайното време за ставане, сержант Щефан Шнайдер влезе с твърда стъпка в спалното отделение и призова всички към внимание. Той беше популярен сред хората с чувството си за хумор, с грубоватите си шеги и с факта, че никога не следваше някого към огъня. Той винаги беше пръв.

Понякога влизаше в помещението на почиващите мъже и казваше неща от рода на „Има ли тук човек от град Пасинг?“ или „Кой разбира от математика?“, или в съдбоносния случай с Ханс Хуберман „Кой има четлив почерк?“

Развръзката след първия от тези три въпроса направи така, че да няма повече доброволци. През онзи ден един ревностен млад войник на име Филип Шлинк се изправи гордо и каза: „Тъй вярно, господин сержант, аз съм от Пасинг.“ При което той получи четка за зъби и му беше наредено да почисти тоалетните.

 

 

Затова когато сержантът попита кой умее да пише красиво, вие сигурно се досещате защо никой не побърза да пристъпи напред. Войниците предположиха, че доброволецът вероятно първи ще бъде изпратен на преглед за хигиената или ще му бъде наредено да почисти мръсните ботуши на ексцентричния лейтенант.

— Хайде, какво се кумите — играеше си с тях Шнайдер. Пригладената му с масло коса блестеше, въпреки че един кичур винаги стърчеше бдително над челото му. — Сред толкова много безполезни негодници все трябва да има един, който да умее да пише сносно.

В далечината се чуваше оръдейна стрелба.

Това предизвика реакция.

— Вижте — каза Шнайдер, — този път е друго. Задачата може би ще отнеме целия предобед, а може би и повече. — Той не можа да сдържи усмивката си. — Шлинк лъскаше тоалетните, докато вие играехте карти, но този път отивате там.

Живот или гордост.

Шнайдер очевидно се надяваше един от хората му да прояви достатъчно разум, за да избере живота.

Ерик Ванденбург и Ханс Хуберман се спогледаха. Ако някой излезеше напред сега, взводът щеше да направи живота му ад. Никой не обичаше страхливците. От друга страна, ако някой бъдеше предложен…

 

 

И докато всички стояха в очакване, един глас се обади плахо и се спря пред краката на сержанта, сякаш очакваше ритник. Той каза:

— Хуберман, господине. — Гласът принадлежеше на Ерик Ванденбург, който очевидно бе решил, че приятелят му не трябва да умре този ден.

Сержантът направи няколко тегела пред строените войници.

— Кой каза това?

Надарен с превъзходна походка, Щефан Шнайдер беше дребничък човек, който се движеше, говореше и действаше бързо. Докато крачеше напред-назад пред двете редици войници, Ханс стоеше в очакване да види каква ще бъде развръзката. Може би някоя от сестрите беше болна и се нуждаеха от помощник, който да сменя превръзките на инфектираните крайници на ранените. Или пък хиляди писма трябваше да бъдат близнати, запечатани и разпратени до близките на загинали войници.

В този момент гласът се обади отново, предизвиквайки раздвижване. „Хуберман“, отекнаха още неколцина. А Ерик дори добави.

— Той има безупречен почерк, господин сержант. Безупречен.

— Тогава, решено. — На свитите устни на сержанта се изписа лека усмивка. — Хуберман. Ти си избраникът.

Високият млад войник направи крачка напред и попита какво се очаква от него.

Сержантът въздъхна.

— Капитанът се нуждае от човек, който да напише няколко десетки писма. Той има ужасен ревматизъм на пръстите. Или артрит, не знам точно. Ти ще ги напишеш вместо него.

Сега не беше време за пререкания, особено като се има предвид Шлинк с неговите тоалетни и един друг войник на име Флегер, който едва не загина, ближейки пликове. Езикът му стана инфекциозно син.

— Тъй вярно, сержант. — Ханс кимна и това беше всичко. Неговият краснопис беше най-малкото съмнителен, но въпреки това се смяташе за късметлия. Той написа писмата колкото можеше по-хубаво, докато другите отидоха да се сражават.

Нито един от тях не се върна.

Това беше първият път, когато Ханс Хуберман ми избяга. Първата световна война.

Второто бягство предстоеше и щеше да се случи в Есен през 1943 г.

Две войни и две бягства.

При първото той беше млад, а при второто на средна възраст.

Не са много хората, които са имали късмета да ме измамят два пъти.

 

 

Той носѝ акордеона със себе си по време на цялата война. Когато след завръщането си откри семейството на Ерик Ванденбург в Щутгарт, съпругата на Ванденбург му съобщи, че може да го задържи. Апартаментът й беше зарит с акордеони и видът точно на този я разстройваше. Останалите й напомняха достатъчно за Ерик, както и за някога споделената им професия на учители по акордеон.

— Той ме научи да свиря — уведоми я Ханс, като че ли това можеше да помогне.

Може би наистина помогна, защото опустошената жена го помоли да й посвири и поплака тихо, докато той натискаше бутоните и клавишите на един доста недодялан „Син Дунав“. Това беше любимата мелодия на съпруга й.

— Знаете ли — обясни Ханс, — той спаси живота ми. — Светлината в стаята беше слаба и въздухът притихнал. — Той… ако има нещо, от което се нуждаете. — Ханс плъзна едно парче хартия по масата с името и адреса си върху него. — По професия аз съм бояджия. Ще боядисам апартамента ви безплатно, когато пожелаете. — Той знаеше, че това е нелепа компенсация, но въпреки това я предложи.

Жената взе листчето хартия и скоро след това едно дете влезе в стаята и седна в скута й.

— Това е Макс — поясни жената, но момчето беше прекалено малко и стеснително, за да каже нещо. То беше мършаво, с мека коса и големи тъмни очи, които гледаха изпитателно, докато непознатият изсвири още една песен в сумрачната стая. Погледът му се отместваше ту към свирещия мъж, ту към плачещата жена. Различните ноти оказваха своето въздействие върху очите й. Такава тъга.

— Ти никога не ми каза — обърна се той към мъртвия Ерик Ванденбург и хоризонта на Щутгарт. — Никога не ми каза, че имаш син.

След едно кратко спиране и поклащане на глава Ханс се върна в Мюнхен, смятайки, че никога повече няма да чуе нищо за тези хора. Онова, което не знаеше обаче, беше, че помощта му определено щеше да бъде необходима, но не за боядисване и не преди да минат двайсет години.

 

 

Няколко седмици по-късно започна да боядисва. Докато времето беше хубаво, работеше много и енергично, но дори и през зимата често казваше на Роза, че макар рогът на изобилието да не се е изсипал върху тях, поне капе по малко от време на време.

В продължение на повече от десет години всичко вървеше добре.

Родиха се Ханс Младши и Труди. Докато растяха, те посещаваха баща си по време на работа, пляскаха боя по стените и чистеха четките.

Когато Хитлер дойде на власт през 1933 г., бояджийският бизнес тръгна малко накриво. Ханс не влезе в НСГРП^[1] като повечето хора. И решението му беше взето след дълъг размисъл.

* * * МИСЛОВНИЯТ ПРОЦЕС НА * * *

ХАНС ХУБЕРМАН

Той не беше добре образован или

политически ориентиран,

но ако не друго, беше човек,

който уважаваше справедливостта.

Един евреин беше спасил живота му

и не можеше да забрави това.

Не можеше да влезе в партия, която противопоставяше

хората по този начин. Освен това, също като при Алекс

Щайнер, много от най-лоялните му клиенти бяха евреи.

Подобно на много евреи, той вярваше, че омразата

не може да продължи дълго. Ето защо взе съзнателно

решение да не следва Хитлер. В много отношения то беше

катастрофално.

С началото на преследванията работата понамаля. Скоро след това започна да губи и клиенти. Малкият дял, който имаше в бизнеса, като че ли се топеше с възхода на нацизма.

Веднъж Ханс се обърна към един свой стар и верен приятел на име Херберт Болингер — мъж с полусферична талия, говорещ на горнонемски език^[2] (той беше от Хамбург), — когато го срещна на улица „Мюнхен“. В началото Херберт погледна към земята покрай обиколката си, но когато погледът му се спря отново на бояджията, беше очевидно, че въпросът го е накарал да се почувства неловко. Ханс нямаше конкретна причина да пита, но все пак го направи.

— Какво става, Херберт? Губя клиенти по-бързо, отколкото мога да броя.

Болингер не се поколеба повече. Стоейки изпъчен, той му отговори с контравъпрос:

— Добре, Ханс, а ти член ли си?

— На какво да съм член?

Но Ханс Хуберман знаеше много добре за какво говори човекът.

— Хайде, Ханси — рече Болингер. — Не ме карай да ти го казвам.

Високият бояджия махна с ръка и продължи по пътя си.

 

 

Годините си вървяха, евреите бяха тероризирани без определена цел из цялата страна и през пролетта на 1937 г., почти за негов срам, Ханс Хуберман най-накрая се предаде. Направи необходимите проучвания и пожела да бъде приет в Партията.

След като подаде молбата си в главната квартира на нацистите на улица „Мюнхен“, той видя четирима мъже да хвърлят няколко тухли по витрината на един магазин за дрехи, който се казваше „Клайнеман“. Това беше един от еврейските магазини, който все още работеше в Молкинг. Вътре един дребничък мъж нареждаше нещо, заеквайки и трошейки счупените стъкла под краката си, докато разчистваше. Една звезда с цвят на горчица беше залепена за вратата. Думите ЕВРЕЙСКИ БОКЛУК бяха изписани с мокри букви, които се разтичаха по краищата. Раздвижването вътре в магазина поутихна и накрая съвсем замря.

Ханс се приближи и надникна вътре.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Господин Клайнеман вдигна глава. В ръката си държеше безпомощно метла.

— Не, Ханс. Моля те, върви си. — Ханс беше боядисвал къщата на Йоел Клайнеман миналата година. Помнеше трите му деца. Виждаше лицата им, но бе забравил имената им.

— Ще дойда утре — каза той — и ще пребоядисам вратата ти.

Което и направи.

Това беше втората от двете грешки.

 

 

Първата се случи веднага след инцидента.

Ханс се върна, откъдето бе дошъл и почука с юмрук първо по вратата и след това по прозореца на НСГРП. Стъклото потрепери, но никой не отговори. Всички бяха приключили работа и се бяха прибрали у дома. Един последен член на Партията вървеше в противоположната посока. Когато чу дрънченето на стъклото, той се обърна и видя бояджията.

Върна се и попита какво не е наред.

— Вече не мога да вляза в партията — заяви Ханс.

— И защо не? — Мъжът беше шокиран.

Ханс погледна кокалчетата на дясната си ръка и преглътна. Вече усещаше вкуса на грешката, като метална таблетка в устата си.

— Забрави — рече той, сетне се обърна и тръгна към вкъщи.

— Добре си помислете, хер Хуберман. И ни уведомете какво сте решили.

Той не си направи труда.

На следващата сутрин, както бе обещал, стана по-рано от обичайното, но не достатъчно рано. Вратата на Клайнеман беше все още влажна от росата. Ханс я подсуши. Успя да докара цвета колкото може по-близо до оригиналния и положи един солиден пласт боя.

В този момент по улицата невинно мина минувач.

— Хайл Хитлер — каза той.

— Хайл Хитлер — отвърна Ханс.

* * * ТРИ МАЛКИ * * *

НО ВАЖНИ ФАКТА

1. Човекът, който мина, беше Ролф Фишер,

един от най-големите нацисти в Молкинг.

2. Нова обида беше написана върху вратата

през следващите шестнайсет часа.

3. Ханс Хуберман не беше приет в Нацистката партия.

Или все още не.

През следващата година Ханс имаше късмет, че не беше оттеглил официално молбата си. Въпреки че много хора веднага получаваха членство, той беше преместен в списъка на чакащите и на него се гледаше с подозрение. Към края на 1938 г., когато евреите бяха напълно разчистени след Kristallnacht^[3], дойде посещение от Гестапо. Те претърсиха къщата и след като не намериха нищо подозрително, Ханс Хуберман се оказа сред късметлиите.

На него му беше позволено да остане в дома си.

Онова, което го спаси, вероятно беше молбата му, която все още формално очакваше одобрение. Поради тази причина той беше толериран, макар и да беше изгубил репутацията си на способен бояджия.

Имаше и още един спасител.

Това беше акордеонът му, който навярно го спаси от пълно отхвърляне от обществото. Бояджии имаше много, идваха такива и от Мюнхен, но благодарение на краткото музикално обучение на Ерик Ванденбург и почти двете десетилетия редовно упражняване, в Молкинг нямаше нито един човек, който да може да свири точно като него. Стилът му не беше съвършен, но в него имаше топлина. Дори и грешките му не дразнеха, а галеха слуха. Той отправяше поздрав към фюрера, когато се налагаше, и развяваше знамето в правилните дни. Нямаше никакъв видим проблем.

Сетне, на 16 юни, 1939 г. (тази дата сега е като цимент), след като бяха изминали малко повече от шест месеца от идването на Лизел на улица „Химел“, се случи събитие, което необратимо промени живота на Ханс Хуберман.

В този ден беше получил поръчка за работа.

Излезе от вкъщи точно в седем сутринта.

Теглеше бояджийската количка след себе си, без да съзнава, че някой го следва.

Когато стигна мястото, където щеше да боядисва, към него се приближи млад непознат мъж. Русокос, висок и сериозен.

Двамата се спогледаха.

— Случайно вие да сте Ханс Хуберман?

Ханс кимна, протягайки ръка към бояджийската си четка.

— Да, аз съм.

— Случайно да свирите още на акордеон?

Този път Ханс се спря, оставяйки четката на мястото й.

Непознатият се почеса по брадичката, огледа се и сетне заговори много тихо, но съвсем отчетливо:

— Вие обичате ли да спазвате обещанията си?

Ханс извади две кутии с боя и го покани да седне. Преди да приеме поканата, младият мъж протегна ръка и се представи:

— Името ми е Куглер. Идвам от Щутгарт.

Те седнаха, поговориха петнайсетина минути и си уредиха среща по-късно вечерта.